Кой в България ще воюва по своя воля с Русия

Кой в България ще води война по своя воля с Русия при една възможна война? Народът всеобщо или елитът, избраници, наемници, мераклии за екзотечни и мощни преживявания? Един незадълбочен обзор на българската военна история може да ни послужи за отговор какво би могло да се случи.

България, оказала се сам-самичка след дръзкото решение да поправя решенията на Берлинския конгрес, т.е. да се изправи сама против геополитката на Великите сили, е принудена да води национална война за себе си. Еуфорията на народа ни от обединяването на българите от двете страни е толкоз огромна, че хората дори не схващат, че се изправят пред цяла „ демократична “ Европа със своите „ незаконни “ ревизионистични и анексационни дейности.

Изоставена от всички, в това число и от Русия, която извежда своите офицери, тъй като си дава сметка, че ще напишат на неин тил българското Съединение, България все пак побеждава в своята първа война след Освобождението в името на обединяването и отбраната на Отечеството.

Тя реализира това не на последно място и заради обстоятелството, че в армията се вливат хиляди доброволци. Особено първоначално, когато би трябвало да се спре първият и най-силен напън на сръбската войска.

Наред с рехавата армия, един до друг с бойците се бият чиновници от локалните управи на Драгоман, Сливница и околните села, учители и възпитаници от горните класове, стражари, елементарни хора земеделци и занаятчии. Даже и италианци работещи на железопътната линия. Много от всички тези самоотвержени хора умират заради неумение си да се бият. Но водят война! И забавят настъплението на елитната сръбска армия. Доброволци се записват и именитите войводи Панайот Хитов, Дядо Ильо и други, които още веднъж повеждат своите чети. Воюва и Христо Иванов-Големия, най-близкият сподвижник на Васил Левски, началник на тайната полиция на Вътрешната революционна организация.

И България побеждава. Доказва, че има право да съществува като страна и нация в своите нови граници, поправени само по нейна воля. Напук на Великите сили, изключително на Дизраели и Бисмарк.

Доброволецът Пейо Яворов от Чирпан, дружно с доброволеца Кръстю Асенов от Сливен – братов наследник на именития Хаджи Димитър Войвода, и хиляди като тях почтени българи патриоти се включват в Илинденско-Преображенското въстание и въобще в борбите за свободата на Македония и Одринско. Много умират. Някои даже остават незнайни.

Стотици хиляди доброволци, доста от тях хиляди българи от чужбина – дори от Америка и Австралия, се включват в Балканската война. Голяма част умират.

Включително и нежният стихотворец поручик Димчо Дебелянов. Той минава през трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Световната, бие се безстрашно и умира с ясното схващане, че неговото перо е незадоволително като подарък в олтара на Отечеството, че е нужно да постави там и своя едничък живот. Въпреки настояването на неговите близки, другари и командири, че би трябвало да оцелее в името на бъдещето на българския народ.

Колко селяни дружно с воловете и каруците си се записват доброволци в Световната война. Все в името на своето Отечество. Кой ги е карал? Единствено тяхната съвест и любовта им към своята Родина, към техните фамилии и към земята им.

Доброволецът капитан Йордан Йовков разказва трагичните сражения на фронта като боен сътрудник през Световната война. Оцелява по знамение. Преодолява с тъга и риск за живота си румънските жандармерийски постове. Но съумява да се промъкне през заграбената българска територия и да се добере до границата, която към този момент разделя Южна Добруджа от Родината му. Ако бе умрял, в този момент нямаше да знаем за Индже челник, за Старопланинските митове и приказките в Антимово, както и за чудната хубост на българските дами и девойки в Добруджа.

Доброволецът Иван Хаджийски отпътува на фронта да се бие с войските на Хитлеристка Германия и умира. Не се преценява с молбите на неговите близки, че научните му творения за бъгларския народ са по-важни от една негова героична гибел. И ни оставя в наследство неиздадената приживе книга „ Оптимистична доктрина за нашия народ “. Която и през днешния ден е христоматийно четиво и управление на доста български народопсихолози, етнокултурни експерти, студенти, педагози и прочие А какъв брой ли още скъпи произведения би написал за положителното на народа си, в случай че не бе отишъл да се бие за своето Отечество?

Кой ще бъде, недай Боже, през днешния ден или на следващия ден първият български доброволец, който ще се запише в нашата войска в името на нейната отбрана от руснаците?

Много ми е мъчно да предвиждам доброволчески дивизии, полкове, батальони и дори роти.

И не за друго. А заради народопсихологичната настройка на българския народ.

Днес все едно четем „ Негостолюбиво село “ на Иван Вазов.

Властите приказват, желаят и вършат за народа едно, той си знае своето.

Замеря ги със снежни топки там, на оня връх. Символ не толкоз на българската независимост. Колкото на жертвоготовността на неопитните опълченци да спрат „ сганта на Ксеркса “. И с този собствен храбър хекатомбен акт вземат решение стратегически въпрос на войната. И потвърждават, че народът ни не е получил свободата си безплатно.

Ако нашите властници си бяха създали труда да преброят десетките хиляди младежи с деца на раменете по какъв начин пъплят по шосето над село Шипка до върха, единствено и единствено да дадат своята респект на Националния ни празник, може би щяха по-късно да приказват друго.

Това не бяха някакви лумпени или заблудени овци.

Бяха интелигентни младежи от цялата страна.

Те стигаха до върха макар преградите от управляващите, които ги заставяха да паркират колите си още долу и да отиват „ до горе “ пеш.

И го направиха.

Весели, зачервени, усмихнати.

А управляващите все едно не се бяха сетили, че можеха да обезпечат рейсове на паркингите долу за транспортиране на хората до прохода и назад.

Дни преди и в деня на Националния празник в медиите се изливаха реки от трудове, издумвания и проявления против руснаците, дето не ни били освободили, а заробили. Издигаха се претенции за премисляне дали Трети март би трябвало да е националният ни празник.

Но късата памет на хората, които пишеха сходни филипики, като че ли не им припомня, че тъкмо такива като тях упорстваха този ден да бъде разгласен за народен празник. И Народното събрание го одобри с голямо болшинство на 5 март 1990 година Случайно датата 03.03. съвпадаше с рождения ден на идола на борците за народна власт.

Сега тази дата не им е към този момент комфортна и би трябвало да се размени?

С коя?

Има ли по-подходяща?

Не споделят. Защото не могат да измислят и предложат такава.

Но опитите не престават.

Става нещо такова. Заради редящите се една след друга конюнктури връз българския народ, сякаш би трябвало да вършим ей така: „ Година, народен празник, година народен празник “. Както героинята на незабравимата Надя Тодорова във кино лентата „ Опасен сексапил “ имаше мислено да подреди гостите на сватбената софра на щерка й с думите „ Ами така де! Ша ги турим един до различен: родственик, полицай, родственик, полицай! “.

Властите и комфортните им медии обругаваха празника.

А млада България се изкачваше в това време до върха.

Защото този ден е Ден на свободата, отвоювана с кръвта и на българи и дала нов живот на България.

Хората се изкачваха пешком, в изискванията на нечовечен мраз и бездънен сняг.

И в акомпанимент на иронични усмивки на част от служителите на реда, които отново, като че ли по традиция при такива събития, не бяха малко. И евентуално добре платени за изключителния труд.

Та отново се запитвам.

Кой ще бъде първият доброволец против Руската войска?

Онези, които са най-изявените антируски тръбачи из медиите?

Едва ли. Те избират студията, камерите и микрофоните. Там е уют и няма риск.

Другите, които вършат платени манифестации и митинги?

Не. Те избират мижавите пари от тази своя „ патриотична “ активност, в сравнение с високите заплати на „ доброволци “, на които може да им се случи да не могат да ги харчат.

Хора от ръководещия политически, икономически и културен хайлайф?

И те не. Защото са скъпи и би трябвало да оцелеят. Казват, поради положителното на народа.

Десетките, стотиците хиляди айти експерти, чиновници в чужестранни компании у нас, гурбетчии в Европа и Съединени американски щати?

Надали. Или единици.

Хора от националните низини?

Може. Но и те биха били доста малко като брой.

Картината е такава, тъй като другите представители на другите обществени пластове на българската нация постъпват в дадения исторически миг в обща посока.

Те нямат претекст и по тази причина в своята преобладаваща част не желаят да се записват доброволци в възможна война с Русия. Нито да водят война по обвързване.

Независимо, че повикът на управляващите би бил, че войната ще да е в името на Отечеството.

Ако още първоначално не се намерят задоволително смелчаци за доброволци, имам концепция.

Първи да се запишат и поемат оръжие Соломон Паси и неговият пълновръстен наследник, в случай че успее да го убеди.

До него да се подреди Симеон Дянков, дето искаше да напляска Русия. Ето, че може да му се отвори опция. Само дотогава да тренира, с цел да стане плесницата му по-силна.

До двамата да застанат всички, които са приключили своето обучение в Съюз на съветските социалистически републики, женели са се за съветски девойки и в този момент пишат филипики против омразната им Русия.

Ако някой от посочените дотук е гледал съвсем документалния съветски филм „ Женски батальон “, би схванал по какъв начин става тая работа. През Първата международна война, в името на Отечеството, отиват да се бият като доброволки и съвсем без излишък умират близо хиляда дами и дъщери на съветски офицери, воюващи с Германия.

Едва след изброените нагоре родни „ елити “ да поеме кръста си Българската войска.

Само не ми е ясно, по какъв начин нашите четиридесетгодишни бойци ще се опрат на младите и високоподготвени морски пехотинци, десантчици и спецназовци.

Дотук с полушеговитите и полутрагикомичните разсъждения.

Защото като нищо може да настъпи един трагичен миг.

Моментът, в който може да се зададе действителна заплаха от война с Русия.

Или, недай Боже, България да бъде въвлечена във война с нея.

Тогава за народа и ръководещите би могло да настъпи нещо като разделно време.

Едва тогава нашите управници може би ще получат добра опция да схванат какъв народ ръководят.

И да се замислят, че дотогавашната им политика е трябвало да бъде друга.

Не полягане пред обувките на следващия „ огромен брат “, който може да ги стъпче или подритне, съгласно случая или кефа му.

А да разгласят и поддържат неутралитет. „ Винаги с Европа, в никакъв случай срещу Русия “, великият принцип на Цар Борис Трети, който той е нарушил един път. С неприятни последствия.

И едвам, когато са решили, че са позволили съдбовна неточност, родните управници може да се опитат да трансформират своята политика.

Но дали няма да бъде късно за народа, а и за тях самите!

Ако преди този момент те не съумеят да избягат в чужбина, откъдето някои ни бяха доставени като скъп подарък.

Или, в случай че народът не е им скрои друга шапка.

Ако пък се случи България да се окаже измежду спечелилите в такава война, в която победената страна ще бъде Русия, ще зазвучат фанфарно думите на поета „ Ще изградим един живот мечтан и необходим, и то какъв живот! “, написани в друго историческо време и във връзка на напълно други събития.

Радостно би било, в случай че на България ѝ се случи да стигне до подобен благополучен миг.

И в случай че останат живи хора да честват.

Защото, едно е в случай че деца играят на „ ези-тура “, друго е когато възрастни залагат „ тука има, тука нема “ в Банка Антинари.