Господи, от какво е направено морето, материя ли е, дух ли е то?... ♥ Борис АПРИЛОВ
„ Коя е тази мощ, господи, какво е туй чародейно знамение, тази нереалност МОРЕ, която кара и неприятните хора да падат на колене пред него? ”
~ „ Възпоминание за неприятния човек “
Атанас Василев Джавков (1921 ~ 1993)
Възпоминание за неприятния човек
Катерчето е полегнало безпомощно върху няколко букови трупи, подпряно е в профил като с патерици. Наоколо се простира каменна настилка, зеленее трева, цъфтят шубраци, нощем светят флуоресцентни лампи. През деня по катерчето се гонят дечурлига, тежат му снегове, мокрят го дъждове, пече го слънце, корабчето лежи на сушата, сляпо, затворено, прозорчетата му са заковани с насмолена хартия, цялото е обковано с плоскости, опаковано е, по този начин е зазимено, предпазено от злосторници, от крадци и чака ли, чака своя час малко преди да замирише на лято. Тогава ще му махнат опаковката, ще го боядисат, до него ще долази един кран, ще го повдигне и деликатно ще го сложи във водата – за кой ли път, може би за двайсети, двайсет години „ Сирил ” плава в положително и неприятно време. Повече в положително време, несъмнено – при неприятно време риболовните корабчета нямат работа в морето. Дължината му е осем метра, а ширината му два метра и трийсет сантиметра, гази малко, корпусът му е затрупан с епоксидна смола, тя го защищава от ракушките, от морския червей. На вода корабчето се държи добре, стои настойчиво, има забележителна възвращаемост при клатене, тъй че можеш да му повярваш, да му повериш сигурността си. Ако вдигнем капака на задната палуба, ще открием помещението за мотора. Моторът е българско издание на пъркинз, петнайсет коня, постоянно е в ред, подготвен да възпламени при всяко състояние. На предната палуба е котвата, би трябвало да бъде там, само че в този момент е в кубрика, няма потребност от нея, в този момент катерчето е на изсъхнало, всяка дъсчица по него, всяка негова парченце към този момент тръпне, напира към морето. Катерчето гледа от сушата по какъв начин другите лодки се полюляват до кея, излизат от пристанището или се връщат. А Оня все не иде, няма го, забавя се нещо, като че ли този път рибата не го вика. Щурвалът стърчи уединен, кой да го подхване същински, единствено децата го въртят слепешката – те или си играят, или си фантазират, че потеглят нанякъде. Вратата на кабината е закована, в кабината е мрачно, влажно, мирише на мраз, на останки от зима, никой не е разковал капаците на илюминаторите, с цел да се видят койките, масата, столчетата, гардеробчетата, лавиците, библиотечката, мивката, кухничката, навигационните уреди, от които няма потребност, само че въпреки всичко са там, поради самочувствието на капитана, да му припомнят за неосъществените планове, за угасналите фантазии по далечните острови. Той познава всяко заливче и всяко бурунче по това крайбрежие, оправя се и със затворени очи, тук капитанът не пътешествува, а лови риба. Само един път му се удаде да отпътува далеко, само че всичко се разви по суша, той отиде до Париж, там му продупчиха гърлото, отстраниха му говора, сложиха му клапа до адамовата ябълка, което от единствено себе си означаваше, че капитанът в никакъв случай няма право да влезе или да падне в морето, в случай че му се ще да поживее още. Но да се върнем в кабината на неговото катерче, там са скътани чипаретата и елементарните въдици за попчета – други уреди за лов на риба той няма, мрежи няма, само че лови доста, прехранва се с риба, продава риба, постанова му се да продава.
Като правилно куче е погледнало катерчето в очакване на своя стопанин, той ще пристигна отдалеко, чак от София, ще разкове опаковката, корабчето ще изпръхти на независимост и ще се остави да го освежат с бяла багра по бордовете и палубите, малко зелено по буртиците и напълно, но напълно малко черна багра за името и граничния номер. Кабината би трябвало единствено да се проветри и да се мине с влажен парцал на всички места, леглата да се застелят с прани одеяла и нови чаршафи, само че това е женска работа, прави я жена, коя ще бъде тя тази година, ще се разбере скоро, капитанът ще я докара от София. Жената ще остане известно време и ще се върне, ще дойде друга, другата ще я смени друга и така нататък – освен това състояние корабчето се усмихва заговорнически – такива ми ти ги прави притежателят на „ Сирил ”, с това е прочут. По-умните му познати разправят, че по този метод капитанът избива комплекси поради ниския си растеж, смачкания си ръждив тип и дупката на гърлото. Жителите на градчето се пукат от любознание, някои – от яд; не могат да проумеят кое в края на краищата кара млади хубави девойки да се набутат в тази кабина с това овъглено дребосъче, само че очевидци разправят, че пристигна ли времето на която и да е от дамите да си отива – плаче или пък дига скандал, заклева го друга да не стъпи след нея на палубата. Замине ли тя, вечерта идва другата, даже може да са се разминали по въздушното трасе в противоположни направления. Новата влиза в корабчето, настанява куфара си и оглежда с любопитни очи безпорядъка на кабината. Новопристигналата е още бяла, нежна, с рокля, още не е нахлузила панталон и се готви да вечеря в казиното. Там вечерят новодошлите и втората вечер прекарват там, и третата, само че последователно потъват до шия в живота на корабчето и се сливат с него. Рибарите я виждат на пристанището или измежду морето и си споделят с полуусмивка: охо, новата към този момент е дошла; по-късно я преценят, питат се дали е по-хубава от другата, по-ниска ли е, по-висока ли е; също така незабавно си проличава дали е по-добра стопанка. Пристанището помни една, която щом дойде, легна на своята койка и не стана от нея, пропадна в четенето на престъпни романи, отпътува си съвсем бяла и единствено нощем караше капитана да вилнеят по нощните заведения. Капитанът, какво да прави, вилнее, би трябвало, потвърждава, че го бива за повече неща. Ето за какво катерчето е нетърпеливо и поглежда по посока към София, скучно му е на сушата, живее му се и на него. То е обърнато на изток, тъкмо против морето и Острова, само че като че ли гледа на запад и се ослушва, може би ще успее да чуе особения звук на симката.
Горкото корабче, не знае и по какъв начин да знае, когато никой не му е споделил, че капитанът е мъртъв. Няма го към този момент, няма да пристигна, никой няма да види френската му капитанска шапка повече, нито пък ще съгледа него по какъв начин лежи под своя кораб с четка в ръка, с чукче или какъвто и да е различен инструмент. Чисто и просто изчезна, стопи се, отиде подземен – вместо на дъното, където е за предпочитане, капитанът отиде подземен като всички елементарни хора, на петдесет и няколко години, а на такава възраст морето му се коства на моряка най-сладко, тогава той го обича най-силно, има най-неотложна потребност от него. Всъщност човек би трябвало да се запита... да... капитанът в действителност провокира неразбиране и изтръгва от мозъка на хората въпроси. Аз да вземем за пример се запитвам постоянно: господи, от какво е направено морето, материя ли е, дух ли е то, единствено парченце ли е, или единствено цвят, съществува ли, или не съществува, та има тази притегателна мощ да улавя в себе си и неприятните хора, като капитана на „ Сирил ”? Защото не познавам по-голям лакомец от него, по-самотен и неприветлив друмник, по-неприятен жител на нашия свят. Срещнеш го измежду водната пустота, погледнеш да те поздрави, а той или ще те подмине с пренебрежение, или ще ти кимне единствено с остатъка на изтръгната от дъното на душата си вежливост, с цел да не го разнасяш след това по масите на кръчмите. А постоянно го срещаш, демон да го вземе, няма метод да се разминете с него, той е непрестанно на вода, непрекъснато гони рибата, устремено преследва знаците й, защото разшифрова по собствен личен метод признаците за нейното придвижване, като че ли сред него и рибните кервани съществува загадъчна прочувствена връзка, каквато връзка несъмнено съществува, мисля аз, сред него и многовековните водни пластове на морето. Не знам, ще се осмеля да ви загатна, че въпреки всичко има нещо, някои хора просто се раждат с вградено устройство към морето, няма значение къде ще се родят, може на пет хиляди благи от водата. Ако не им се случи да видят морето, по този начин и ще си умрат, без да знаят за него, само че видят ли го, двамата се съединяват, химическата реакция ще се получи, ще се слеят и взаимно ще се оплодят. И кажете тогава, какво е това нещо море, какво съдържа в себе си, та трансформира и неприятните хора в мечтатели? Това се питах постоянно, когато срещах капитана на „ Сирил ” измежду пустошта.
Но от тази пролет това няма да ми се случи, в случай че не остане призракът му. Ние сме привикнали с него и не е изключено да си го проектираме в далечината като мираж – задоволително е единствено да ни проблесне катерче или чуем постоянен звук на мотор. Това може да ни се случи когато и да е на денонощието, без значение какъв цвят е лежащ над водата и под какъв ъгъл падат слънчевите лъчи – катерчето лети напред в гонитбата на рибата и я улавя.
Това е другият въпрос, ще отворя дума и за него. Добре, помислете си малко и кажете ще продължавате ли да вярвате още в традицията, или ще се разколебаете, тъй като, откогато се помним, знаем, че градчето-пристанище е известно като мястото, в което живеят най-знатните риболовци. Така ли е? Така е, несъмнено, това ни е известно освен от легендите, ами и от обстоятелствата, а и от литературата. Да, само че капитанът на „ Сирил ”, който пристигна някъде от най-вътрешната сърцевина на сушата, надмина всички риболовци вкупом, разруши ги на пух и прахуляк, взе им акъла и макар че го мразеха, те не могат в този момент да упоменат името му без почитание. Защото той постоянно ловеше повече риба от тях. Дори когато нямаше риба, когато всеки потомствен риболовец се връщаше с празни ръце, нашият неприятен човек ще домъкне нещо със себе си. Той в никакъв случай не показваше това нещо, неговата риба рядко се виждаше на бял свят, само че всеки си знаеше, че „ Сирил ” докарва риба и по какъв начин ще я изнесе на открито, по какъв начин ще я пласира – загадка, безспорна. В това се състои точно чудото и повече нямам доверие на легендите, тъй като видях, пред очите ми се разруши легендата за потомствените риболовци – появи се отнякъде някой, само че напълно самичък, напълно, напълно сам, у него ни обичаи, ни професионални секрети, а талант. Кажете, за какво геният не се роди всред тях, а се пръкна другаде? Ленивото заместничество на умеенето, отпущането по течението на традицията, неналичието на размисъл? Да, риболовците от градчето, за което става дума, не са актьори. А той е създател. И неприятен човек, противен човек е капитанът, който към този момент не е жив; може да те обиди просто като се разминавате, без да те огледа даже, без да знае, че е минал край теб, освен това, без ти самият да знаеш, че си минал край него. Но коя е тази мощ, господи, какво е туй чародейно знамение, тази нереалност МОРЕ, която кара и неприятните хора да падат на колене пред него?
Лежи в този момент корабчето върху земята, грубо афектирано, че не са го разковали. Приближа ли се до него, коства ми се, че ще изкрещи и ще отхвърли патериците си. Няма го крана да го повдигне, тъй като го няма капитана, капитанът лежи подземен. И в случай че неговият дух се смили над нас да ни разреши въпреки всичко сегиз-тогиз да го виждаме като мираж по вълните – добре, в случай че ли не – неприятно, осиротели сме, тъжно е, когато от някоя хубост изтръгнат една детайлност, привидна сякаш, а се оказва значима. Лично аз не мога да предскажа какво бих чувствувал отсега нататък, когато ще знам, че и най-силното напъване на въображението ми няма да извика на живот силуета на бялото корабче в далечината, и да ви кажа ли, към този момент съм взел това корабче с въображението си и съм го сложил на почетно място в градчето, да ни припомня, че е имало един човек, боравил безпогрешно с материята море. За безконечни времена.
Източник:
Снимка: Атанас Василев Джавков (с книжовен псевдоним Борис Априлов, 1921 - 1993), Институт за литература, dictionarylit-bg.eu
