В българската литература има само един Щастливец
" Кой е най-щастливият ден в живота Ви? - питат в една анкета Алеко Константинов. И той дава отговор - Денят, когато ми хрумна концепцията за написване на " Бай Ганьо ".
( " Бай Ганьо убива създателя си ", Илия Бешков)
Щастливецът и неговият воин ~ Есе на Георги ДАНАИЛОВ
В международната литература има прекомерно малко случаи, когато основаният от създателя воин ненадейно излиза от изписаните редове, скача от писалището, отърсва се, споделя сбогом на своя родител и потегля по необятния свят. Срещали сме ги: Дон Кихот, Швейк, барон Мюнхаузен и... толкова, даже Тартарен на Доде, измъквайки се от страниците, по-късно стартира да се препъва, посивява и се губи в тълпата...
В българската литература има единствено един Шастливец, който е основал сходен воин. Неговото име е Алеко Константинов, роден в Свищов през 1863 година, погубен на пътя сред Пещера и Пазарджик през 1897. Юрист, публицист, журналист, който обичал да се подписва с прозвището Щастливец, демократ, фен на природата и музиката, алпинист, странник, безгрижник, един от малцината духовни аристократи и несъмнено сред най-големите гении в българската литература. За огромна жал отишъл си от света прекомерно млад. Но такава е ориста на множеството надарени хора в България, те или са нямали време да развият дарбата си, или са били лишени от свободата да я изразят. След като разказа Америка в един от най-хубавите пътеписи за тази страна - " До Чикаго и обратно ", с горчива усмивка, с обич и отвращение Алеко Константинов сътвори облика на едно човешко създание, което срещаме всеки ден в живота си, ненавиждаме го и скрито му симпатизираме, желаеме да го пропъдим от вкъщи си, само че му оставяме отворена задната врата. В тежки часове имаме потребност от неговата съобразителност и изумителна пригодливост. Мразим неговото безсрамие, фукане, лакомия, дивотия и въпреки всичко трагично си даваме сметка, че човек не понася у другите чертите, които самичък има.
Алеко Константинов е сътворил своя воин без особени старания, с аристократична немарливост, нарекъл го Ганьо по името на някакъв казанлъшки търговец на розово масло, който срещнал в Чикаго, прибавил му е прозвището Балкански - самоуверено, само че заслужено резюме, и е написал за него поредност фейлетони. Ликът, който е обрисуван в тях, е толкоз компактен, толкоз разнороден и правилен, че доста постоянно сборникът от фейлетони се назовава и от невежи, и от изкушени - разказ.
Хората дотам са обобщили в съзнанието си облика на Ганьо Балкански, че съвсем са не запомнили неговото литературно съществуване. Героят е така сполучен, толкоз същински, активен, спорен, затова жив, че сплотява всичко: и приключенията в Прага, Виена, Швейцария и Русия, и визитата в българския замък, и тайните на вестникарството, и правилата на безпринципната политика, и тактиката за печелене на изборите...
Социалистическата рецензия беше постановила, че Ганьо Балкански е съсловен, а не народен облик, представител на зараждащата се българска буржоазия. По този метод тя се опитваше да припише негативните черти на героя естествено на гадната буржоазия. Но тази проклета класа, едвам поела мирис, бе омаломощена и унищожена през близо половин век социалистически напредък, а героят на Алеко, за изненада на марксистите, продължаваше да крачи на манифестациите под алените флагове. Сега, когато чакаме от хаоса да се сътвори ново общество, Ганьо Балкански е отново жив и здрав, всемогъщ и непреклонен. Изоставил своя създател, той от дълго време към този момент не е единствено нарицателен облик. Той е и храбър облик. Народното въображение го направи мъж и половина, полов исполин, разум и половина, който постоянно намира ексцентрични решения на проблемите. Въпреки че го осмива от време на време грубо, националният създател не го ненавижда, по този начин както не го ненавижда и самият Алеко Константинов. Виж, първенците на българската рецензия не скриват неприязненото си отношение към този вид. Струва ми се, че тази елитна злоба на първо място се дължи на желанието непременно да се разграничим от него. А това не постоянно ни се удава.
Забележително е, че оживелите герои от международната литература - и Дон Кихот, и Швейк, и Мюнхаузен и Тартарен, в случай че щете и Остап Бендер, несъмнено, и малко известния (слава Богу) в чужбина Ганьо Балкански на Алеко Константинов, са разказани с усмивка, даже с подигравка. Само Дон Кихот не приема присмеха на Сервантес, той в действителност се опълчва против своя основател, и от смешен по план се трансформира в трагично-благороден облик, който броди по света и печели нашето горчиво състрадание. Останалите литературни създания имат възприятие за комизъм и се смеят над себе си, дружно със своя създател и дружно с народа, който ги досъздава. И въпреки всичко, за какво хуморът е по-жизнен от тъгата.
Кой е най-щастливият ден в живота Ви? - питат в една анкета Алеко Константинов. И той дава отговор - Денят, когато ми хрумна концепцията за написване на " Бай Ганьо ".
Някой тъмно имат вяра, че тогава Алеко Константинов е основал и своя палач. На 1 май 1897 година 34-годишният публицист е убит от наемни убийци. Казват по простъпка.
Години по-късно, огромният български художник Илия Бешков нарисува подигравка, която закупи голяма известност. На земята лежи простреляният Алеко Константинов, над него се е надвесил Ганьо Балкански. Текстът е следният: " Ти ли я свърши, бай Ганьо? Нейсе запуши я? "
Все отново, аз не желая да приема героя на Алеко като негов палач. Такъв свиреп български вид на Франкенщайн може и да наподобява подобаващ за нашата реалност, а и метафората е впечатляваща, само че моята визия за Ганьо Балкански се противи да одобри отцеубийството. Защото знам, че с изключение на всичките му дефекти и отблъскващи качества, този човек е кадърен, и напълно не е наложително да бъде постоянно злобен - той е талант на оцеляването. Българите може би нямаше да просъществуват след седемстотин и петдесет години робства, в случай че не притежаваха жизнеността, устойчивостта и гъвкавостта на героя на Алеко Константинов.
И по този начин, господин Балкански е жив и здрав, а от Алеко Константинов в родната му къща е останало единствено сърцето, непокътнато в стъкленица със алкохол, от дълго време изгубило цвета си. Безсмислен, некрасив излишък. Този пожълтял, закърпен от патологоанатомите мускул има прекомерно малко общо с една велика душа. До сърцето в стъклен долап са изложени и облеклата, с които е бил облечен Щастливеца в деня, когато са го простреляли. По ризата му личат ръждиви петна от неговата кръв. Встрани са и гипсовите отливки от стъпките на убийците, груби, едри крачища, побягнали към пъкъла!
В градската градина на Свищов се издига превъзходен бюст на Алеко Константинов, изваян от Жеко Спиридонов. В този бюст има нещо предизвикателно, изключително и нетрадиционно - това е ръката на Алеко с цигарата сред пръстите и едвам забележима усмивка във втренчения поглед. Зиме снегът поставяше на главата му бял калпак, есенните листа отрупваха раменете му с еполети от остаряло злато и все имах вяра, че птиците го щадеха. Учениците от учебното заведение, което носеше неговото име, минаваха.всеки ден край този монумент и предостатъчно се убеждаваха, че Алеко продължава да пуши цигарата си на инат на учителите и отново си гледа Ниагара. И надписът под този бюст е по-особен, " На Алека! " Кой публицист, политик, държавник може да се похвали с такава национална непосредственост?
Когато преди години в Чикагския университет бе решено да се сложи бюст на Алеко Константинов, направиха копие по Жеко Спиридонов - единствено че без ръцете! Отливката им щяла да оскъпи цялата работа, пък и тази цигара, тази цигара, по какъв начин ще я възприемат американците с тяхното " The surgeon general... " Така за Америка отпътува усмивката на Алеко Константинов. На нея й бе съдено да прекоси още веднъж океана. И това не е малко.
* Eсе, написано особено за списание " Куриер " - Юнеско и оповестено на френски и британски език
Рисунка: " Бай Ганьо убива създателя си " на Илия Бешков




