Тази трогателна история ще напълни очите ви със сълзи. Приказка за бабата и дядото, които продаваха ябълки
Кой от нас не ги е виждал, когато сме кръстосвали пътищата на родината ни. Независимо дали са на изток към Черноморието, на юг към Родопа планина, в обширните равнини на север, или пък на запад… Едни баба и дядо са наредили няколко щайги с плодове и зеленчуци на пътя, стоят си добродушно и чакат някой да им купи, това което са отгледали. Те самите. „ Продукцията “, с цел да използваме модерната дума. Точно на една такава история, написана от младо момиче, се натъкнахме в Интернет. „ Винаги съм обичала да спирам около пътя и да си закупувам нещичко от локалните хора, мед, сладко, кестени, домати, каквото предлага сезонът и районът – стартира описа си девойката. – Хем на сипвам пари в нечий незнаен джоб, хем върша това, за което си мечтаем в огромния град. Купувам свежа храна, отгледана от нечии ръце, цялостна с сила. Купувам я от хора, които през целия ден са около пътя. Пече ги слънце, вали ги дъжд, брули ги вятър. Те са там, усмихнати и чакащи. “
В съответния случай на път за София към Дупница момичето и нейният другар се натъкват на една от стотиците двойки баба и дядо из България. Стоящи като часовой пред една камара щайги с ябълки. Девойката продължава: „ Беше заплашителен мраз, а тези хора бяха увити с шалове, дебели якета и шапки. Посрещнаха ни с откровени усмивки, а до момента в който изскочихме от колата, дядото към този момент бе нарязал една от ябълките за проба. Вкусна, сочна, ароматна… Истинска. И обидно, обидно евтина. Тъжно ми стана. Да спираше всяка втора кола – щяха от дълго време да са си у дома. И всички щяха да са удовлетворени. Но хората ги отминават с над 100 км/ч. Някои даже не ги виждат. Просто избират да спрат в някой под земята паркинг и да си купят от следващия супер лъскави като от картинка ябълки. Но пластмасови. Взехме си десетина кила и се сбогувахме. В колата обаче видях прясно изцедения сок от портокал, който бях приготвила преди потегляне. Върнах се при бабата и дядото и им сипах по чаша. Не мога да ви опиша насладата на тези хора. Техните благи усмивки, искрящите им очи. Пак потеглих да се прибирам, а дядото ми подаде торбичка с две марули и лук. Стана ми неловко, в случай че бях видяла, че имат салата, щях да си купя. Поисках да платя, само че той отхвърли изрично. „ Чедо, някои неща не се купуват, те са вкусни единствено тогава, когато са подарени от сърце “, сподели ми дядото. Срам ме хвана. Сърцето не работи с пари, работи с обич. На връщане си мислех за хората, които работят на земята и имат връзка с природата. Добри и благи, не като тези от огромния град. А какъв брой комплицирано е за нас пък да помогнем на тези хора. Просто би трябвало да стопираме на пътя! “
