Освободителите - истинското лице на „братята“
Костадин Глушков, откривател и краевед
Трета част (виж )
В края на ХVІІІ в. седящата нависоко и гледаща надалече съветска императрица Екатерина ІІ, наричана още Велика, замисля коренно прекрояване на евроазиатските съветски граници – в нейна изгода, естествено, и създава т. н. „ Гръцки план “. Той планува завземане на Балканите, част от Мала Азия и възобновяване на Византийската империя, само че с съветски император отпред – нейният внук Константин Павлович, т. е. разширение на съветската империя на югозапад. Тази „ Греческая монархия “, както е наречена, щяла да включва – с изключение на Цариград и егейското и черноморско крайбрежие, и териториите на Мизия, Тракия и Македония, т. е. изконните български земи. В този план за пленен народ на Балканите се признават единствено гърците, за тях се леят съветските сълзи, тях щели да освобождават солдатите им. Българите освен
не ни броят за християни, славяни, братя
и прочие, ами и за люде не ни броят, таксуват ни още веднъж като парадайса – ние сме единствено придатък към земята, вървим като инвентар дружно с нея. Авторката на плана, облечената в коприна и власт сластна дунда, счита единствено да смени ездачите от гърба ни – вместо турци, да ни яхнат руснаци и гърци, на съветско робство и гръцки терор и асимилация ни обрича имперската ѝ благосклонност, хвърля ни в нозете на тези, които откогато свят светува ни давят в капка вода.
В това време съветските крепостни, наред със земята, кравите, конете и кокошките, били персонална благосъстоятелност на господаря, не са могли да мръднат отвън имението му, били приковани към него. Помешчикът е разполагал с тях както откри за добре, имал право да ги наказа и го е правил обществено, пред очите на останалите, за наставление. И в случай че при тези „ телесни санкции “ – по този начин ги наричали, камшиците идвали допълнително на нещастния крепостен плебей и той предадял Богу дух, господарят му не носел никаква отговорност за това, все едно, че бил починал изнемощелият от несъразмерна работа негов кон. Продавали ги наред с добитъка си, като стока, както на нашите „ хайван пазари “ в миналото продаваха коне, овце и телета.
От вестникарска публикация от началото на ХІХ в. излиза наяве, че някой си помешчик е разпродал имуществото си, останали били „ единствено дойна крава и момче “. Ще рече, че другият добитък, дружно с останалите членове на фамилията – татко, майка, братя и сестри, били към този момент разпродадени по безбрежната Рус – кой наляво, кой надясно, с вярата да се съберат още веднъж на другия свят. В различен вестник се оповестява, че се продава „ мома на 30 години и млад кафяв кон “, от което може да се извади заключението, че техните близки и сродници били поели към този момент по пътищата на Русия. Кандидат-купувачите наложително оглеждали зъбите на предлаганите плебеи и подробно опипвали телата им, търсейки скрити недъзи или сладостни чувства, когато стоката е била мома или млада жена. И това става в столицата Петербург! Става, когато „ Я помню чудное мгновенье “ шества по петербургските и московски салони, когато Татяна въздиша по Онегин; когато на блестящия имперски бал – угощение на европейски тоалети, бижута и интимна френска тирада, във вихъра на зашеметяващия валс пламва искрата на любовта сред Наташа Ростова и княз Андрей Болконски. Значи носят се, едвам докосвайки се, по паркета Наташа и князът, и изпаднали в безтегловния захлас на любовта се потапят в кристалните води на това най-чисто и красиво възприятие. А в същото това време на пазара извън някой опипва достолепията и гледа зъбите на предлаганите за обмен кафяв кон и трийсетгодишна мома…
И от империята, чието ежедневие са били сходни подиуми, българинът се надявал да получи независимост! Затрогващо, нали? Затова кокетиращата със свободомислие пред Волтер императрица е раздавала съветските крепостни-роби дружно с обширни имения като премиални на многочислените си любовници, по този метод е пръснала десетки хиляди от тях. (Склонен съм да приема, че прозвището „ велика “ може би ѝ е обещано точно във връзка със забележителните ѝ изяви в тази област, любовната, само че това си е мое мнение, не желая да го натрапвам.)
Като подхванахме тематиката
„ велики “ съветски владетелели,
дано споменем и славения като най-велик от великите – Петър Велики. Да забележим още какви хора величаят руснаците, това ще добави още един щрих към националния им темперамент.
Завладял бил нови земи и с това сложил основите на съветската империя. Чудно нещо – в случай че някой гепи непозната кокошка, го жигосват като апаш (а горкият Паниковски щеше да бъде линчуван от ядосаното селячество поради една гъска). А в случай че нахлуе в непозната страна и с огън и меч завладее нейните земи, в Русия го славят като велик; велика е и войната, която е водил – Великата Северна война. В същото време руснаците не престават да жигосват немците като „ захватчики “ – нашественици. Значи Хитлер е захватчик, само че за същото действие съветският Петър е популярен. Велик бил, че бил обръснал брадите на руснаците. Че наложил в тънещата в феодален мрак и безпросветност Русия европейски промени. Но от това, че една шепа боляри захвърлили кафтаните и почнали да се обличат като немски барони, да танцуват кадрил и да споделят „ благодаря “ не значи, че почнали да мислят и работят като немските мислители и френски просветители. Май единственото, което дало действителен позитивен резултат върху Русия от тези промени е това, че „ купил “ от Европа мозъци – задгранични експерти, които почнали да развиват търговията, промишлеността и културата на Русия, тъй като угро-финците, бъдещите руснаци, не били дорасли още за такива действия. Именно от тези мозъци, дружно със упоменатите към този момент казански аристократи – старите българи, по-късно е покълнал в огромната си част интелектуалният хайлайф на империята, основателят на културния имидж на Русия, нейната горделивост.
Че бил построил Петербург. Построил го е колкото и Хеопс е построил Хеопсовата пирамида. Построил го е един швейцарски проектант и десетките хиляди починали при градежа му крепостни плебеи, върху техните, лежащи в блатата на Нева, кости е стъпил в този момент градът. Защото другата му „ велика “ промяна е била налагането на крепостното право в матушката. Нека забележим в този момент що за човек е бил цар Петър, какви са били персоналните му качества, които го издигнали до висотите на великите персони.
Още от младата му възраст у него се показала водещата за съветския народен темперамент линия – емфатичен интерес към алкохола, изявил се като къркач от класа; подобен останал до последния си мирис, такава била и компанията му – до един изпечени гуляйджии.
Въпросната банда, наречена от него „ Синод на мъртвопияните простаци и шегобийци “ имала собствен кодекс, първата точка от който гласяла: „ Всеки ден да се напиваме и в никакъв случай да не си лягаме трезви “. На някои от тези техни сбирки трябвало да изпиват по една лъжица водка на всеки четвърт час – имало и такава дисциплинираност. Затова се случвало от време на време тези „ маратони “ да приключват със заупокойна литургия за някой неиздържал на темпото синодалец. А след това оживелите му удряли – както си му е редът, по няколко напитки извънпланово „ за упокой души усопшего раба “.
С тази банда Петър тръгнал да обикаля Европа – канел се да взема от там терк за облагородяването на Русия, имала вопиюща потребност от това. Домът, възложен му от британски лорд за резиденция по време на пребиваването му в Англия, Петър унищожил при обичайните „ синодални “ запои – не се отказвали от тях и в чужбина. Когато достигали прокламираната в кодекса им алкохолна нирвана, те вадели пищовите и започвали да стрелят по скъпите картини и скъпите порцеланови сервизи като по цели, гърмели на пакост, трошили и горили махагоновите столове и маси и препускали с конете по лехите с екзотични цветя в подредения като аптека (до идването им) британски парк.
Любознателен във всичко, Петър изискал да научи освен това и за анатомията на човешкото тяло, та – съпроводен от алкохолната си дружинка, ходел да следи и дисекции на трупове. При следващия подобен „ открит урок “, на един от синодалните „ задочници “ гледката на разфасоването на човешкото тяло му пристигнала малко допълнително и понечил да излезе. Петър обаче го изгледал ужасно (умеел да гледа ужасно царят, вижте портретите му) и за наставление го заставил да глътне мръвка от натрупа, който рязали сега. И оня злощастник – царска дума е това – лапнал, дъвкал, дъвкал и най-после – под упоменатия царски взор, преглътнал.
Получените в Англия знания по анатомия Петър показал по-късно в родината си. Тогава заповядал да бъде обезглавена една от многочислените му любовници – шотландката Мария Хамилтън; зарязал я бил, а по-късно я обвинил и в кражба. Присъствал на изтезанието, като преди този момент – каква покъртителна сцена – я целунал за довиждане. Имало и втора, посмъртна към този момент целувка. Нека чуем свидетелството на един от присъствалите на обществената екзекуция:
„ Когато брадвата си свърши работата, царят се завърна, подвигна падналата в калта къдрава глава и умерено стартира да изнася на присъстващите лекция по анатомия, назовавайки всички наранени от брадвата органи, настоявайки още и за дисекция на гръбначния дирек. Когато свърши, той докосна с устните си бледите устни, които в миналото беше покривал със напълно други целувки, хвърли главата на Мария, прекръсти се и си потегли “. С Божия кръст си тръгнал царят, нали е християнин. Също като страшния Иван. Друг очевидец на изтезанието, той пък художник, е оставил рисунка, на която се вижда по какъв начин царят се е изправил до окървавения тъпак, държи главата на някогашната си обичана в ръце, и със самочувствието на професор, който чете лекции в Сорбоната, коментира на присъстващите нейната анатомия.
Но Петър не оставил главата да се валя в калта – заповядал да я почистят и сложат в буркан със алкохол. Държал я в кабинета си. Спиртосал по същия метод и главата на екзекутирания отново по негова заповед Уилям Монс, махленски като ухажор на втората подред царска брачна половинка, царицата Екатерина Алексеевна. На Петър една спиртосана глава в кабинета му стигала, та наредил новият трофей да бъде подложен в спалнята на царицата – да му се любува и тя, най-много нощем.
Друг един собствен наклеветен противник, майор Степан Глебов, набил на прът. Спирт за него след това не хабил, оставил го по този начин – жив нанизан, с цел да се знае какво става с тези, които поглеждат в царското канче. А нещастникът си навлякъл гнева му, тъй като поднесъл почитта си към първата царска брачна половинка, Евдокия Лопухина, която, откакто му омръзнала, Петър заточил в манастир. Попадналият там майор бил изумен от типа на мръзнещата в килия без отопление кралица, та ѝ изпратил топло кожено облекло и предложил услугите си.
В деня на изтезанието студът бил двайсет градуса под нулата. Доволно бичуваният и малтретиран с нагорещени железа до този миг майор Глебов бил без дрехи гол и набучен на кола пред очите на събралата се на Червения площад голяма навалица – по свидетелството на очевидеца на събитието, хановерския дипломатически представител Ф. Х. Вебер. Сам царят следил осъществяването на присъдата от отоплена карета. По негова заповед кралица Евдокия също била закарана на изтезанието – в открита кола, придружавана от двама бойци, чието обвързване било да държат главата ѝ в посока на зрелището и не ѝ разрешават да си затваря очите. Цели четиринайсет часа агонизирал нещастният верноподаник поради уважението, което засвидетелствал на царицата.
Самичък не лягал в леглото Петър, само че не в компанията на цариците. Притежавал „ несдържан полов характер “, както свидетелстват доближени до особата му царедворци (случвало се и мъж да му прави компания, не бил взискателен като сътрудника си Грозни – на болярче краснолико се паднала честта). Ето какъв спомен е записал царският адютант, вицеадмиралът Франц Вилбоа: „ Една от наложниците, Варвара Арсеневна, не се отличаваше с хубост, само че беше интелигентна и зла. Един ден, по време на обяд, царят ѝ сподели: „ Горката Варя, ти не си хубава, само че аз няма да те оставя без да изпиташ обич “. Веднага по-късно пред всички я хвърли на дивана и извърши обещанието си “…
При следващата случка Петър се сдобил с гонорея. Именно този любовен спомен – „ сувенир д,амур “, както му споделят французите, го изпратил още 53-годишен в гроба. (Да напомним, че на същата възраст си отива – също от венерическа болест, и сродната му душа Иван Грозни). Друг негов съвременник добавя облика му: „ Петър бе по природа див и несдържан като Йоан Грозни. Любимото занятие на Петър бе
да изтезава хората
Прекарваше с часове в подземията, измъчвайки хората със личните си ръце… “
И с цел да съблюдава наложената от Иван Грозни царска традиция на синеубийство, „ великият “ Петър също убива сина си, престолонаследника Алексей. Но за разлика от Иван, който видял сметката на сина си в миг на яд, Петър прави това постепенно и трудно, с дива приятност в продължение на три дни. Това станало в издигнатата по негова заповед специфична стая за мъчения, където, както към този момент се разбра, разпускал за телесна почивка и душевна приятност. И то откакто великодушно му бил опростил за изтръгнатото, също посредством ужасни мъчения, самопризнание за скрит план против него. Съвсем по царски го помилвал с едната си ръка, а с другата още веднъж сграбчил нагайката и го бичувал до гибел. Като главорез. А на идващия ден отпразнувал с фойерверки и „ превъзходен бал “, по думите на очевидци, годишнината от борбата при Полтава. По царски.
И още веднъж очевидец: „ Какъв звяр беше Петър. Той даже изтезава личния си наследник безмилостно… Дяволският цар изтезава сина си със собсвената си ръка. На 26 юни нещастният принц умира от мъчения. Той беше толкоз сакат, че, гледайки го, даже часовите заплакаха. Всички съжалиха съветския царевич, срамно обичай с камшицш, малтретиран до гибел “.
След водената с Турция на българска територия победоносна за руснаците война от 1828-29 година, когато в ръцете им бяха и ножът, и хлябът, руснаците обезпечават независимостта не на българите, чиито села разоряват и обезлюдяват, а на всички останали балкански нации – те са им били постоянно по-мили. Дори откъсват от живата българска плът шест околии и с двестахилядното им население ги пришиват към Сръбското княжество.
Преди това Русия налива милиони рубли в Сърбия (тя е пощадена в „ греческия план “, отвън него е), с цел да подтиква национално-освободителното ѝ придвижване с интимната мисъл да я направи по-късно собствен агент-държава – проводник и рупор на панрусизма на Балканите. В същото време тя освен, че с нищо не е подпомагала българското национално-освободително придвижване, а в противен случай – отнасяла се е враждебно към него и го е саботирала. Руският консул в Браила предал на турските управляващи Раковски, и отново по негово напътствие Ботев лежал три месеца в пандиза във Влашко.
А храбрият капитан Мамарчев, който отпред на Българския доброволчески отряд дава съдбоносен принос за завладяването на Силистра от русите през войната от 1828-29 година, е задържан по заповед на съветския военачалник Дибич и хвърлен в пандиза за това, че почнал да провежда въстание в поробената си татковина, с което работел „ срещу политическите ползи на Русия “. Взелите ефективно присъединяване на страната на Русия доблестни българи били заточени по-късно в Сибир поради опитите си да се борят за българската самостоятелност.
Но капитан Мамарчев не бил изпил докрай
горчивата чаша на съветската обич,
предстояло му да усети и утайката ѝ сред зъбите си. След съветския затвор той се върнал в България и взел присъединяване във Велчовата завера, а след неуспеха ѝ бил хванат от турците, само че като съветски гражданин бил предаден на съветските управляващи. И Русия още веднъж посочила любящото си лице – в Одеса го разжалвали, лишили му оценките и званието джентълмен на ордена „ Св. Ана “, след което го върнали още веднъж на турците. А турците посочили (не за първи път – спомнете си Шибил), че почитат храбростта и юначеството – самичък султан Махмуд ІІ поискал да види героя и разговарял с него. Не обесили капитана (както по-късно това става с Левски, с помощта на граф Игнатиев), не го хвърлили в пандиза, а го заточили на остров Самос, като му разрешили да вземе и фамилията със себе си – жена му и двете дъщери. Умрял там с горчилката от тинята на съветската обич в устата си.
„ Одринският кротичък контракт от 1829 година обезпечава на Николай І териториални придобивки в устието на Дунав и Кавказ и укрепва въздействието му на Балканския полуостров. Проливите са отворени за всички флоти. Сърбия, Молдова и Влашко получават автономност и са сложени в съветската сфера на въздействие, а Гърция получава самостоятелност “ – по този начин пишат историците.
От всички балкански нации, само българите не получават нищо от този контракт, те са „ забравени, подценени и изоставени “. Всъщност не са напълно изоставени – съгласно една уговорка в Одринския контракт Русия прави по този начин, че половин милион българи – мамени с обещания и „ подканяни “ със закани, оставят бащините си домове и огнища и поемат към съветските степи и съветското крепостно иго.
Тук е мястото да напомним, че Русия е гневен съперник на църковната ни самостоятелност и при битката за нейното извоюване още веднъж взема страната на нашите душмани. Защото доста добре знае, че независимата черква е стъпка към национална самостоятелност.
А десетина години преди този момент, когато гръцките фанариоти наклеветяват апостолите на българския дух от Охридско, братята Миладинови, че са съветски шпиони и същите са хвърлени в цариградски затвор, Русия резервира безмълвие. Тогава един католически свещеник издига глас в тяхна отбрана и желае Австро-Унгария да се намеси…
Нека забележим какво е отношението на руснаците към народа ни по време на войната от 1877-78 година Ще се базира не на някой русофобски надъхан български „ неблагодарник “, а на съветските военни репортери по време на войната Василий Немирович-Данченко и на Евгений Утин. (Предлаганите цитати са от книгата „ Измамата Сан Стефано “ на Иво Инджев).
„... по време на неуспехите ни, ние изключително враждебно се отнасяхме към българите. Беше ни обидно и тежко поради загубите и прехвърляхме върху тях злобата си, обвинявахме ги във всевъзможни пороци и закононарушения “.
„ Ние обиждахме българите, отнасяхме се с тях като с нарушители, а след това се чудехме за какво не ни се хвърлят на врата. Даже в целомъдрието на техните дами ние намирахме признаци на неразположение към нас “.
„ Аз към този момент няколко пъти загатнах за нагайката (изплетен от тънки кожени линии пай камшик, употребен от руснаците като възпитателно средство по отношение на конете и мужиците – б. а.). Това беше, по този начин да се каже, джобният речник за диалози с братушките. Тях не ги биеше единствено този, който го мързеше. (Руснаците наричали българите с подигравателното „ братушки “, а не противоположното, както го извъртя след това дядо Вазов – б. а.). При това постоянно се случваха прекомерно тъжни недоразумения. Върви, да вземем за пример, братушка по пътя и отсреща му офицер. Без доста да му мисли, братушката доближава офицера и му подава ръка, с цел да изрази благосклонността си към руснаците. За това получава удар с нагайката по главата “.
Данченко цитира един различен нагайкаджия: „ Аз го постановявах, постановявах с нагайката, до момента в който ръката ми се умори. По главата, по главата... Даже пръстите ми се вдървиха... “
„ Смелият военачалник Л. даже се хвалел с това, че и в което село да отиде, незабавно налагал цялото мъжко население “.
„ Аз се оправям бързо с тях – разказваше един. – С нагайката по главата... “ – „ Това значи да удари по този начин, че нагайката да се обвие към лицето “.
„ Мародерството се развиваше ужасно, стигна се до такава степен, че обозните бойци претършуваха къщите, задигаха сребърните декорации на дамите “.
„ Най-нещастното създание в България безспорно беше кокошката. Ловяха я всички. Казаци, ординарци – всички бяха оповестили война на кокошките и ги избиваха, доколкото можеха “.
„ Ние крещяхме за благосъстоянието на българите даже тогава, когато хиляди от тях с помощта на нас останаха сиромаси, когато българските деца умираха по пътищата... “ – тъжно установи Данченко.
„ Турците живееха доста по-богато, техните къщи и мебелировка са доста, доста по-хубави, само че тъй като един път сме се преизпълнили с обич към бедния турчин, мълчим за неговото благосъстояние... Започвайки с ненавист към турците, в този момент сме влюбени в тях. За нас те са надали не блян и не един от нас утешаваше турските офицери (при договаряния – б. а.), като наричаше братушките „ подлеци и нехранимайковци “ – продължава с тъжните си откровения Данченко. – Стигна се до такава степен, че на масата на командирите пред турските парламеньори, явили се за договаряния (при което ние, правилни на своето гостолюбие, ги гощавахме с обеди), звучаха изречения, от които и в този момент ти става срамно.
-И защо се бием с вас!... Струва ли си поради тези негодници – братушките – да се караме.
Турският офицер общително се усмихваше и на собствен ред добавяше:
-Тези братушки са ужасни негодници...
Следваха ръкостискания. Липсваха единствено обети във безконечната дружба, с цел да се увенчае, по този начин да се каже, тази сърдечна връзка сред турския ефенди и съветския военачалник “.
Ето какво е видял Артур декор Хун, немски боен сътрудник по време на Руско-турската война от 1878 година в България: „ Навред чувах думите: Българите се намират в доста по-добро състояние, в сравнение с ние, руснаците, а нашите селяни биха били щастливи, в случай че можеха да се заменят с българите! – И в действителност, тази подмяна нямаше да е неприятна за съветските селяни, които се хранят единствено с картофи и овесеник “ – заключава кореспондентът.
Разбра ли в този момент, читателю, че сцените на възторжени посрещачи с самун и сол, на дами и деца, които хвърлят цветя към излъчващите достойнство и обич освободители, и просълзени старци, които с възклик „ доживях “ целуват ръцете и ботушите им, са захаросана оперета, основана, с цел да вкарва в главите на поколенията мъглата на криворазбраното русофилство, належащо „ като слънцето и въздуха “ на съветските империалисти и българските им подлоги средство за всеобщо манипулиране.
Да забележим в този момент какво мисли по въпроса за съветската обич създателят на социалистическото придвижване в България, знамето на българските социалисти и комунисти, първият от поредицата вождове на БКП-БСП – партията на най-продажните русофили, съветският ученик Димитър Благоев:
„ Русия не пристигна тук да ни освобождава зарад нашите черни очи, по тази причина, че обича българския народ, че бил християнски – тя има толкоз милиона християнски нации, а ги тъпче по най-варварски метод, тя не пристигна да освобождава нас, а пристигна за своите ползи. “
А след еуфорията от Освобождението, на масата е тропната сметката за съветските разноски по него. Княз Александър Батенберг оповестява тази „ богатства “ новина на свободния народ с декрет от 10.01.1884 година, в който утвърждава: „... следующата спогодба за погашение от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от съветските императорски войски “. Цената, която благодетелите постановат на българите за освободителната окупация е 10 680 250 рубли и 43 копейки, което тогава се равнява на
32,5 тона злато
Значи, откакто са калкулирали до копейка цената и на последния изгърмян патрон и изяден сухар, освободителите ни показват сметката за нашето избавление, което назовават с същинското му име – окупация.
Няма Санстефанска България, тя е следващия мит. В славения от нас като освободителен Санстефански контракт черно на бяло написа „ окупация на Руско-дунавска област “ – за нея се е водила войната, за нея се е ляла съветска, финландска, полска, румънска, черногорска, украинска и, несъмнено, българска кръв, за нея е подписан той, тя е плячката на спечелилия. Българите се бият като лъвове на страната на Русия, само че отсъстват в Сан Стефано. Името България не се загатва в контракта (всъщност протокол), ние още веднъж сме придатък към земята, която Русия счита да направи собствен протекторат. Никой в Русия не е имал желание да прави тази Санстефанска България, която – като неосъществен идеал – е останала в паметта българска.
На договарянията в Берлин Русия още веднъж принася българската идея в жертва на личните си ползи – с цел да бъдат приети от Англия завоеванията ѝ в Кавказ, две седмици преди Берлинския конгрес тя подписва скрито съглашение с нея, че на Балканите няма да се основава огромна и самостоятелна страна (разбирай България). Ето за какво на масата за договаряния в Берлин Русия застава зад британския вид за скромното Княжество и осакатена Румелия, а не поддържа този, който планува да имаме изход на Бяло море и западната ни граница да е до Албанските планини – последното по предложение на Бисмарк.
Е, плащахме я ненапълно ние тази окупация, само че, популярност Богу (знае си Той работата), стана по този начин, че не им наброихме до дъно всичките милиони. Но пък какво заплащане падна след това за руската, не е за разправяне; то не бе заплащане, не бе надплащане – на майки и на лихви до девето коляно. След като през Втората международна война България не бе изпратила даже един боец да се бие срещу руснаците и на 26 август бе оповестила неутралитет, те ни оповестиха война и на 9 септември ни окупираха за повторно, като с присъщия си цинизъм оповестиха това за избавление. България се включи във войната против Хитлер, даде 30 хиляди свидни жертви, само че не бе приета от Съюз на съветските социалистически републики като съвоюваща против хитлеристите страна, а беше съдена наедно с тях. А той беше задължен да го стори, тъй като воювахме с цели три армии в състава на Трети украински фронт. И заплати за това. Само издръжката на окупационния корпус на Червената войска, който остана в страната ни и мародерстваше, изнасилваше и газеше децата по нашите земи до 1947 година (вж. кино лентата „ Второто избавление “), е 135 милиона $, или 133 милиарда лв.. И това при народен приход за 1945 година от 141 милиарда лв.. Ето кой унищожи стопанството ни и разори страната ни след деветосептемврийския прелом.
И след възобновяване на страната ни, на нея още веднъж бе гледано като на „ Задунайска губерния “, самичък батюшката Александър ІІІ благоволява да ни назова по този начин. Той се оповестява срещу Съединението, насъсква Сърбия да ни нападне в тил (а с цел да обезглави младата българска армия, изтегля от нея съветските офицери) и в това време увещава Турция да окупира Източна Румелия.
Ето още едно „ самопризнание в обич “ към нас: „ Всяко празненство за българите е гибел за Русия. Балканските страни не би трябвало да имат нищо свое. Те би трябвало
да бъдат владеене на русите
или, по-ясно казано, те би трябвало да бъдат погълнати от русите “. То бива обич, бива, но чак пък толкоз! Кой го е споделил ли? Казал го е един съветски човек, чието име носят селища, улици и гимназии в страната ни и който е уместно уважаван с цветя и венци на 3 март. Един „ българолюбец “, който Русия се опита, популярност Богу без триумф, да ни наложи за княз. Аксаков се зове тази персона, която разделя любовта си сред нас и евреите – нас желае да погълне, а тях да унищожи (антисемитизмът не е фиктивен от Хитлер).
Истинското лице на братята освободители лъсва за следващ път, когато през Балканската война скъпите ни славянски братя, необятните съветски души изпращат черноморския си флот на Босфора и декларират, че в случай че българите се опитат да завладяват Цариград, той ще ги унищожи. Не турците да унищожи, както ти се желае да мислиш, общителни читателю, не вековните им врагове и противници, а нас, българите християни. Дотам им беше и славянството, и християнството, и братството. Остана им едната гола обич към нас.
Три години по-късно, по време на Първата международна война, сутринта дневно Петковден седемнайсет кораба от същия този флот стартират да извършват тази закана. Само че този път не бранят Цариград и Босфора от българите, а с тежките си оръдия в продължение на един час бомбардират българския град Варна. И то не в отговор на наши военни дейности против тях – България е едвам от две седмици във войната, една българска пушка не е пукнала към тяхна страна, нито войската ни се кани да тръгне към Русия. На идната година глутница кораби от същия този прочут флот унищожават рибарското населено място Балчик, гърмят по рибарските къщурки като по цели. Руски войски атакуват подло в тил страната ни и окупират Добруджа. И тогава славният наш военачалник Колев, отпред на своята славна конна дивизия насмита и разпердушинва неведнъж превъзхождащата го по бройка съветска армия, тръгнала против него.
Дойде моментът граф Игнатиев да бъде изваден още веднъж на сцената, да бъде доосветлена неговата, усърдно маскирана с благодетелски ореол, тъмна за нас, българите, персона. Напоследък, популярност Богу, се намират от ден на ден свестни български откриватели, които, ровейки се в пренебрегнатите до момента архиви, изваждат на бял свят усърдно похлупената с плътната русофилска мъгла истина за пагубната роля, която този граф и стоящите над него „ освободители “ са играли за отечеството ни. Ще се базира на изследванията на историка Янко Гочев за обесването на Левски.
Изводът, основаващ се на обстоятелства и документи, е, че: „ Той (граф Игнатиев – б. а.) е основният манипулатор и умел състезател в сянка на „ процеса “ против Левски. Граф Игнатиев изиграва основна роля за гибелта на Левски, защото освен не го избавя, само че и подмолно диктува държанието на избраните по неговите рекомендации софийски комисари (съдии – б. а.) “. На процедура „...убийството на Левски е поръчано от него, само че е подредено от султана “.
Каква е била задачата му, ще попитате. Ами задачата му е била
обезглавяване на българското националосвободително придвижване
и подчиняването му на съветските интереси; нали самичък той споделя: „ … да превърнем българското население в чинно оръдие на съветската политика “. А Левски не е бил дисциплиниран. Нито един от съветските сътрудници не съумява да го вплете в кроежите на империята, тъй като Левски е непреклонен в увереността си, че който ни освободи – ще да ни и пороби. И е имал точно Русия поради. Затова е трябвало да бъде отстранен. И граф Игнатиев, сивият кардинал в двора на султана по това време, се заел с това – Арабаконашкият грабеж му е пристигнал „ дюшеш “ и го е подхванал по този начин, че да може по-късно радостно да рапортува, че „ софийският развой се развива в мечтаната от Русия посока “, т. е. – към ликвидирането на Левски.
Сивият кардинал решил съществено въпроса – има Левски – има проблем, няма Левски – няма проблем. Обесването на Левски за него е, съгласно отчета му до неговия началник, канцлера княз Горчаков: „... щастливият излаз от Софийската спекулация “, сбъднат от Великия везир, “…който този път... е последвал нашите препоръки “.
Завладяване на нови земи и заробване на нови нации – това е историята на съветската страна от основаването ѝ до наши дни, това са извечните съветски ползи. Независимо дали батюшката, който управлява от Кремъл тази политика е с корона на главата, каскет, фуражка с петолъчка или просто с гола глава. Господарите се менят, само че ползите на империята – не. И методите, по които ги отстоява. От скупчилото се към града Москва княжество, до завоюваната с огън и меч, разпрострялата се на три континента – чак до Северна Америка, мегаимперия в края на ХІХ в. И с неприкрит ламтеж за международно владичество след още един. Всичките войни, които е водила Русия още от самото ѝ пръкване до наши дни, са завоевателни, до една. Дори и „ Великата отечествена “, тази с Хитлер, е замислена като такава. Цялата руска войска е струпана на западната ѝ граница – с цел да удари съдружника Хитлер в тил и, представяйки се за избавител, да завладее омаломощената Европа. Но Хитлер изпреварва с две седмици руската експанзия. В последна сметка Сталин въпреки всичко реализира своето – завладя половин Европа и наложи болшевишка тирания. Затова нарекоха Съюз на съветските социалистически републики
„ империя на злото “
Такава е. Такава е и през днешния ден. И горко на оня, който застане на пътя ѝ, няма избавление за него – къде с бесило, къде с патрон, къде с танкове и самолети. Или с хибридна война и новичок...
Тъжното е, че доста нашенци, трансформирали се към този момент в „ чинно оръдие на съветската политика “, не престават да славят тази империя, да славят убийците на Апостола. А грозното е, че има и кириакстефчовци, на които Москва заплаща пари за това. Унижаващ българското национално достолепие е фактът, че с имената на окупаторите, с имената на убийците на българската национална идея и на нейните герои са кръстени улици, булеварди и селища, че те, дружно със стърчащите над всичко и всички техни монументи, са повече от почетените по този метод български мъченици и строители на българската страна и нематериалност.
Наскоро при телевизионна анкета на въпроса има ли Русия врагове, естествени и на пръв взор психологично здрави московчани единомислещо посочваха „ американците и европейците “, давайки по този метод да се разбере, че самите те не се усещат жители на Европа. Те били най-върлите ѝ врагове, канели се да я завладяват и унищожат, т. е. това, която самата Русия е правила в продължение на епохи с ималите злощастието да се окажат нейни съседи племена, нации и континенти. И това става в столицата! А какво остава за дивата провинция, където още се кръстят пред портретите на Сталин. Това идва да ни покаже, че путиновската агитация от дълго време е подминала гьобелсовата и към този момент диша във врата на севернокорейската.
В това време най-близкият умишлен за зложелател, наивно повярвалият, че времето на войните е към този момент минало, че хората са поумнели и ще се прегръщат с обич, преситеният и изтънчен от удобствата и лукса западноевропеец, е оставил пушката си да ръждясва в килера, а самичък той кара мерцедеси и беемвета и си живее живота. Което пък кара тога да му завижда и ненавижда.
***
Предходните текстове писах, когато цивилизованият свят бе покъртен от новината, че Новак Джокович не е позволен до тенис шампионата в Австралия. Трагедия велика!
А през днешния ден към този момент стартирам да се опасявам от себе си, тъй като почти по това време изрекох, сходно на Оруел, едно извънредно знамение, което се сбъдна. Тогава предсказах, че откакто, необезпокоявана от никого, Русия си присвои Крим, идващото, на което ще посегне, са Донецк и Луганск. А тя зина да погълне цялата Украйна! И е видно към този момент, че е разчекнала устата си освен за нея, а и за прилежащи и не до такава степен прилежащи земи и нации. Дотук с предсказанията, спирам!
Защо, без да бъде предизвиквана, Русия атакува Украйна – една православна европейска страна, от която е видяла единствено положително? Защото в мислите и дейностите си не е мръднала, като упоменатия към този момент плебей, ни на йота напред от времето на страшния Иван и „ великия “ Петър, тъй като продължава да ламти за непознати земи, тъй като продължава да е „ Московията – съветска тайга, дива, хищническа “, тъй като нейните вождове ненавиждат демокрацията и се опасяват от нея, тъй като създават танкове, ракети и самолети и желаят с тях да възродят гнилата империя на злото и да потвърдят какъв брой са велики.
Кога го направи? Направи го в дните на Великия пост – тя, стожерът на православието, за каквато се е самопровъзгласила. Сама смъкна християнската си маска и се озъби с същинското си лице, лицето на варварина агресор, който плюе на Божиите заповеди и най-много на шестата, която гласи: „ Не убивай! “.
И хвърля ракети, бомби и снаряди в християнски жилища, в учебни заведения, в лечебни заведения, в родилни домове, в курортни селища, в почивни домове, в молове, в пазари, в заведения за хранене, в педагогичен институти, в монументи на културата, в храмове… Да, в храмове – над 100 е броят на разрушените и опожарени, пощадените даже и от немците преди време, християнски храмове и манастири, над 100 и продължава да унищожава нови и нови храмове… И освен разрушава, а и убива – убива старици и старци, убива деца и бъдещи майки, убива чакащи на опашки за самун хора, разстрелва мирни украинци по улиците, други изтезава, разстрелва и зарива в всеобщи гробове, изнасилва дами и девици и по-късно и тях разстрелва.
Разстрелва Живота!
Но освен Живота погубват през днешния ден съветските ракети и бомби, освен него. Днес те срутват издигнатите от Пушкин и Лермонтов, от Толстой и Тургенев, от Чайковски и Чехов и всички останали светли мозъци на Русия кристални кули на Любовта, Разума и Красотата – тези, които бяха основали международната популярност на съветската просвета и изкуство. Сега тези ракети и бомби ги сринаха, съпоставиха ги със земята до равнището на каменната епоха, от мрака на чиито пещери е изпълзял предводителят на зомбираните войнстващи орди, облеченият в кожи безчовечен водач с проскубана русолява главичка и налети с кръв азиатски очи. Анатема!
След това до Вожда – като подушил кръвта плъх, се подреди и Първожрецът и откакто го покади с тамян, го послави като „ архистратиг “, с което си величаене го въздигна и постави паралелно с предводителя на ангелското воинство Архангел Михаил. А по-късно подреди на подчинените си свещенослужители да го загатват в молитвите си като „ бо
Трета част (виж )
В края на ХVІІІ в. седящата нависоко и гледаща надалече съветска императрица Екатерина ІІ, наричана още Велика, замисля коренно прекрояване на евроазиатските съветски граници – в нейна изгода, естествено, и създава т. н. „ Гръцки план “. Той планува завземане на Балканите, част от Мала Азия и възобновяване на Византийската империя, само че с съветски император отпред – нейният внук Константин Павлович, т. е. разширение на съветската империя на югозапад. Тази „ Греческая монархия “, както е наречена, щяла да включва – с изключение на Цариград и егейското и черноморско крайбрежие, и териториите на Мизия, Тракия и Македония, т. е. изконните български земи. В този план за пленен народ на Балканите се признават единствено гърците, за тях се леят съветските сълзи, тях щели да освобождават солдатите им. Българите освен
не ни броят за християни, славяни, братя
и прочие, ами и за люде не ни броят, таксуват ни още веднъж като парадайса – ние сме единствено придатък към земята, вървим като инвентар дружно с нея. Авторката на плана, облечената в коприна и власт сластна дунда, счита единствено да смени ездачите от гърба ни – вместо турци, да ни яхнат руснаци и гърци, на съветско робство и гръцки терор и асимилация ни обрича имперската ѝ благосклонност, хвърля ни в нозете на тези, които откогато свят светува ни давят в капка вода.
В това време съветските крепостни, наред със земята, кравите, конете и кокошките, били персонална благосъстоятелност на господаря, не са могли да мръднат отвън имението му, били приковани към него. Помешчикът е разполагал с тях както откри за добре, имал право да ги наказа и го е правил обществено, пред очите на останалите, за наставление. И в случай че при тези „ телесни санкции “ – по този начин ги наричали, камшиците идвали допълнително на нещастния крепостен плебей и той предадял Богу дух, господарят му не носел никаква отговорност за това, все едно, че бил починал изнемощелият от несъразмерна работа негов кон. Продавали ги наред с добитъка си, като стока, както на нашите „ хайван пазари “ в миналото продаваха коне, овце и телета.
От вестникарска публикация от началото на ХІХ в. излиза наяве, че някой си помешчик е разпродал имуществото си, останали били „ единствено дойна крава и момче “. Ще рече, че другият добитък, дружно с останалите членове на фамилията – татко, майка, братя и сестри, били към този момент разпродадени по безбрежната Рус – кой наляво, кой надясно, с вярата да се съберат още веднъж на другия свят. В различен вестник се оповестява, че се продава „ мома на 30 години и млад кафяв кон “, от което може да се извади заключението, че техните близки и сродници били поели към този момент по пътищата на Русия. Кандидат-купувачите наложително оглеждали зъбите на предлаганите плебеи и подробно опипвали телата им, търсейки скрити недъзи или сладостни чувства, когато стоката е била мома или млада жена. И това става в столицата Петербург! Става, когато „ Я помню чудное мгновенье “ шества по петербургските и московски салони, когато Татяна въздиша по Онегин; когато на блестящия имперски бал – угощение на европейски тоалети, бижута и интимна френска тирада, във вихъра на зашеметяващия валс пламва искрата на любовта сред Наташа Ростова и княз Андрей Болконски. Значи носят се, едвам докосвайки се, по паркета Наташа и князът, и изпаднали в безтегловния захлас на любовта се потапят в кристалните води на това най-чисто и красиво възприятие. А в същото това време на пазара извън някой опипва достолепията и гледа зъбите на предлаганите за обмен кафяв кон и трийсетгодишна мома…
И от империята, чието ежедневие са били сходни подиуми, българинът се надявал да получи независимост! Затрогващо, нали? Затова кокетиращата със свободомислие пред Волтер императрица е раздавала съветските крепостни-роби дружно с обширни имения като премиални на многочислените си любовници, по този метод е пръснала десетки хиляди от тях. (Склонен съм да приема, че прозвището „ велика “ може би ѝ е обещано точно във връзка със забележителните ѝ изяви в тази област, любовната, само че това си е мое мнение, не желая да го натрапвам.)
Като подхванахме тематиката
„ велики “ съветски владетелели,
дано споменем и славения като най-велик от великите – Петър Велики. Да забележим още какви хора величаят руснаците, това ще добави още един щрих към националния им темперамент.
Завладял бил нови земи и с това сложил основите на съветската империя. Чудно нещо – в случай че някой гепи непозната кокошка, го жигосват като апаш (а горкият Паниковски щеше да бъде линчуван от ядосаното селячество поради една гъска). А в случай че нахлуе в непозната страна и с огън и меч завладее нейните земи, в Русия го славят като велик; велика е и войната, която е водил – Великата Северна война. В същото време руснаците не престават да жигосват немците като „ захватчики “ – нашественици. Значи Хитлер е захватчик, само че за същото действие съветският Петър е популярен. Велик бил, че бил обръснал брадите на руснаците. Че наложил в тънещата в феодален мрак и безпросветност Русия европейски промени. Но от това, че една шепа боляри захвърлили кафтаните и почнали да се обличат като немски барони, да танцуват кадрил и да споделят „ благодаря “ не значи, че почнали да мислят и работят като немските мислители и френски просветители. Май единственото, което дало действителен позитивен резултат върху Русия от тези промени е това, че „ купил “ от Европа мозъци – задгранични експерти, които почнали да развиват търговията, промишлеността и културата на Русия, тъй като угро-финците, бъдещите руснаци, не били дорасли още за такива действия. Именно от тези мозъци, дружно със упоменатите към този момент казански аристократи – старите българи, по-късно е покълнал в огромната си част интелектуалният хайлайф на империята, основателят на културния имидж на Русия, нейната горделивост.
Че бил построил Петербург. Построил го е колкото и Хеопс е построил Хеопсовата пирамида. Построил го е един швейцарски проектант и десетките хиляди починали при градежа му крепостни плебеи, върху техните, лежащи в блатата на Нева, кости е стъпил в този момент градът. Защото другата му „ велика “ промяна е била налагането на крепостното право в матушката. Нека забележим в този момент що за човек е бил цар Петър, какви са били персоналните му качества, които го издигнали до висотите на великите персони.
Още от младата му възраст у него се показала водещата за съветския народен темперамент линия – емфатичен интерес към алкохола, изявил се като къркач от класа; подобен останал до последния си мирис, такава била и компанията му – до един изпечени гуляйджии.
Въпросната банда, наречена от него „ Синод на мъртвопияните простаци и шегобийци “ имала собствен кодекс, първата точка от който гласяла: „ Всеки ден да се напиваме и в никакъв случай да не си лягаме трезви “. На някои от тези техни сбирки трябвало да изпиват по една лъжица водка на всеки четвърт час – имало и такава дисциплинираност. Затова се случвало от време на време тези „ маратони “ да приключват със заупокойна литургия за някой неиздържал на темпото синодалец. А след това оживелите му удряли – както си му е редът, по няколко напитки извънпланово „ за упокой души усопшего раба “.
С тази банда Петър тръгнал да обикаля Европа – канел се да взема от там терк за облагородяването на Русия, имала вопиюща потребност от това. Домът, възложен му от британски лорд за резиденция по време на пребиваването му в Англия, Петър унищожил при обичайните „ синодални “ запои – не се отказвали от тях и в чужбина. Когато достигали прокламираната в кодекса им алкохолна нирвана, те вадели пищовите и започвали да стрелят по скъпите картини и скъпите порцеланови сервизи като по цели, гърмели на пакост, трошили и горили махагоновите столове и маси и препускали с конете по лехите с екзотични цветя в подредения като аптека (до идването им) британски парк.
Любознателен във всичко, Петър изискал да научи освен това и за анатомията на човешкото тяло, та – съпроводен от алкохолната си дружинка, ходел да следи и дисекции на трупове. При следващия подобен „ открит урок “, на един от синодалните „ задочници “ гледката на разфасоването на човешкото тяло му пристигнала малко допълнително и понечил да излезе. Петър обаче го изгледал ужасно (умеел да гледа ужасно царят, вижте портретите му) и за наставление го заставил да глътне мръвка от натрупа, който рязали сега. И оня злощастник – царска дума е това – лапнал, дъвкал, дъвкал и най-после – под упоменатия царски взор, преглътнал.
Получените в Англия знания по анатомия Петър показал по-късно в родината си. Тогава заповядал да бъде обезглавена една от многочислените му любовници – шотландката Мария Хамилтън; зарязал я бил, а по-късно я обвинил и в кражба. Присъствал на изтезанието, като преди този момент – каква покъртителна сцена – я целунал за довиждане. Имало и втора, посмъртна към този момент целувка. Нека чуем свидетелството на един от присъствалите на обществената екзекуция:
„ Когато брадвата си свърши работата, царят се завърна, подвигна падналата в калта къдрава глава и умерено стартира да изнася на присъстващите лекция по анатомия, назовавайки всички наранени от брадвата органи, настоявайки още и за дисекция на гръбначния дирек. Когато свърши, той докосна с устните си бледите устни, които в миналото беше покривал със напълно други целувки, хвърли главата на Мария, прекръсти се и си потегли “. С Божия кръст си тръгнал царят, нали е християнин. Също като страшния Иван. Друг очевидец на изтезанието, той пък художник, е оставил рисунка, на която се вижда по какъв начин царят се е изправил до окървавения тъпак, държи главата на някогашната си обичана в ръце, и със самочувствието на професор, който чете лекции в Сорбоната, коментира на присъстващите нейната анатомия.
Но Петър не оставил главата да се валя в калта – заповядал да я почистят и сложат в буркан със алкохол. Държал я в кабинета си. Спиртосал по същия метод и главата на екзекутирания отново по негова заповед Уилям Монс, махленски като ухажор на втората подред царска брачна половинка, царицата Екатерина Алексеевна. На Петър една спиртосана глава в кабинета му стигала, та наредил новият трофей да бъде подложен в спалнята на царицата – да му се любува и тя, най-много нощем.
Друг един собствен наклеветен противник, майор Степан Глебов, набил на прът. Спирт за него след това не хабил, оставил го по този начин – жив нанизан, с цел да се знае какво става с тези, които поглеждат в царското канче. А нещастникът си навлякъл гнева му, тъй като поднесъл почитта си към първата царска брачна половинка, Евдокия Лопухина, която, откакто му омръзнала, Петър заточил в манастир. Попадналият там майор бил изумен от типа на мръзнещата в килия без отопление кралица, та ѝ изпратил топло кожено облекло и предложил услугите си.
В деня на изтезанието студът бил двайсет градуса под нулата. Доволно бичуваният и малтретиран с нагорещени железа до този миг майор Глебов бил без дрехи гол и набучен на кола пред очите на събралата се на Червения площад голяма навалица – по свидетелството на очевидеца на събитието, хановерския дипломатически представител Ф. Х. Вебер. Сам царят следил осъществяването на присъдата от отоплена карета. По негова заповед кралица Евдокия също била закарана на изтезанието – в открита кола, придружавана от двама бойци, чието обвързване било да държат главата ѝ в посока на зрелището и не ѝ разрешават да си затваря очите. Цели четиринайсет часа агонизирал нещастният верноподаник поради уважението, което засвидетелствал на царицата.
Самичък не лягал в леглото Петър, само че не в компанията на цариците. Притежавал „ несдържан полов характер “, както свидетелстват доближени до особата му царедворци (случвало се и мъж да му прави компания, не бил взискателен като сътрудника си Грозни – на болярче краснолико се паднала честта). Ето какъв спомен е записал царският адютант, вицеадмиралът Франц Вилбоа: „ Една от наложниците, Варвара Арсеневна, не се отличаваше с хубост, само че беше интелигентна и зла. Един ден, по време на обяд, царят ѝ сподели: „ Горката Варя, ти не си хубава, само че аз няма да те оставя без да изпиташ обич “. Веднага по-късно пред всички я хвърли на дивана и извърши обещанието си “…
При следващата случка Петър се сдобил с гонорея. Именно този любовен спомен – „ сувенир д,амур “, както му споделят французите, го изпратил още 53-годишен в гроба. (Да напомним, че на същата възраст си отива – също от венерическа болест, и сродната му душа Иван Грозни). Друг негов съвременник добавя облика му: „ Петър бе по природа див и несдържан като Йоан Грозни. Любимото занятие на Петър бе
да изтезава хората
Прекарваше с часове в подземията, измъчвайки хората със личните си ръце… “
И с цел да съблюдава наложената от Иван Грозни царска традиция на синеубийство, „ великият “ Петър също убива сина си, престолонаследника Алексей. Но за разлика от Иван, който видял сметката на сина си в миг на яд, Петър прави това постепенно и трудно, с дива приятност в продължение на три дни. Това станало в издигнатата по негова заповед специфична стая за мъчения, където, както към този момент се разбра, разпускал за телесна почивка и душевна приятност. И то откакто великодушно му бил опростил за изтръгнатото, също посредством ужасни мъчения, самопризнание за скрит план против него. Съвсем по царски го помилвал с едната си ръка, а с другата още веднъж сграбчил нагайката и го бичувал до гибел. Като главорез. А на идващия ден отпразнувал с фойерверки и „ превъзходен бал “, по думите на очевидци, годишнината от борбата при Полтава. По царски.
И още веднъж очевидец: „ Какъв звяр беше Петър. Той даже изтезава личния си наследник безмилостно… Дяволският цар изтезава сина си със собсвената си ръка. На 26 юни нещастният принц умира от мъчения. Той беше толкоз сакат, че, гледайки го, даже часовите заплакаха. Всички съжалиха съветския царевич, срамно обичай с камшицш, малтретиран до гибел “.
След водената с Турция на българска територия победоносна за руснаците война от 1828-29 година, когато в ръцете им бяха и ножът, и хлябът, руснаците обезпечават независимостта не на българите, чиито села разоряват и обезлюдяват, а на всички останали балкански нации – те са им били постоянно по-мили. Дори откъсват от живата българска плът шест околии и с двестахилядното им население ги пришиват към Сръбското княжество.
Преди това Русия налива милиони рубли в Сърбия (тя е пощадена в „ греческия план “, отвън него е), с цел да подтиква национално-освободителното ѝ придвижване с интимната мисъл да я направи по-късно собствен агент-държава – проводник и рупор на панрусизма на Балканите. В същото време тя освен, че с нищо не е подпомагала българското национално-освободително придвижване, а в противен случай – отнасяла се е враждебно към него и го е саботирала. Руският консул в Браила предал на турските управляващи Раковски, и отново по негово напътствие Ботев лежал три месеца в пандиза във Влашко.
А храбрият капитан Мамарчев, който отпред на Българския доброволчески отряд дава съдбоносен принос за завладяването на Силистра от русите през войната от 1828-29 година, е задържан по заповед на съветския военачалник Дибич и хвърлен в пандиза за това, че почнал да провежда въстание в поробената си татковина, с което работел „ срещу политическите ползи на Русия “. Взелите ефективно присъединяване на страната на Русия доблестни българи били заточени по-късно в Сибир поради опитите си да се борят за българската самостоятелност.
Но капитан Мамарчев не бил изпил докрай
горчивата чаша на съветската обич,
предстояло му да усети и утайката ѝ сред зъбите си. След съветския затвор той се върнал в България и взел присъединяване във Велчовата завера, а след неуспеха ѝ бил хванат от турците, само че като съветски гражданин бил предаден на съветските управляващи. И Русия още веднъж посочила любящото си лице – в Одеса го разжалвали, лишили му оценките и званието джентълмен на ордена „ Св. Ана “, след което го върнали още веднъж на турците. А турците посочили (не за първи път – спомнете си Шибил), че почитат храбростта и юначеството – самичък султан Махмуд ІІ поискал да види героя и разговарял с него. Не обесили капитана (както по-късно това става с Левски, с помощта на граф Игнатиев), не го хвърлили в пандиза, а го заточили на остров Самос, като му разрешили да вземе и фамилията със себе си – жена му и двете дъщери. Умрял там с горчилката от тинята на съветската обич в устата си.
„ Одринският кротичък контракт от 1829 година обезпечава на Николай І териториални придобивки в устието на Дунав и Кавказ и укрепва въздействието му на Балканския полуостров. Проливите са отворени за всички флоти. Сърбия, Молдова и Влашко получават автономност и са сложени в съветската сфера на въздействие, а Гърция получава самостоятелност “ – по този начин пишат историците.
От всички балкански нации, само българите не получават нищо от този контракт, те са „ забравени, подценени и изоставени “. Всъщност не са напълно изоставени – съгласно една уговорка в Одринския контракт Русия прави по този начин, че половин милион българи – мамени с обещания и „ подканяни “ със закани, оставят бащините си домове и огнища и поемат към съветските степи и съветското крепостно иго.
Тук е мястото да напомним, че Русия е гневен съперник на църковната ни самостоятелност и при битката за нейното извоюване още веднъж взема страната на нашите душмани. Защото доста добре знае, че независимата черква е стъпка към национална самостоятелност.
А десетина години преди този момент, когато гръцките фанариоти наклеветяват апостолите на българския дух от Охридско, братята Миладинови, че са съветски шпиони и същите са хвърлени в цариградски затвор, Русия резервира безмълвие. Тогава един католически свещеник издига глас в тяхна отбрана и желае Австро-Унгария да се намеси…
Нека забележим какво е отношението на руснаците към народа ни по време на войната от 1877-78 година Ще се базира не на някой русофобски надъхан български „ неблагодарник “, а на съветските военни репортери по време на войната Василий Немирович-Данченко и на Евгений Утин. (Предлаганите цитати са от книгата „ Измамата Сан Стефано “ на Иво Инджев).
„... по време на неуспехите ни, ние изключително враждебно се отнасяхме към българите. Беше ни обидно и тежко поради загубите и прехвърляхме върху тях злобата си, обвинявахме ги във всевъзможни пороци и закононарушения “.
„ Ние обиждахме българите, отнасяхме се с тях като с нарушители, а след това се чудехме за какво не ни се хвърлят на врата. Даже в целомъдрието на техните дами ние намирахме признаци на неразположение към нас “.
„ Аз към този момент няколко пъти загатнах за нагайката (изплетен от тънки кожени линии пай камшик, употребен от руснаците като възпитателно средство по отношение на конете и мужиците – б. а.). Това беше, по този начин да се каже, джобният речник за диалози с братушките. Тях не ги биеше единствено този, който го мързеше. (Руснаците наричали българите с подигравателното „ братушки “, а не противоположното, както го извъртя след това дядо Вазов – б. а.). При това постоянно се случваха прекомерно тъжни недоразумения. Върви, да вземем за пример, братушка по пътя и отсреща му офицер. Без доста да му мисли, братушката доближава офицера и му подава ръка, с цел да изрази благосклонността си към руснаците. За това получава удар с нагайката по главата “.
Данченко цитира един различен нагайкаджия: „ Аз го постановявах, постановявах с нагайката, до момента в който ръката ми се умори. По главата, по главата... Даже пръстите ми се вдървиха... “
„ Смелият военачалник Л. даже се хвалел с това, че и в което село да отиде, незабавно налагал цялото мъжко население “.
„ Аз се оправям бързо с тях – разказваше един. – С нагайката по главата... “ – „ Това значи да удари по този начин, че нагайката да се обвие към лицето “.
„ Мародерството се развиваше ужасно, стигна се до такава степен, че обозните бойци претършуваха къщите, задигаха сребърните декорации на дамите “.
„ Най-нещастното създание в България безспорно беше кокошката. Ловяха я всички. Казаци, ординарци – всички бяха оповестили война на кокошките и ги избиваха, доколкото можеха “.
„ Ние крещяхме за благосъстоянието на българите даже тогава, когато хиляди от тях с помощта на нас останаха сиромаси, когато българските деца умираха по пътищата... “ – тъжно установи Данченко.
„ Турците живееха доста по-богато, техните къщи и мебелировка са доста, доста по-хубави, само че тъй като един път сме се преизпълнили с обич към бедния турчин, мълчим за неговото благосъстояние... Започвайки с ненавист към турците, в този момент сме влюбени в тях. За нас те са надали не блян и не един от нас утешаваше турските офицери (при договаряния – б. а.), като наричаше братушките „ подлеци и нехранимайковци “ – продължава с тъжните си откровения Данченко. – Стигна се до такава степен, че на масата на командирите пред турските парламеньори, явили се за договаряния (при което ние, правилни на своето гостолюбие, ги гощавахме с обеди), звучаха изречения, от които и в този момент ти става срамно.
-И защо се бием с вас!... Струва ли си поради тези негодници – братушките – да се караме.
Турският офицер общително се усмихваше и на собствен ред добавяше:
-Тези братушки са ужасни негодници...
Следваха ръкостискания. Липсваха единствено обети във безконечната дружба, с цел да се увенчае, по този начин да се каже, тази сърдечна връзка сред турския ефенди и съветския военачалник “.
Ето какво е видял Артур декор Хун, немски боен сътрудник по време на Руско-турската война от 1878 година в България: „ Навред чувах думите: Българите се намират в доста по-добро състояние, в сравнение с ние, руснаците, а нашите селяни биха били щастливи, в случай че можеха да се заменят с българите! – И в действителност, тази подмяна нямаше да е неприятна за съветските селяни, които се хранят единствено с картофи и овесеник “ – заключава кореспондентът.
Разбра ли в този момент, читателю, че сцените на възторжени посрещачи с самун и сол, на дами и деца, които хвърлят цветя към излъчващите достойнство и обич освободители, и просълзени старци, които с възклик „ доживях “ целуват ръцете и ботушите им, са захаросана оперета, основана, с цел да вкарва в главите на поколенията мъглата на криворазбраното русофилство, належащо „ като слънцето и въздуха “ на съветските империалисти и българските им подлоги средство за всеобщо манипулиране.
Да забележим в този момент какво мисли по въпроса за съветската обич създателят на социалистическото придвижване в България, знамето на българските социалисти и комунисти, първият от поредицата вождове на БКП-БСП – партията на най-продажните русофили, съветският ученик Димитър Благоев:
„ Русия не пристигна тук да ни освобождава зарад нашите черни очи, по тази причина, че обича българския народ, че бил християнски – тя има толкоз милиона християнски нации, а ги тъпче по най-варварски метод, тя не пристигна да освобождава нас, а пристигна за своите ползи. “
А след еуфорията от Освобождението, на масата е тропната сметката за съветските разноски по него. Княз Александър Батенберг оповестява тази „ богатства “ новина на свободния народ с декрет от 10.01.1884 година, в който утвърждава: „... следующата спогодба за погашение от България на Русия разноските по окупацията на Княжеството от съветските императорски войски “. Цената, която благодетелите постановат на българите за освободителната окупация е 10 680 250 рубли и 43 копейки, което тогава се равнява на
32,5 тона злато
Значи, откакто са калкулирали до копейка цената и на последния изгърмян патрон и изяден сухар, освободителите ни показват сметката за нашето избавление, което назовават с същинското му име – окупация.
Няма Санстефанска България, тя е следващия мит. В славения от нас като освободителен Санстефански контракт черно на бяло написа „ окупация на Руско-дунавска област “ – за нея се е водила войната, за нея се е ляла съветска, финландска, полска, румънска, черногорска, украинска и, несъмнено, българска кръв, за нея е подписан той, тя е плячката на спечелилия. Българите се бият като лъвове на страната на Русия, само че отсъстват в Сан Стефано. Името България не се загатва в контракта (всъщност протокол), ние още веднъж сме придатък към земята, която Русия счита да направи собствен протекторат. Никой в Русия не е имал желание да прави тази Санстефанска България, която – като неосъществен идеал – е останала в паметта българска.
На договарянията в Берлин Русия още веднъж принася българската идея в жертва на личните си ползи – с цел да бъдат приети от Англия завоеванията ѝ в Кавказ, две седмици преди Берлинския конгрес тя подписва скрито съглашение с нея, че на Балканите няма да се основава огромна и самостоятелна страна (разбирай България). Ето за какво на масата за договаряния в Берлин Русия застава зад британския вид за скромното Княжество и осакатена Румелия, а не поддържа този, който планува да имаме изход на Бяло море и западната ни граница да е до Албанските планини – последното по предложение на Бисмарк.
Е, плащахме я ненапълно ние тази окупация, само че, популярност Богу (знае си Той работата), стана по този начин, че не им наброихме до дъно всичките милиони. Но пък какво заплащане падна след това за руската, не е за разправяне; то не бе заплащане, не бе надплащане – на майки и на лихви до девето коляно. След като през Втората международна война България не бе изпратила даже един боец да се бие срещу руснаците и на 26 август бе оповестила неутралитет, те ни оповестиха война и на 9 септември ни окупираха за повторно, като с присъщия си цинизъм оповестиха това за избавление. България се включи във войната против Хитлер, даде 30 хиляди свидни жертви, само че не бе приета от Съюз на съветските социалистически републики като съвоюваща против хитлеристите страна, а беше съдена наедно с тях. А той беше задължен да го стори, тъй като воювахме с цели три армии в състава на Трети украински фронт. И заплати за това. Само издръжката на окупационния корпус на Червената войска, който остана в страната ни и мародерстваше, изнасилваше и газеше децата по нашите земи до 1947 година (вж. кино лентата „ Второто избавление “), е 135 милиона $, или 133 милиарда лв.. И това при народен приход за 1945 година от 141 милиарда лв.. Ето кой унищожи стопанството ни и разори страната ни след деветосептемврийския прелом.
И след възобновяване на страната ни, на нея още веднъж бе гледано като на „ Задунайска губерния “, самичък батюшката Александър ІІІ благоволява да ни назова по този начин. Той се оповестява срещу Съединението, насъсква Сърбия да ни нападне в тил (а с цел да обезглави младата българска армия, изтегля от нея съветските офицери) и в това време увещава Турция да окупира Източна Румелия.
Ето още едно „ самопризнание в обич “ към нас: „ Всяко празненство за българите е гибел за Русия. Балканските страни не би трябвало да имат нищо свое. Те би трябвало
да бъдат владеене на русите
или, по-ясно казано, те би трябвало да бъдат погълнати от русите “. То бива обич, бива, но чак пък толкоз! Кой го е споделил ли? Казал го е един съветски човек, чието име носят селища, улици и гимназии в страната ни и който е уместно уважаван с цветя и венци на 3 март. Един „ българолюбец “, който Русия се опита, популярност Богу без триумф, да ни наложи за княз. Аксаков се зове тази персона, която разделя любовта си сред нас и евреите – нас желае да погълне, а тях да унищожи (антисемитизмът не е фиктивен от Хитлер).
Истинското лице на братята освободители лъсва за следващ път, когато през Балканската война скъпите ни славянски братя, необятните съветски души изпращат черноморския си флот на Босфора и декларират, че в случай че българите се опитат да завладяват Цариград, той ще ги унищожи. Не турците да унищожи, както ти се желае да мислиш, общителни читателю, не вековните им врагове и противници, а нас, българите християни. Дотам им беше и славянството, и християнството, и братството. Остана им едната гола обич към нас.
Три години по-късно, по време на Първата международна война, сутринта дневно Петковден седемнайсет кораба от същия този флот стартират да извършват тази закана. Само че този път не бранят Цариград и Босфора от българите, а с тежките си оръдия в продължение на един час бомбардират българския град Варна. И то не в отговор на наши военни дейности против тях – България е едвам от две седмици във войната, една българска пушка не е пукнала към тяхна страна, нито войската ни се кани да тръгне към Русия. На идната година глутница кораби от същия този прочут флот унищожават рибарското населено място Балчик, гърмят по рибарските къщурки като по цели. Руски войски атакуват подло в тил страната ни и окупират Добруджа. И тогава славният наш военачалник Колев, отпред на своята славна конна дивизия насмита и разпердушинва неведнъж превъзхождащата го по бройка съветска армия, тръгнала против него.
Дойде моментът граф Игнатиев да бъде изваден още веднъж на сцената, да бъде доосветлена неговата, усърдно маскирана с благодетелски ореол, тъмна за нас, българите, персона. Напоследък, популярност Богу, се намират от ден на ден свестни български откриватели, които, ровейки се в пренебрегнатите до момента архиви, изваждат на бял свят усърдно похлупената с плътната русофилска мъгла истина за пагубната роля, която този граф и стоящите над него „ освободители “ са играли за отечеството ни. Ще се базира на изследванията на историка Янко Гочев за обесването на Левски.
Изводът, основаващ се на обстоятелства и документи, е, че: „ Той (граф Игнатиев – б. а.) е основният манипулатор и умел състезател в сянка на „ процеса “ против Левски. Граф Игнатиев изиграва основна роля за гибелта на Левски, защото освен не го избавя, само че и подмолно диктува държанието на избраните по неговите рекомендации софийски комисари (съдии – б. а.) “. На процедура „...убийството на Левски е поръчано от него, само че е подредено от султана “.
Каква е била задачата му, ще попитате. Ами задачата му е била
обезглавяване на българското националосвободително придвижване
и подчиняването му на съветските интереси; нали самичък той споделя: „ … да превърнем българското население в чинно оръдие на съветската политика “. А Левски не е бил дисциплиниран. Нито един от съветските сътрудници не съумява да го вплете в кроежите на империята, тъй като Левски е непреклонен в увереността си, че който ни освободи – ще да ни и пороби. И е имал точно Русия поради. Затова е трябвало да бъде отстранен. И граф Игнатиев, сивият кардинал в двора на султана по това време, се заел с това – Арабаконашкият грабеж му е пристигнал „ дюшеш “ и го е подхванал по този начин, че да може по-късно радостно да рапортува, че „ софийският развой се развива в мечтаната от Русия посока “, т. е. – към ликвидирането на Левски.
Сивият кардинал решил съществено въпроса – има Левски – има проблем, няма Левски – няма проблем. Обесването на Левски за него е, съгласно отчета му до неговия началник, канцлера княз Горчаков: „... щастливият излаз от Софийската спекулация “, сбъднат от Великия везир, “…който този път... е последвал нашите препоръки “.
Завладяване на нови земи и заробване на нови нации – това е историята на съветската страна от основаването ѝ до наши дни, това са извечните съветски ползи. Независимо дали батюшката, който управлява от Кремъл тази политика е с корона на главата, каскет, фуражка с петолъчка или просто с гола глава. Господарите се менят, само че ползите на империята – не. И методите, по които ги отстоява. От скупчилото се към града Москва княжество, до завоюваната с огън и меч, разпрострялата се на три континента – чак до Северна Америка, мегаимперия в края на ХІХ в. И с неприкрит ламтеж за международно владичество след още един. Всичките войни, които е водила Русия още от самото ѝ пръкване до наши дни, са завоевателни, до една. Дори и „ Великата отечествена “, тази с Хитлер, е замислена като такава. Цялата руска войска е струпана на западната ѝ граница – с цел да удари съдружника Хитлер в тил и, представяйки се за избавител, да завладее омаломощената Европа. Но Хитлер изпреварва с две седмици руската експанзия. В последна сметка Сталин въпреки всичко реализира своето – завладя половин Европа и наложи болшевишка тирания. Затова нарекоха Съюз на съветските социалистически републики
„ империя на злото “
Такава е. Такава е и през днешния ден. И горко на оня, който застане на пътя ѝ, няма избавление за него – къде с бесило, къде с патрон, къде с танкове и самолети. Или с хибридна война и новичок...
Тъжното е, че доста нашенци, трансформирали се към този момент в „ чинно оръдие на съветската политика “, не престават да славят тази империя, да славят убийците на Апостола. А грозното е, че има и кириакстефчовци, на които Москва заплаща пари за това. Унижаващ българското национално достолепие е фактът, че с имената на окупаторите, с имената на убийците на българската национална идея и на нейните герои са кръстени улици, булеварди и селища, че те, дружно със стърчащите над всичко и всички техни монументи, са повече от почетените по този метод български мъченици и строители на българската страна и нематериалност.
Наскоро при телевизионна анкета на въпроса има ли Русия врагове, естествени и на пръв взор психологично здрави московчани единомислещо посочваха „ американците и европейците “, давайки по този метод да се разбере, че самите те не се усещат жители на Европа. Те били най-върлите ѝ врагове, канели се да я завладяват и унищожат, т. е. това, която самата Русия е правила в продължение на епохи с ималите злощастието да се окажат нейни съседи племена, нации и континенти. И това става в столицата! А какво остава за дивата провинция, където още се кръстят пред портретите на Сталин. Това идва да ни покаже, че путиновската агитация от дълго време е подминала гьобелсовата и към този момент диша във врата на севернокорейската.
В това време най-близкият умишлен за зложелател, наивно повярвалият, че времето на войните е към този момент минало, че хората са поумнели и ще се прегръщат с обич, преситеният и изтънчен от удобствата и лукса западноевропеец, е оставил пушката си да ръждясва в килера, а самичък той кара мерцедеси и беемвета и си живее живота. Което пък кара тога да му завижда и ненавижда.
***
Предходните текстове писах, когато цивилизованият свят бе покъртен от новината, че Новак Джокович не е позволен до тенис шампионата в Австралия. Трагедия велика!
А през днешния ден към този момент стартирам да се опасявам от себе си, тъй като почти по това време изрекох, сходно на Оруел, едно извънредно знамение, което се сбъдна. Тогава предсказах, че откакто, необезпокоявана от никого, Русия си присвои Крим, идващото, на което ще посегне, са Донецк и Луганск. А тя зина да погълне цялата Украйна! И е видно към този момент, че е разчекнала устата си освен за нея, а и за прилежащи и не до такава степен прилежащи земи и нации. Дотук с предсказанията, спирам!
Защо, без да бъде предизвиквана, Русия атакува Украйна – една православна европейска страна, от която е видяла единствено положително? Защото в мислите и дейностите си не е мръднала, като упоменатия към този момент плебей, ни на йота напред от времето на страшния Иван и „ великия “ Петър, тъй като продължава да ламти за непознати земи, тъй като продължава да е „ Московията – съветска тайга, дива, хищническа “, тъй като нейните вождове ненавиждат демокрацията и се опасяват от нея, тъй като създават танкове, ракети и самолети и желаят с тях да възродят гнилата империя на злото и да потвърдят какъв брой са велики.
Кога го направи? Направи го в дните на Великия пост – тя, стожерът на православието, за каквато се е самопровъзгласила. Сама смъкна християнската си маска и се озъби с същинското си лице, лицето на варварина агресор, който плюе на Божиите заповеди и най-много на шестата, която гласи: „ Не убивай! “.
И хвърля ракети, бомби и снаряди в християнски жилища, в учебни заведения, в лечебни заведения, в родилни домове, в курортни селища, в почивни домове, в молове, в пазари, в заведения за хранене, в педагогичен институти, в монументи на културата, в храмове… Да, в храмове – над 100 е броят на разрушените и опожарени, пощадените даже и от немците преди време, християнски храмове и манастири, над 100 и продължава да унищожава нови и нови храмове… И освен разрушава, а и убива – убива старици и старци, убива деца и бъдещи майки, убива чакащи на опашки за самун хора, разстрелва мирни украинци по улиците, други изтезава, разстрелва и зарива в всеобщи гробове, изнасилва дами и девици и по-късно и тях разстрелва.
Разстрелва Живота!
Но освен Живота погубват през днешния ден съветските ракети и бомби, освен него. Днес те срутват издигнатите от Пушкин и Лермонтов, от Толстой и Тургенев, от Чайковски и Чехов и всички останали светли мозъци на Русия кристални кули на Любовта, Разума и Красотата – тези, които бяха основали международната популярност на съветската просвета и изкуство. Сега тези ракети и бомби ги сринаха, съпоставиха ги със земята до равнището на каменната епоха, от мрака на чиито пещери е изпълзял предводителят на зомбираните войнстващи орди, облеченият в кожи безчовечен водач с проскубана русолява главичка и налети с кръв азиатски очи. Анатема!
След това до Вожда – като подушил кръвта плъх, се подреди и Първожрецът и откакто го покади с тамян, го послави като „ архистратиг “, с което си величаене го въздигна и постави паралелно с предводителя на ангелското воинство Архангел Михаил. А по-късно подреди на подчинените си свещенослужители да го загатват в молитвите си като „ бо
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ