Коминът на старата прадядова къща дими. Извисява някакви нови, бели,

Коминът на остарялата прадядова къща дими. Извисява някакви нови, бели, сякаш непознати послания към звездите. Поне неразбираеми от мен. Кой ли ги изпраща? Кой ли ги схваща? В едно съм сигурен - остарялата къща нови думи ни споделя. Това е по този начин, може би, тъй като в нея живее моята дребна едногодишна щерка. Явно тя ги изпраща. Какво ли споделя на тъмното небе и на мразовитите трепкащи звезди? Какво ли е по-различно от моето детско обръщение, от това на татко ми, от това на дядо ми Никола? И за какво толкоз ме интересува?

Когато искаш да схванеш някого, то е тъй като го обичаш. (Бащите доста се разтапят по дъщерите си. И противоположното. Науката е дала своето пояснение.) Аз толкоз я обичам, че желая да й кажа всичко, което знам, да й приказвам, даже когато съм изхвърчал през някоя заран дружно с лястовиците на юг към звездите. Те постоянно са изпращали и посрещали индивида. Хладни и топли, изгряващи и залязващи, безконечни. Когато аз няма да мога да й приказвам, те ще продължат да й изпращат сигнали. Вдигай глава и ги слушай, дъще. Човек, който не гледа небето, е сгънат, може би - загадъчен и затулен човек.

Мило мое момиче,
Твой ще бъде новият свят. И аз надали ще мога да го предугадая, да го предположа, с цел да те запазя и запазя в шепа, в гнездо, под покрив, покривка и с душа. Ти ще четеш това писмо към този момент когато си огромна, когато ще знаеш доста повече за света, пък и за себе си. Дали няма да ти се стори претенциозно? Повярвай, не желая да е по този начин. Просто желая да ти оказа помощ, с цел да бъде животът ти цялостен, бездънен, сътворителен, интелигентен и хубав. Моят бе подобен. И ти ще имаш деца, и ти им напиши писмо. Длъжни сме.

Мое малко момиче,
Имам единствено един-единствен съвет - резервира прадядовата си къща. Не я продавай - най-малко поради това, че тук майка ти те учи на стихотворението „ Аз съм българче... ” Дядо ми тук се е върнал от война. Жив. Представяш ли си каква наслада е било? Срещнала го е обичаната и му е родила двама сина. Тази къща е видяла доста тъга и наслада. Тя има чардак за взор, огнище за топлота, цветя за закичване, чемшир за гробища и елха за Коледа. Тя е толкоз българска - с чучура, с кладенеца и с масата под сайванта - за раздумка и за разум. Това е Отечеството ти. Знам, че светът ще става все по-малък, само че тази твоя Родина ще бъде огромна, в случай че я чувстваш с цялата си българска страст, в случай че разбираш с целия си разум неповторимостта й. Разбираш ме, нали? Ще ти оферират доста пари - само че ти не продавай! Аз пребивавам във време, когато огромните пари побеждават огромните хрумвания, само че имам вяра - различен вятър ще задуха в човешкото небе. Аз ще направя в заника на дните си и невъзможното (вярвам, че хората ще са по-мъдри), само че ти няма да свеждаш очи. Ще гледаш времето в очите. Някой ще ти каже, че парите са безконечни като звездите - зачеркни този човек. Той е Дяволът. Вярвай на оня човек, който бърза да прави Добро, на оня, който Променя. Той е Търсачът и Тръбачът. С него бъди, като него прави. И няма нищо ужасно, че бързо ще гориш. На всекиго вярвай, не вярвай, че има лъжци. Честността ще избави света. Манипулацията ще го нарани. Една бяла съседка ще те научи да месиш самун. Ако от някое твое другарство останат трохи по масата, ти не ги хвърляй, а ги събери в шепа.

А в този момент, дъще моя,
Пиши послания на звездите от комина на нашата остаряла прадядова къща - каква хубава специалност за едногодишни!

2005 година
Автор: Николай Петев

* Николай Петев (1951-2013) е актуален български публицист и критик. Работил е като гл. редактор на сп. " Родна тирада ", шеф на издателство " Народна юноша ", гл. серкетар на Съюза на българските писатели. Председател на Съюз на българските писатели. Автор на многочислени изявления в литературния и периодически щемпел и на книги.

Картина: Vincent van Gogh - Houses at Auvers, 1890
Снимка: Факти