„Всичко, което започва зле, свършва още по-зле
КОРАБ „ ЛЮЛИН “, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ
14.11.1995 година, Средиземно море, преход Хайфа – Бургас
Цели 12 дни се заседяхме в Хайфа с пясъка от Таранто. Два пъти на рейда, два пъти влизане в пристанището с преместване на пет разнообразни кейови места. Нескончаеми досадни маневри.
Не съм попадал в толкоз слаб екип на машинното поделение. Впрочем, заради най-малко 140 кила персонално тегло назовавам четвъртия монтьор Лоената топка (да ми елементарни Мопасан). Виждал съм по какъв начин капитан незабавно откомандирова дошъл със бележка палубен моряк, въпреки с гарабирити най-малко 20 кг по-малко. Има слизане в хамбари, катерене по мачти – рискована работа. В машинното поделение траповете не са отвесни, само че и не са като стълбище в общежитие. Лоената топка слиза по тях заднишком, постепенно и величествено, за първи път попадам на такава панорама. Не знам по какъв начин би се справил при спешна обстановка, втурване на вода на избавителна лодка и прекачване зад ръб по щормтрап.
Третият монтьор е с две хернии, плаши се да вдигне, камо ли да млати с бойния чук. Асистирана продуктивност. Елтехникът е частен случай. Качва се на транспортен съд не с обикновено заверена здравна брошура, а с протокол от транспортна болница за позволен стеснен регион на корабоплаване, макар здравословните проблеми. Към които той прибавя още един – алкохола. Коронният му номер е, до момента в който обядва в моряшкия салет, ненадейно да забие нос в шницела и да заспи с похъркване. Избягва супата, евентуално се плаши да не се удави. Изобщо около корабите забравих комедийните облици от казармата, морето заличи войнишките ми мемоари. Вторият монтьор крепи машината – добър експерт и стойностен човек, с който може да се живее и работи.
21.11.1995 година, Мраморно море, преход Бургас – Хайфа
С бистър звук „ Хоризонт “ ми подари стихове на Сергей Есенин. Акомпанирани с китара и озлобен ноемврийски вятър. Морето е просто несръчният Кръстю Пишурката спрямо чародееца на словото. Смята се, че владетелите на перото са два типа – или бохеми, или темерути. Есенин е първа ръка от първите. Такива живеят малко, само че строфите им звучат епохи след тях.
25.11.1995 година, Средиземно море, преход Бургас – Хайфа
Покруса, от която не мога да са окопитя. Няма го Николай, благия Николайчик. Остават ми задушевните писма, незаличимите мемоари, песните за морето, морската звезда, уловена в Тихия океан край брега на Перу.
При последния ни диалог онлайн го попитах какво още желае от живота. Имаше подготвен, обмислен отговор: Един ден децата ми да ме сънуват по този начин, както аз сънувам починалия си татко. Нищо друго ли? Да, нищо. Малко необичайно и много подранило предпочитание на 38-годишен мъж, старши асистент, на който следва изпит за капитанска дееспособност, татко на две девойки, със брачна половинка, която продължава да обича с огънчето от времето на Морското учебно заведение. Трябва да се изучавам да приказвам за него в минало време. Може би си отиде толкоз рано заради свръхангажираност към другите – освен фамилията, родата и околните. За него просто не остана пространство и време.
Загина при случай на контейнеровоза „ Гео Милев “. Дечица, поплачете и за мен, аз също осиротях.
13.12.1995 година, Хайфа - рейдът
След вечеря стоях на кърмата и гледах по какъв начин момчетата замятат чепарета в морето. Приближи ме старши камериерът и безшумно, съвсем дискретно, сподели, че барото ме вика. Краката ми се подкосиха, с кожата си усетих, че ще чуя неприятна новина. Стъпалата до капитанския кабинет ме оставиха без мирис. На масичката – бутилка уиски и две чаши. Много неприятен знак. Седнах на тръни. Как се споделят децата ти? Казах. Имаш ли брат. Нямам. Кой е Митко? Сърдечно непосредствен другар. Подаде ми сгънатата радиограма. „ Митко умря на 13 декември “ Подпис – другарка от спортната група, която гравитираше към заслужилия треньор Димитър Бахчеванов. Оставих се на сълзите си.
Сбогом, Митя. Не мога да те изпратя. Затваря се Бащаванската къща, сходна на дядовата ръкавица. Няма го към този момент единственото мъжко рамо, на което можех да заплача. След среднощ заставам безпаметно на бака, брулен от острия вятър. Със скърцане корабът прави 8-9 градуса крен от ръб на ръб. Безвремие и безсмислие. Без глас, даже без шепот шавам устни и нареждам обичаната ни ария: Ехали цыгане…
Нямам воля да се взема в ръце. Гложди ме опасението, което ме споходи още при стъпването на този транспортен съд: „ Всичко, което стартира зле, свършва още по-зле. “ При първото прибиране в българско пристанище би трябвало да сляза. В отпуск или вечно.
15.12.1995 година, Хайфа – кеят
Излязох без цел, едвам размагнетизирам. Вече по мрачно попаднах в нещо като съветско гето. Играят на домино, шах, подмятат си карти и шумно спорят кое е по-важно за тях: да знаят иврит или да имат доста пари. Единодушни са в желанието към парите и считат, че не е допустимо да дойдеш в Израел безпаричен и да забогатееш. Кафене „ Фонтан “ съседства с книжарница „ Светлана “, а стихосбирка на Пушкин - с Троцки. Тандемът Ленин – Сталин е исторически, те са като сърпа и чука върху везаното алено знаме с повърхност над два квадратни метра. „ Под знаменем Ленина – Сталина вперед к победе коммунизма “. В петък вечер против събота Хайфа приказва и написа на съветски.
Под това знаме – не, само че ми се желае до прибирането на кораба да направя последните си стъпки в Обетованата земя.
18.12. – 20.12.1995 година, Средиземно море, преход Хайфа – Таранто
Котвена стоянка на завет край остров Крит след цели три часа маневрен режим. През нощта не мога да преценява какъв брой закътано е местенцето, където се крием. При 2-3 бала вълна няма потребност от това, може би в метеопрогнозата има нещо предупредително. На мене ми се коства, че би трябвало да се позабавим, с цел да изкараме Рождественските празници в Италия, вместо на Бъдни вечер да сме по противоположния път към Израел.
А може би към този момент развъртвам някакъв островен комплекс. Във всяко парченце суша в морето виждам опция – и заплаха!, капитанът да разгласи времето за неприятно, да хвърли котва на завет, което значи и въдиците да бъдат хвърлени зад кърмата. Бърза работа нямаме, топят се блажени усмивки. Господи, белким е допустимо времето да бъде извоювано единствено в случай че е прахосано? Никога не съм считал за добродетел безпричинното бавене, то си е чиста тарикатщина, само че в този момент, когато ми се желае не ден, а час по-рано да бъда на български бряг, го схващам като нападение. Така ми се желае да хвана гората, само че на море и това не е допустимо.
24.12.1995 година, Средиземно море, преход Таранто – Хайфа
Бъдни вечер в морето. Не съумях да видя коледната одеждa на Таранто. След като докерите дадоха обещание, че ще привършат с товара на 27 или 28 декември, през вчерашния ден се потрошиха от бързане и прибраха великодушния овъртайм. Контрола, водач, намерено море. Не споделям с никого, че одобрявам докерското бързане като Божия благосклонност. Усамотявам се в каютата си и чета „ Поема за морето “ на Добри Жотев:
Не умира копнежа ти единствено
да потеглиш на път.
04.01.1996 година, Хайфа – кеят
Два чартъра изкарах на еврейска линия и си мислех, че в пристанище съм на транспортен съд – самосвал. Трети ден на пристан се считаше за празник. Но третият чартър минава при съветска непредсказуемост. Щом италианските докери против овъртайм могат да работят съвсем до среднощ против Бъдни вечер, тук сътрудниците им не биха цепили басма на свещената еврейска събота. Обаче – пауза, даже се обрисува „ почивка “ за няколко дни.
На процедура корабът е задържан. Дойдоха тайфа проверяващи по линия на интернационалните конвенции и написаха куп забележки. Разделени на две спешни бригади, отстраняваме пропуските. Палубният боцман пусна в оборот приказката, че по този метод евреите стартират акция против българските кораби.
06.01.1996 година, Хайфа – кеят
Дни наред сме изцяло подготвени за път, отстранихме набелязаните пропуски, само че нямаме пътен лист. Не се появява белият гащеризон на инспектора, който води групата проверяващи. Пустош по кея и проливни дъждове на вълни. Тропически по количества, само че студено и сумрачно. Едва удържам бесовете за противоположен път. Вътрешното напрежение въпреки всичко избива. От носа ми тече кръв, нещо, което не ми се е случвало от ученическите години. Вече можехме да сме на български бряг.
07.01.1996 година, Хайфа – кеят
Трябва да направя нещо. Още като младеж получих слепване на два прешлена от гръдния дял на гръбначния дирек. Справих се с последствията с упражнението „ вис “. Вися и разтеглям, където ми падне, у дома имам специфични ръкохватки, а на транспортен съд подобаващи места изобилстват.
В Хайфа има италианска болница, където попаднах на грузински евреин. Обясних аргументите, заради които вдишвам мъчно и непълноценно, не мога да подвигам повече от 4-5 кг и помолих за рентгенова фотография, която да покаже положението ми. Не се съгласи. Каза, че не ходя, на което отговорих с противоречие. Човекът в бяло произнесе къса дрънканица, започваше изречение на британски и го завършваше на съветски, а в случай че стартираше на съветски, завършваше на британски. Предписа ми волтарен, а в протокола заключи: Fit for duty. Годен. С подобен документ няма по какъв начин да сляза от транспортен съд по здравословни аргументи.
12.01.1996 година, Варна – запад, кеят
Липсват ми 53 дни, с цел да придобия право на отпуск съгласно разпоредбите. Отказах се да разкарвам спектакъл в транспортна болница. Играх вабанк и се озовах при чужд чиновник. Казах му истината: на вестите от брега отвръщам с меланхолия, рисков съм и за себе си, и за кораба. Чиновник, само че човек, разбра ме.
Слязох от кораба, без да зная отпускар ли съм, или напускащ. Ще имам време да размисля, в този момент в душата ми е пустота: нито отплаването е събитие, нито завръщането – празник.
Нейко ДАМЯНОВ
14.11.1995 година, Средиземно море, преход Хайфа – Бургас
Цели 12 дни се заседяхме в Хайфа с пясъка от Таранто. Два пъти на рейда, два пъти влизане в пристанището с преместване на пет разнообразни кейови места. Нескончаеми досадни маневри.
Не съм попадал в толкоз слаб екип на машинното поделение. Впрочем, заради най-малко 140 кила персонално тегло назовавам четвъртия монтьор Лоената топка (да ми елементарни Мопасан). Виждал съм по какъв начин капитан незабавно откомандирова дошъл със бележка палубен моряк, въпреки с гарабирити най-малко 20 кг по-малко. Има слизане в хамбари, катерене по мачти – рискована работа. В машинното поделение траповете не са отвесни, само че и не са като стълбище в общежитие. Лоената топка слиза по тях заднишком, постепенно и величествено, за първи път попадам на такава панорама. Не знам по какъв начин би се справил при спешна обстановка, втурване на вода на избавителна лодка и прекачване зад ръб по щормтрап.
Третият монтьор е с две хернии, плаши се да вдигне, камо ли да млати с бойния чук. Асистирана продуктивност. Елтехникът е частен случай. Качва се на транспортен съд не с обикновено заверена здравна брошура, а с протокол от транспортна болница за позволен стеснен регион на корабоплаване, макар здравословните проблеми. Към които той прибавя още един – алкохола. Коронният му номер е, до момента в който обядва в моряшкия салет, ненадейно да забие нос в шницела и да заспи с похъркване. Избягва супата, евентуално се плаши да не се удави. Изобщо около корабите забравих комедийните облици от казармата, морето заличи войнишките ми мемоари. Вторият монтьор крепи машината – добър експерт и стойностен човек, с който може да се живее и работи.
21.11.1995 година, Мраморно море, преход Бургас – Хайфа
С бистър звук „ Хоризонт “ ми подари стихове на Сергей Есенин. Акомпанирани с китара и озлобен ноемврийски вятър. Морето е просто несръчният Кръстю Пишурката спрямо чародееца на словото. Смята се, че владетелите на перото са два типа – или бохеми, или темерути. Есенин е първа ръка от първите. Такива живеят малко, само че строфите им звучат епохи след тях.
25.11.1995 година, Средиземно море, преход Бургас – Хайфа
Покруса, от която не мога да са окопитя. Няма го Николай, благия Николайчик. Остават ми задушевните писма, незаличимите мемоари, песните за морето, морската звезда, уловена в Тихия океан край брега на Перу.
При последния ни диалог онлайн го попитах какво още желае от живота. Имаше подготвен, обмислен отговор: Един ден децата ми да ме сънуват по този начин, както аз сънувам починалия си татко. Нищо друго ли? Да, нищо. Малко необичайно и много подранило предпочитание на 38-годишен мъж, старши асистент, на който следва изпит за капитанска дееспособност, татко на две девойки, със брачна половинка, която продължава да обича с огънчето от времето на Морското учебно заведение. Трябва да се изучавам да приказвам за него в минало време. Може би си отиде толкоз рано заради свръхангажираност към другите – освен фамилията, родата и околните. За него просто не остана пространство и време.
Загина при случай на контейнеровоза „ Гео Милев “. Дечица, поплачете и за мен, аз също осиротях.
13.12.1995 година, Хайфа - рейдът
След вечеря стоях на кърмата и гледах по какъв начин момчетата замятат чепарета в морето. Приближи ме старши камериерът и безшумно, съвсем дискретно, сподели, че барото ме вика. Краката ми се подкосиха, с кожата си усетих, че ще чуя неприятна новина. Стъпалата до капитанския кабинет ме оставиха без мирис. На масичката – бутилка уиски и две чаши. Много неприятен знак. Седнах на тръни. Как се споделят децата ти? Казах. Имаш ли брат. Нямам. Кой е Митко? Сърдечно непосредствен другар. Подаде ми сгънатата радиограма. „ Митко умря на 13 декември “ Подпис – другарка от спортната група, която гравитираше към заслужилия треньор Димитър Бахчеванов. Оставих се на сълзите си.
Сбогом, Митя. Не мога да те изпратя. Затваря се Бащаванската къща, сходна на дядовата ръкавица. Няма го към този момент единственото мъжко рамо, на което можех да заплача. След среднощ заставам безпаметно на бака, брулен от острия вятър. Със скърцане корабът прави 8-9 градуса крен от ръб на ръб. Безвремие и безсмислие. Без глас, даже без шепот шавам устни и нареждам обичаната ни ария: Ехали цыгане…
Нямам воля да се взема в ръце. Гложди ме опасението, което ме споходи още при стъпването на този транспортен съд: „ Всичко, което стартира зле, свършва още по-зле. “ При първото прибиране в българско пристанище би трябвало да сляза. В отпуск или вечно.
15.12.1995 година, Хайфа – кеят
Излязох без цел, едвам размагнетизирам. Вече по мрачно попаднах в нещо като съветско гето. Играят на домино, шах, подмятат си карти и шумно спорят кое е по-важно за тях: да знаят иврит или да имат доста пари. Единодушни са в желанието към парите и считат, че не е допустимо да дойдеш в Израел безпаричен и да забогатееш. Кафене „ Фонтан “ съседства с книжарница „ Светлана “, а стихосбирка на Пушкин - с Троцки. Тандемът Ленин – Сталин е исторически, те са като сърпа и чука върху везаното алено знаме с повърхност над два квадратни метра. „ Под знаменем Ленина – Сталина вперед к победе коммунизма “. В петък вечер против събота Хайфа приказва и написа на съветски.
Под това знаме – не, само че ми се желае до прибирането на кораба да направя последните си стъпки в Обетованата земя.
18.12. – 20.12.1995 година, Средиземно море, преход Хайфа – Таранто
Котвена стоянка на завет край остров Крит след цели три часа маневрен режим. През нощта не мога да преценява какъв брой закътано е местенцето, където се крием. При 2-3 бала вълна няма потребност от това, може би в метеопрогнозата има нещо предупредително. На мене ми се коства, че би трябвало да се позабавим, с цел да изкараме Рождественските празници в Италия, вместо на Бъдни вечер да сме по противоположния път към Израел.
А може би към този момент развъртвам някакъв островен комплекс. Във всяко парченце суша в морето виждам опция – и заплаха!, капитанът да разгласи времето за неприятно, да хвърли котва на завет, което значи и въдиците да бъдат хвърлени зад кърмата. Бърза работа нямаме, топят се блажени усмивки. Господи, белким е допустимо времето да бъде извоювано единствено в случай че е прахосано? Никога не съм считал за добродетел безпричинното бавене, то си е чиста тарикатщина, само че в този момент, когато ми се желае не ден, а час по-рано да бъда на български бряг, го схващам като нападение. Така ми се желае да хвана гората, само че на море и това не е допустимо.
24.12.1995 година, Средиземно море, преход Таранто – Хайфа
Бъдни вечер в морето. Не съумях да видя коледната одеждa на Таранто. След като докерите дадоха обещание, че ще привършат с товара на 27 или 28 декември, през вчерашния ден се потрошиха от бързане и прибраха великодушния овъртайм. Контрола, водач, намерено море. Не споделям с никого, че одобрявам докерското бързане като Божия благосклонност. Усамотявам се в каютата си и чета „ Поема за морето “ на Добри Жотев:
Не умира копнежа ти единствено
да потеглиш на път.
04.01.1996 година, Хайфа – кеят
Два чартъра изкарах на еврейска линия и си мислех, че в пристанище съм на транспортен съд – самосвал. Трети ден на пристан се считаше за празник. Но третият чартър минава при съветска непредсказуемост. Щом италианските докери против овъртайм могат да работят съвсем до среднощ против Бъдни вечер, тук сътрудниците им не биха цепили басма на свещената еврейска събота. Обаче – пауза, даже се обрисува „ почивка “ за няколко дни.
На процедура корабът е задържан. Дойдоха тайфа проверяващи по линия на интернационалните конвенции и написаха куп забележки. Разделени на две спешни бригади, отстраняваме пропуските. Палубният боцман пусна в оборот приказката, че по този метод евреите стартират акция против българските кораби.
06.01.1996 година, Хайфа – кеят
Дни наред сме изцяло подготвени за път, отстранихме набелязаните пропуски, само че нямаме пътен лист. Не се появява белият гащеризон на инспектора, който води групата проверяващи. Пустош по кея и проливни дъждове на вълни. Тропически по количества, само че студено и сумрачно. Едва удържам бесовете за противоположен път. Вътрешното напрежение въпреки всичко избива. От носа ми тече кръв, нещо, което не ми се е случвало от ученическите години. Вече можехме да сме на български бряг.
07.01.1996 година, Хайфа – кеят
Трябва да направя нещо. Още като младеж получих слепване на два прешлена от гръдния дял на гръбначния дирек. Справих се с последствията с упражнението „ вис “. Вися и разтеглям, където ми падне, у дома имам специфични ръкохватки, а на транспортен съд подобаващи места изобилстват.
В Хайфа има италианска болница, където попаднах на грузински евреин. Обясних аргументите, заради които вдишвам мъчно и непълноценно, не мога да подвигам повече от 4-5 кг и помолих за рентгенова фотография, която да покаже положението ми. Не се съгласи. Каза, че не ходя, на което отговорих с противоречие. Човекът в бяло произнесе къса дрънканица, започваше изречение на британски и го завършваше на съветски, а в случай че стартираше на съветски, завършваше на британски. Предписа ми волтарен, а в протокола заключи: Fit for duty. Годен. С подобен документ няма по какъв начин да сляза от транспортен съд по здравословни аргументи.
12.01.1996 година, Варна – запад, кеят
Липсват ми 53 дни, с цел да придобия право на отпуск съгласно разпоредбите. Отказах се да разкарвам спектакъл в транспортна болница. Играх вабанк и се озовах при чужд чиновник. Казах му истината: на вестите от брега отвръщам с меланхолия, рисков съм и за себе си, и за кораба. Чиновник, само че човек, разбра ме.
Слязох от кораба, без да зная отпускар ли съм, или напускащ. Ще имам време да размисля, в този момент в душата ми е пустота: нито отплаването е събитие, нито завръщането – празник.
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ