„Силвия, Силвия, ти си в моя сън
КОРАБ „ СИЛВИЯ “, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ
09.06.2013 година – 07.08.2013 година
През зимните месеци, когато по здрач късият ден потъне зад Родопа планина, а по двата бряга на гребния канал в Пловдив блесне пунктираната линия на осветлението, цялостна е илюзията, че всеки миг ще се зададе акостиращ транспортен съд.
От видението ме откъсна подскачащият в джоба ми GSM. Приятелско позвъняване от Варна. Морска компания събира фрагменти от БМФ, формираме здрав екипаж, идваш ли? Спокойно мога да настоявам, че моето „ Да! “ изпревари въпроса. Заседях се на отегчителния бряг, подготвен съм отново да яхна махалото накъдето и да е. Но не става за два дни, не стигат и два месеца: опреснителни курсове, явяване на изпити, документ, моряшки паспорт, здравно освидетелстване.
Варна – запад, транспортен съд „ Силвия “. Първата изненада е доста приятна – безвахтен режим, което значи, че след края на работния ден в 17,00 часа си свободен да организираш времето си до сутринта както намериш за добре. Втора изненада – основният мотор е четиритактов. Винаги до момента съм обслужвал двутактови машини. Сменям прелестно младо момче, което ме разведе из машинното поделение и ме вкара в новите ми отговорности. Два часа след стъпването ми на борда към този момент бях сигурен, че съм попаднал на вярното място.
С основния монтьор се познавахме от 9-месечния далекоизточен автобус на „ Каравелов “ през 1987 година Разбира се, че годините са ни трансформирали външно, само че той, някогашният втори монтьор, си е все същият наивник. Единствената оригиналност в професионалните му привички е пластмасовата кофа с бележник, писалка, стиска пакли и връзка ключове, която му служи като работна чанта. Освен нас двамата екипът включва втори и трети монтьор, елтехник, фитер и още един моторист.
Но през първата нощ в новата каюта спах малко и неприятно. Около два часа след среднощ ме разсъниха стенания, хлипове, междуметия и неясно бълнуване. Изплаших се. От сътрудника ме дели тънка талашитена бариера, заради която достигащите до мен леко приглушени звуци стават по-грозни. Дълго време бях в неразбиране дали се касае за здравословен проблем, налагащ да се намеся и оказа помощ с нещо. От мъчителния монолог съумях да отделя неколкократното и несвързано използвана дума „ бракоразвод “. Житейска драма. Никой с нищо не може да помогне.
С сътрудника сме по през целия ден дружно, постоянно ангажирани с една и съща работа. Добър експерт, почтен човек, правилен сътрудник – какво повече? Паузите със запалена цигара сближават, довери ми болката си. Семейство с от дълго време отраснали наследник и щерка, в което изведнъж и напълно безпричинно се появява ревностна параноя и нещата отиват на разпад. Логичното няма връзка с патологичното. Нямат потребен ход, само че той знае това, а тя – не.
Те ти младоженка, Спасов ден – 25 юни е Международен ден на моряка, разгласен за подобен през 2010 година. Значи Международната морска организация едвам е дочакала да напусна БМФ, с цел да добави и моряците в празничния професионален календар. Лошо няма, само че при сухия режим на „ Силвия “ почерпката е подсладена минерална или трапезна вода, т.е. шербет по желание. Шегата е на готвача.
С рулевия Боби се сприятелихме стремително. Първото нещо, което върша заран, е да изляза на палубата и да вкуся глътка морски вятър. Заварвам го, уловен за леерите, да тананика известен претекст на братя Аргирови. Свикнахме, вместо „ Добро утро “, да ме посреща със „ Силвия, Силвия, ти си в моя сън. “ На което отвръщах, също с вокал, „ Утрото ли през днешния ден ми сподели, че ме чакаш вън? ”. Ведрият човек до тебе е освен това от утринна ведрина.
Без да е вписано в длъжностната ми характерност, като служебно обвързване ми е вменено да давам отговор за прибирането, съхранението и сдаването на пластмасовите боклуци. Всякакви, измежду които доминират бутилките от минерална вода. Нищо зад ръб! На специфична преса мачкам наличностите, трансформирам ги в 25-26-килограмови бали и ги предавам на екослужбата в последващо пристанище. Но що за боклук са гадните фасове: пластик, хранителен или книжен? Продължаваме да ги хвърляме на рибите.
Случи се необикновен автобус. Само едно нахлуване в Азовско море до Бердянск и едно посещаване на турския порт Самсун. Нито едно прекосяване на Босфора. Повече от месец бяхме каботажници сред Одеса и Южний. В случаите, когато транспортен съд с огромно прегазване не може да дебаркира в съответното пристанище, забележителна част от товара се трансферира на по-малък съд. Такава роля се падна на съвсем 13 000-тонния „ Силвия “. Цели пет пъти приемахме концентрат в морето, с цел да го поемат по-късно пристанищните кранове на Одеса. Бях сюрпризиран, че мощните плаващи кранове носят марката „ Либхер “, до момента я свързвах единствено с пловдивския цех за хладилници.
Откритието Одеса! Не одобрих скептицизма на млад таксиметров водач, който се изрече неласкаво за града. И въпреки всичко това е Одеса, възразих. Не, не, беше Одеса, към този момент не е. Явно нямаше поради броя на популацията.
Приятно ми беше да се шляя по улиците, да се заседявам край паметника на Пушкин или да следя грамадната опашка от искащи да се снимат на стола на великия комбинатор Остап Бендер. Но морска Одеса, това е Потьомкинското стълбище, станало известно на света с изумителния епизод във кино лентата „ Броненосецът Потьомкин “. Сякаш самотната детска количка с бебе в нея продължава да препуска по нанадолнището, сподиряна от полицейска пукотевица. Но, и без внушенията на екранната сцена, панорамата е възхитителна. С взор от приморския бул. надолу се следи танцуването на акостиращ или отплаващ круизен транспортен съд, чиито подрулващи устройства могат да го въртят като детска играчка. Застанал в подножието, нагоре виждаш единствено гребените на 192 стъпала – величествен тържествен вход от морето към града.
Още едно изобретение. Попадам на православен храм, на чиято външна стена е изписано: „ Господи, услыши молитву мою: на всю жизнь в любви с тобой. “ Спирам и чувствам в душата си лъх на примирение. Това към този момент ритуализира излизанията ми в Одеса. Слизане по Потьомкинското стълбище, заседяване на някоя от площадките по противоположния път, минута безмълвие пред църквата. Към кораба минавам по мост, по чиито парапети влюбените са заключили стотици катинари. Металът хваща наслойка, дай Бог любовта да е заключила вечно загатна за първите трепети. И към този момент пред самия вход на пристанището – халба питие на разлив.
На рейда пред порт Южний одобряваме газьол от бункеровчик. Вместо 22 тона дадоха единствено 11 и въртяха брояча с въздух. По-добре да бяха изкарали калашниците, с цел да се знае, че това е грабеж. И през целия ден разправии, телефони и протестни писма… Да бяхме изгубили време и заредим от Истанбул, може би щеше да ни излезе по-евтино.
Единствено усложнение в машинното поделение провокира задръстването на мазутния сепаратор. Наложи се ремонт на тръбите под него и заради мястото ми по веригата надолу измежду плетеницата от тръбопроводи мазутената каша се изсипа върху мен. Новичкият ми оранжев гащеризон вечно промени цвета си. Но за моя изненада, не бях забелязал, че сред основния и втория монтьор се утаява още по-тъмна чернилка. Една заран чух произнесена пред всички странна подготовка: „ Без мен ти не можеш да подкараш тази машина. “ Което, несъмнено, не може да бъде правилно, само че значи, че идващия път в сменния екипаж ще има различен втори монтьор. Странен човек, в действителност добър експерт, от който научих доста неща, само че педант-пурист, доста държеше машинният дневник да се води освен на механически, само че и на литературен български език. И дружно с това след датата 9 май беше написал „ День победы “.
Сутринта в салета заварих група усмихнати читатели. На стената се мъдреше стихоплетство с увод: „ Като не спите, с цел да ядете непрекъснато, най-малко си чистете празните чинии и не бъдете свине, корабът не е кочина. “
Г Л А Д Н О Т О П Р А С Е
Бродиш измежду нощ из кораба запустял.
Дебнеш момента никой да няма и всички да спят.
Вечно гладен сън не те хваща.
Търсиш в хладилника с едничка вяра,
щом облага има няма да пропуснеш
и в лакомо плюскане ще се впуснеш.
Отваряш и почваш да мелиш лудо, на стомах.
Авантата ти не изпускай,
че у дома и помен от нея няма да има.
Яж, яж свиньо, наяждане нямаш,
но я се огледай.
Тук не е кочината, в която си мислиш, че си,
прасенце българско!
Плюй си на петите и пушек да те няма,
че който е гладен, в случай че те хване,
ще има живо е…ане!!!
Нямаш наяждане, нямаш сгода,
ставаш прасе за сеир на народа.
Ако ти е прелестно да бъдеш свиня,
иди си в кочината и рови там колкото искаш….
Ако от този стих нищо не си схванал,
на сутринта може да си забременял!
Тук казусът „ алчност “ е мощно хиперболизиран, в основата са непочистените чинии, а това е спомагателен ангажимент на готвача. Обаче той няма потенциал за такова поетическо висине. Кой би могъл да бъде създателят? Имам съмнение, само че не мога да споделя съмненията си с никого. Нека бъде демонстрация на анонимния екипажен талант. Малко ли е да се види толкоз групова усмивка?
Прибираме се след тъкмо 60 дни. Навремето, когато бях в БМФ, даже не можех да бленувам да се кача на контейнеровоз, където сменните екипажи се въртяха през месец и половина, само че графикът им беше пренапрегнат. Сега съм задоволен изцяло. Неведнъж ми се е случвало да се уверя в далновидността на законодателя Мърфи, съгласно който нещо, което стартира зле, приключва още по-зле. Ето че има изключения, изцяло е допустимо нещо, което стартира добре, да приключи още по-добре.
Нейко ДАМЯНОВ
09.06.2013 година – 07.08.2013 година
През зимните месеци, когато по здрач късият ден потъне зад Родопа планина, а по двата бряга на гребния канал в Пловдив блесне пунктираната линия на осветлението, цялостна е илюзията, че всеки миг ще се зададе акостиращ транспортен съд.
От видението ме откъсна подскачащият в джоба ми GSM. Приятелско позвъняване от Варна. Морска компания събира фрагменти от БМФ, формираме здрав екипаж, идваш ли? Спокойно мога да настоявам, че моето „ Да! “ изпревари въпроса. Заседях се на отегчителния бряг, подготвен съм отново да яхна махалото накъдето и да е. Но не става за два дни, не стигат и два месеца: опреснителни курсове, явяване на изпити, документ, моряшки паспорт, здравно освидетелстване.
Варна – запад, транспортен съд „ Силвия “. Първата изненада е доста приятна – безвахтен режим, което значи, че след края на работния ден в 17,00 часа си свободен да организираш времето си до сутринта както намериш за добре. Втора изненада – основният мотор е четиритактов. Винаги до момента съм обслужвал двутактови машини. Сменям прелестно младо момче, което ме разведе из машинното поделение и ме вкара в новите ми отговорности. Два часа след стъпването ми на борда към този момент бях сигурен, че съм попаднал на вярното място.
С основния монтьор се познавахме от 9-месечния далекоизточен автобус на „ Каравелов “ през 1987 година Разбира се, че годините са ни трансформирали външно, само че той, някогашният втори монтьор, си е все същият наивник. Единствената оригиналност в професионалните му привички е пластмасовата кофа с бележник, писалка, стиска пакли и връзка ключове, която му служи като работна чанта. Освен нас двамата екипът включва втори и трети монтьор, елтехник, фитер и още един моторист.
Но през първата нощ в новата каюта спах малко и неприятно. Около два часа след среднощ ме разсъниха стенания, хлипове, междуметия и неясно бълнуване. Изплаших се. От сътрудника ме дели тънка талашитена бариера, заради която достигащите до мен леко приглушени звуци стават по-грозни. Дълго време бях в неразбиране дали се касае за здравословен проблем, налагащ да се намеся и оказа помощ с нещо. От мъчителния монолог съумях да отделя неколкократното и несвързано използвана дума „ бракоразвод “. Житейска драма. Никой с нищо не може да помогне.
С сътрудника сме по през целия ден дружно, постоянно ангажирани с една и съща работа. Добър експерт, почтен човек, правилен сътрудник – какво повече? Паузите със запалена цигара сближават, довери ми болката си. Семейство с от дълго време отраснали наследник и щерка, в което изведнъж и напълно безпричинно се появява ревностна параноя и нещата отиват на разпад. Логичното няма връзка с патологичното. Нямат потребен ход, само че той знае това, а тя – не.
Те ти младоженка, Спасов ден – 25 юни е Международен ден на моряка, разгласен за подобен през 2010 година. Значи Международната морска организация едвам е дочакала да напусна БМФ, с цел да добави и моряците в празничния професионален календар. Лошо няма, само че при сухия режим на „ Силвия “ почерпката е подсладена минерална или трапезна вода, т.е. шербет по желание. Шегата е на готвача.
С рулевия Боби се сприятелихме стремително. Първото нещо, което върша заран, е да изляза на палубата и да вкуся глътка морски вятър. Заварвам го, уловен за леерите, да тананика известен претекст на братя Аргирови. Свикнахме, вместо „ Добро утро “, да ме посреща със „ Силвия, Силвия, ти си в моя сън. “ На което отвръщах, също с вокал, „ Утрото ли през днешния ден ми сподели, че ме чакаш вън? ”. Ведрият човек до тебе е освен това от утринна ведрина.
Без да е вписано в длъжностната ми характерност, като служебно обвързване ми е вменено да давам отговор за прибирането, съхранението и сдаването на пластмасовите боклуци. Всякакви, измежду които доминират бутилките от минерална вода. Нищо зад ръб! На специфична преса мачкам наличностите, трансформирам ги в 25-26-килограмови бали и ги предавам на екослужбата в последващо пристанище. Но що за боклук са гадните фасове: пластик, хранителен или книжен? Продължаваме да ги хвърляме на рибите.
Случи се необикновен автобус. Само едно нахлуване в Азовско море до Бердянск и едно посещаване на турския порт Самсун. Нито едно прекосяване на Босфора. Повече от месец бяхме каботажници сред Одеса и Южний. В случаите, когато транспортен съд с огромно прегазване не може да дебаркира в съответното пристанище, забележителна част от товара се трансферира на по-малък съд. Такава роля се падна на съвсем 13 000-тонния „ Силвия “. Цели пет пъти приемахме концентрат в морето, с цел да го поемат по-късно пристанищните кранове на Одеса. Бях сюрпризиран, че мощните плаващи кранове носят марката „ Либхер “, до момента я свързвах единствено с пловдивския цех за хладилници.
Откритието Одеса! Не одобрих скептицизма на млад таксиметров водач, който се изрече неласкаво за града. И въпреки всичко това е Одеса, възразих. Не, не, беше Одеса, към този момент не е. Явно нямаше поради броя на популацията.
Приятно ми беше да се шляя по улиците, да се заседявам край паметника на Пушкин или да следя грамадната опашка от искащи да се снимат на стола на великия комбинатор Остап Бендер. Но морска Одеса, това е Потьомкинското стълбище, станало известно на света с изумителния епизод във кино лентата „ Броненосецът Потьомкин “. Сякаш самотната детска количка с бебе в нея продължава да препуска по нанадолнището, сподиряна от полицейска пукотевица. Но, и без внушенията на екранната сцена, панорамата е възхитителна. С взор от приморския бул. надолу се следи танцуването на акостиращ или отплаващ круизен транспортен съд, чиито подрулващи устройства могат да го въртят като детска играчка. Застанал в подножието, нагоре виждаш единствено гребените на 192 стъпала – величествен тържествен вход от морето към града.
Още едно изобретение. Попадам на православен храм, на чиято външна стена е изписано: „ Господи, услыши молитву мою: на всю жизнь в любви с тобой. “ Спирам и чувствам в душата си лъх на примирение. Това към този момент ритуализира излизанията ми в Одеса. Слизане по Потьомкинското стълбище, заседяване на някоя от площадките по противоположния път, минута безмълвие пред църквата. Към кораба минавам по мост, по чиито парапети влюбените са заключили стотици катинари. Металът хваща наслойка, дай Бог любовта да е заключила вечно загатна за първите трепети. И към този момент пред самия вход на пристанището – халба питие на разлив.
На рейда пред порт Южний одобряваме газьол от бункеровчик. Вместо 22 тона дадоха единствено 11 и въртяха брояча с въздух. По-добре да бяха изкарали калашниците, с цел да се знае, че това е грабеж. И през целия ден разправии, телефони и протестни писма… Да бяхме изгубили време и заредим от Истанбул, може би щеше да ни излезе по-евтино.
Единствено усложнение в машинното поделение провокира задръстването на мазутния сепаратор. Наложи се ремонт на тръбите под него и заради мястото ми по веригата надолу измежду плетеницата от тръбопроводи мазутената каша се изсипа върху мен. Новичкият ми оранжев гащеризон вечно промени цвета си. Но за моя изненада, не бях забелязал, че сред основния и втория монтьор се утаява още по-тъмна чернилка. Една заран чух произнесена пред всички странна подготовка: „ Без мен ти не можеш да подкараш тази машина. “ Което, несъмнено, не може да бъде правилно, само че значи, че идващия път в сменния екипаж ще има различен втори монтьор. Странен човек, в действителност добър експерт, от който научих доста неща, само че педант-пурист, доста държеше машинният дневник да се води освен на механически, само че и на литературен български език. И дружно с това след датата 9 май беше написал „ День победы “.
Сутринта в салета заварих група усмихнати читатели. На стената се мъдреше стихоплетство с увод: „ Като не спите, с цел да ядете непрекъснато, най-малко си чистете празните чинии и не бъдете свине, корабът не е кочина. “
Г Л А Д Н О Т О П Р А С Е
Бродиш измежду нощ из кораба запустял.
Дебнеш момента никой да няма и всички да спят.
Вечно гладен сън не те хваща.
Търсиш в хладилника с едничка вяра,
щом облага има няма да пропуснеш
и в лакомо плюскане ще се впуснеш.
Отваряш и почваш да мелиш лудо, на стомах.
Авантата ти не изпускай,
че у дома и помен от нея няма да има.
Яж, яж свиньо, наяждане нямаш,
но я се огледай.
Тук не е кочината, в която си мислиш, че си,
прасенце българско!
Плюй си на петите и пушек да те няма,
че който е гладен, в случай че те хване,
ще има живо е…ане!!!
Нямаш наяждане, нямаш сгода,
ставаш прасе за сеир на народа.
Ако ти е прелестно да бъдеш свиня,
иди си в кочината и рови там колкото искаш….
Ако от този стих нищо не си схванал,
на сутринта може да си забременял!
Тук казусът „ алчност “ е мощно хиперболизиран, в основата са непочистените чинии, а това е спомагателен ангажимент на готвача. Обаче той няма потенциал за такова поетическо висине. Кой би могъл да бъде създателят? Имам съмнение, само че не мога да споделя съмненията си с никого. Нека бъде демонстрация на анонимния екипажен талант. Малко ли е да се види толкоз групова усмивка?
Прибираме се след тъкмо 60 дни. Навремето, когато бях в БМФ, даже не можех да бленувам да се кача на контейнеровоз, където сменните екипажи се въртяха през месец и половина, само че графикът им беше пренапрегнат. Сега съм задоволен изцяло. Неведнъж ми се е случвало да се уверя в далновидността на законодателя Мърфи, съгласно който нещо, което стартира зле, приключва още по-зле. Ето че има изключения, изцяло е допустимо нещо, което стартира добре, да приключи още по-добре.
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ