Триста шейсет и пет сутрини и вечери по-късно, или как сънят ражда диктатори
Коментарът е препубликуван от Дотук ли стигнахме... Да потегля война в Европа, да върнем бомбоубежищата в приложимост, бомбоубежищата Да напълним още веднъж с кръв това, което мислехме за история и литература...
Това бяха първите ми думи тъкмо преди година, сутринта на 24 февруари, в един, признавам, прочувствен текст, оповестен тук. Той свършваше по този начин:
И какво да кажа на щерка си тази вечер, откакто всяка вечер ѝ обещавах, че война няма да има? Какво да кажем на децата си? Как да разбираем, че детската стая на света не е подготвена за тях?
Минаха 365 сутрини и вечери. Моят въпрос тогава беше не толкоз запитване, колкото обезсърчение и позор, че нещата стигнаха дотук. И боязън, несъмнено, тъй като щерка ми спеше в прилежащата стая. А ние сме на едно постижимо нуклеарно разстояние от бойните дейности. И в главата ми връхлетяха всички заучени препоръки от часовете по военно образование в гимназията. Безсмислени, общо взето - да не гледаш към гъбата, с цел да не си повредиш очите, и да стоиш надалеч от прозорците, с цел да не се порежеш на счупените от детонацията стъкла. Все едно: копчето на нуклеарния боязън беше натиснато. Огледах бързо стаята и взех решение, че колкото и да са глупави тези препоръки, би трябвало да намеря метод да ги оповестя на щерка ми, като се разсъни.
Степени на страха
После войната се разви стандартно, с нахлуващи танкове, бронирани машини, снаряди. И някак потулихме страха от нуклеарното оръжие, без да го забравяме, несъмнено. Путин не съумя да превземе Киев за няколко дни или седмици, нито украинците се предадоха, както Русия очакваше. И внезапно, година по-късно, в специфичната си тирада Путин реши да разсъни нуклеарния боязън от първите дни. Този път не с думи и подмятания, а с съответни дейности като излизане от нуклеарното съглашение " Старт 2 ".
Какво значи това? От една страна - нова степен на боязън, активиране на нуклеарния боязън. От друга страна - признание на неуспех в стандартната война дотук. Дали отварянето на диалога към нуклеарно оръжие не е в действителност дискретно бяло флагче с атомен знак - невидимо за своите, само че разконспируемо за съперника? Последното леговище на несправящите се с една стандартна война е да се извади нуклеарната карта, да се смени или взриви полето на играта.
Това, несъмнено, напълно не е утешително, тъй като различен свят и друго поле няма. Вероятно ще оцелеят някои плъхове, инсекти и няколко дървета гинко билоба, които са претърпели края на Ледената ера и бомбардировките в Хирошима. Което също е алегорично, защото таман листата на гинко билобата се употребяват за възстановяване на паметта. Та ще имаме тези дървета, които да запазят историята за всичко това. Въпросът е, че няма да имат на кого да го опишат.
Къде е България в тази картина
И въпреки всичко, къде сме година по-късно? Да, Европа стана по-силна и по-сигурна в поддръжката си за Украйна. Но къде е в тази картина България? От една страна, София съобщи единствено техническа помощ и поправки, нито патрон за Украйна. От друга страна, както разбрахме откъм Германия, дребна и бедна България е изнесла голямо количество оръжие и муниции в сериозен за Украйна миг. Разбира се, скрито и на положителни цени. От една страна, Народното събрание, след доста боязън и съмнение, приема да се оказва военна помощ на Украйна. От друга страна, президентът се кара, държавното управление не смее и единственото, което дава обещание, е бази за рехабилитация на ранените и нуждаещите се, някакви спа процедури за изтощените от войната. А да, и много консерви грах плюс един генератор.
От трета страна, имаме хора като Манол Пейков, който разсънва силата на хиляди български жители, подготвени да дарят, и праща за Украйна генератори за ток колкото или даже повече от целия Европейски съюз. Акции на хора като Манол демонстрират какъв капацитет от човещина и смисленост има тук.
Манол Пейков: Кампанията с генераторите преодоля посредствеността
И за това би трябвало да се приказва. Но има и от другото, несъмнено - да не си затваряме очите. Докато български спасители, доброволци, лекари отиват в земетръсните региони на Турция и Сирия, до момента в който Манол и българските донори пращат генератори за Украйна и камиони с помощи за потърпевшите от земетресението, има и едни други български камиони. Те транспортират незаконно натъпкани живи човешки същества. Камиони, които по средата на пътя към този момент са се трансформирали в ковчези. И казусът с откритите неотдавна 18 индивида, умряли от задушаване в тайник, което по същността си е ликвидиране, прекомерно елементарно и бързо отшумява по медиите, без изключително състрадание и потрес. Дано не е единствено поради това, че жертвите не са българи.
Сънят на обществото ражда диктатори
ВремеубежищеС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
В българския случай тази година на война може да се опише и по този начин - през българските камиони. Едните, пренасящи през границите избавителни генератори, облекла, храни за бедстващи човешки същества. И другите, пренасящи скрито живи и мъртви през границите. Острият въпрос е подготвени ли сме да спрем едните камиони, което значи да се събудим, да се самосезираме институционално и екзистенциално за корупцията вън от нас, само че и вътре в нас.
Свързано ли е това с войната? Много по-силно, в сравнение с си мислим. Защото сънят на обществата ражда диктатори, които на собствен ред раждат войни и катаклизми. И никое общество не е застраховано против това. Включително нашето. Особено нашето.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Това бяха първите ми думи тъкмо преди година, сутринта на 24 февруари, в един, признавам, прочувствен текст, оповестен тук. Той свършваше по този начин:
И какво да кажа на щерка си тази вечер, откакто всяка вечер ѝ обещавах, че война няма да има? Какво да кажем на децата си? Как да разбираем, че детската стая на света не е подготвена за тях?
Минаха 365 сутрини и вечери. Моят въпрос тогава беше не толкоз запитване, колкото обезсърчение и позор, че нещата стигнаха дотук. И боязън, несъмнено, тъй като щерка ми спеше в прилежащата стая. А ние сме на едно постижимо нуклеарно разстояние от бойните дейности. И в главата ми връхлетяха всички заучени препоръки от часовете по военно образование в гимназията. Безсмислени, общо взето - да не гледаш към гъбата, с цел да не си повредиш очите, и да стоиш надалеч от прозорците, с цел да не се порежеш на счупените от детонацията стъкла. Все едно: копчето на нуклеарния боязън беше натиснато. Огледах бързо стаята и взех решение, че колкото и да са глупави тези препоръки, би трябвало да намеря метод да ги оповестя на щерка ми, като се разсъни.
Степени на страха
После войната се разви стандартно, с нахлуващи танкове, бронирани машини, снаряди. И някак потулихме страха от нуклеарното оръжие, без да го забравяме, несъмнено. Путин не съумя да превземе Киев за няколко дни или седмици, нито украинците се предадоха, както Русия очакваше. И внезапно, година по-късно, в специфичната си тирада Путин реши да разсъни нуклеарния боязън от първите дни. Този път не с думи и подмятания, а с съответни дейности като излизане от нуклеарното съглашение " Старт 2 ".
Какво значи това? От една страна - нова степен на боязън, активиране на нуклеарния боязън. От друга страна - признание на неуспех в стандартната война дотук. Дали отварянето на диалога към нуклеарно оръжие не е в действителност дискретно бяло флагче с атомен знак - невидимо за своите, само че разконспируемо за съперника? Последното леговище на несправящите се с една стандартна война е да се извади нуклеарната карта, да се смени или взриви полето на играта.
Това, несъмнено, напълно не е утешително, тъй като различен свят и друго поле няма. Вероятно ще оцелеят някои плъхове, инсекти и няколко дървета гинко билоба, които са претърпели края на Ледената ера и бомбардировките в Хирошима. Което също е алегорично, защото таман листата на гинко билобата се употребяват за възстановяване на паметта. Та ще имаме тези дървета, които да запазят историята за всичко това. Въпросът е, че няма да имат на кого да го опишат.
Къде е България в тази картина
И въпреки всичко, къде сме година по-късно? Да, Европа стана по-силна и по-сигурна в поддръжката си за Украйна. Но къде е в тази картина България? От една страна, София съобщи единствено техническа помощ и поправки, нито патрон за Украйна. От друга страна, както разбрахме откъм Германия, дребна и бедна България е изнесла голямо количество оръжие и муниции в сериозен за Украйна миг. Разбира се, скрито и на положителни цени. От една страна, Народното събрание, след доста боязън и съмнение, приема да се оказва военна помощ на Украйна. От друга страна, президентът се кара, държавното управление не смее и единственото, което дава обещание, е бази за рехабилитация на ранените и нуждаещите се, някакви спа процедури за изтощените от войната. А да, и много консерви грах плюс един генератор.
От трета страна, имаме хора като Манол Пейков, който разсънва силата на хиляди български жители, подготвени да дарят, и праща за Украйна генератори за ток колкото или даже повече от целия Европейски съюз. Акции на хора като Манол демонстрират какъв капацитет от човещина и смисленост има тук.
Манол Пейков: Кампанията с генераторите преодоля посредствеността И за това би трябвало да се приказва. Но има и от другото, несъмнено - да не си затваряме очите. Докато български спасители, доброволци, лекари отиват в земетръсните региони на Турция и Сирия, до момента в който Манол и българските донори пращат генератори за Украйна и камиони с помощи за потърпевшите от земетресението, има и едни други български камиони. Те транспортират незаконно натъпкани живи човешки същества. Камиони, които по средата на пътя към този момент са се трансформирали в ковчези. И казусът с откритите неотдавна 18 индивида, умряли от задушаване в тайник, което по същността си е ликвидиране, прекомерно елементарно и бързо отшумява по медиите, без изключително състрадание и потрес. Дано не е единствено поради това, че жертвите не са българи.
Сънят на обществото ражда диктатори
В българския случай тази година на война може да се опише и по този начин - през българските камиони. Едните, пренасящи през границите избавителни генератори, облекла, храни за бедстващи човешки същества. И другите, пренасящи скрито живи и мъртви през границите. Острият въпрос е подготвени ли сме да спрем едните камиони, което значи да се събудим, да се самосезираме институционално и екзистенциално за корупцията вън от нас, само че и вътре в нас.
Свързано ли е това с войната? Много по-силно, в сравнение с си мислим. Защото сънят на обществата ражда диктатори, които на собствен ред раждат войни и катаклизми. И никое общество не е застраховано против това. Включително нашето. Особено нашето.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ