“Копа Тропа, чета аз на екрана, а брат ми възмутено

“Копа Тропа ”, чета аз на екрана, а брат ми възмутено възкликва: “Неееее… Купа Трупа е. ”

Седим на дивана във всекидневната, всеки с контролер в ръка. С техническата опитност на характерен представител на поколението Алфа, брат ми е присъединил стремително бързо новата си подпора Nintendo Switch 2 към тв приемника. Сега на него е пъстрото меню на играта Mario Kart World, а ние си избираме воин за идното съревнование. 

Прекарваме няколко минути в нехайно разглеждане – Марио с обичайни японски облекла, Купа Трупа, който е костенурка, това къртица ли е? 
Личен списък | Monty mole – къртицата от Mario Kart World.
Спирам се на крава. На мотор. Брат ми е Shy Guy в розова количка. 

Състезанието стартира от пистата Moo Moo Meadows. След единствено няколко завоя настава безспорен безпорядък. Удрят ме черупки, заобикалям обелки от банани, падат ми се гъби, които ме вършат по-бърза. И да не забравяме the blue shell – същинско проклинание за всеки състезател, който е преди всичко. Този изключително подъл предмет нормално попада в ръцете на изоставащите (аз!), като по този метод конкуренцията става още по-непредсказуема. Разбира се, брат ми знае метод да ѝ противодейства и в действителност “злият ” ми проект приключва с величествен неуспех. 

Едновременно се развличам и нервирам, само че това по начало е същността на множеството игри. Брат ми обаче е овладял тази двойнственост съвършено и минава през пистите със замайваща лекост. Печели съвсем всяко съревнование, до момента в който аз съм някъде в периферията на класациите. Въпреки това, той ме окуражава от самото начало и откровено се радва за висшото ми достижение – трето място. 

Въпросният триумф ми коства три пръста и изтръпнала длан, тъй като съм стискала контролера повече от мощно. “Не караш същинска кола ”, отбелязва по някое време брат ми, до момента в който аз пламенно изкривявам ръце, като че ли загъвам с кормило. Забележката му ме кара да се засмея, само че и да осъзная глупостта на придвижванията си.

Всъщност и отвън игрите прозорливостта и неподправената искреност на брат ми са ме отрезвявали нееднократно. А това звучи ненапълно необичайно, като се имат поради, че разликата посред ни е повече от десетилетие. И въпреки всичко поколението Алфа е стряскащо осъзнато на моменти. Отдавам това на детството им във виртуалното пространство, където информацията е безгранична и малко или доста налична за всеки.

Брат ми да вземем за пример знае необикновено доста неща. Може да приказва за враждата сред Кендрик Ламар и Дрейк, за мултивселената на Марвел и по какъв начин работи пътуването сред другите действителности. Знае какви са последните трендове в обществените мрежи, въпреки и да не изключително впечатлен от тях. Слуша некомерсиална музика, която самичък е разкрил и харесва, тъй като към този момент има построен усет. 

И тук слушам постоянната забележка/коментар/история на живота на по-възрастните: “Само стоите на тези телефони. Ние едно време… ”

Само че едно време, както и по моето време, 13-годишните не са говорели за Космоса, антиматерията и същността на черните дупки. А моят брат го прави. Придобил е тези познания самичък и то от видеоклипове в YouTube (отново въздишки от страна на някои възрастни). Интересът му към тематиката е по този начин жив, че неотдавна той дружно с родителите ни прекара няколко часа в най-обстойно разглеждане на изложбите в ЦЕРН. Накрая на обиколката декларирал, че ще стане академик. 
Личен списък | Марио и крава на мотори. В пустиня?
Желанието му е ненапълно ненадейно, като се има поради какъв брой мощно не понася учебното заведение. И въпреки от време на време да си мисля, че просто не му се учи, по-вероятно е да се сблъсква със система, която му е същински неразбираема. Той не я схваща, а тя не съумява да го убеди в смисъла си. 

“Защо би трябвало да изучавам? ”, пита ме постоянно. 

А когато едно дете сложи подобен фундаментален въпрос, за няколко минути оставаш безгласен. Защо в действителност? Дежурният отговор е, че образованието развива мисленето. Дали? 

“Не ”, на секундата ще отсече брат ми, за който 45-минутните часове в множеството случаи са мъчителни и неползотворни. Твърдението му не е изцяло лишено от логичност – обичайното учебно образование като че ли не съумява да настигне софтуерния прогрес. Програмата е претрупана и откъсната от потребностите на актуалното общество. Всъщност съгласно специалисти две трети от представителите на поколението Алфа ще имат специалности, които все още даже не съществуват. 

През очите на брат ми виждам образованието по друг метод – освен като конструкция, която се трансформира постепенно, само че и като прекарване, което не всеки път е било свястно. Спомням си по какъв начин стрелките на часовника едвам се движеха по време на час и се чудя по какъв начин в продължение на 12 години ходех на учебно заведение всеки ден?

Ключовият миг е в настоящето време – чудя се в този момент, когато съм на 25 години и малко или доста фронталният ми лоб се е развил. Но тогава за мен не съществуваха сходни алтернативи. Образованието беше мое обвързване. Точка.

Но за брат ми и поколението Алфа историята продължава и след точката и те не се помиряват просто, тъй като по този начин им е казано.  Не знам на какво се дължи това, само че съм уверена, че най-малките измежду нас не са просто зомбита на технологиите.