Коментарът е от профила на Мария Спирова във Фейсбук.Защо домашното

Коментарът е от профила на Мария Спирова във " Facebook ".

Защо домашното принуждение продължава да изненадва околните на жертвите?

Защото част от жертвите в никакъв случай не мислят за себе си като за жертви и не се показват за жертви.

Във Facebook се популяризира поста на съседката на убитата от брачна половинка си Евгения Владимирова, с която са били близки. Тя показва своята мъка и обезсърчение, че въобще не е подозирала каква орис чака Евгения и упорства, че знаци за тежки проблеми сред съпрузите не е имало. Подчертава, че не просто не ги е забелязала, а че ги е *нямало*. Че Евгения е била еманципирана и способна да изрази и наложи мнение жена и е немислимо тя да се е подчинявала на мъжа си от боязън.

Да. Повечето дами, които биват убити от сътрудниците си, са били мощни персони. Изисквала се е мощ да понесат насилието, издевателството, контрола, офанзивите по самочувствието си, рестриктивните мерки в свободата си.

Изисквала се е мощ да защитят децата си от ужаса на изживяваното, да продължат да вървят на работа, да се грижат за семейството, да се пробват да простят и да изглаждат връзките си с насилника.

Изисквала се е мощ да решат най-накрая да си тръгнат - огромна част от убийствата на дами от техен сътрудник са директен резултат от тази демонстрация на воля. Жената събира кураж и решителност да си тръгне, само че даже единствено споменаването на това желание дава сигнал на насилника, че няма какво повече да губи. Възпалява до краен лимит възприятието му за собственичество върху дамата и го стимулира да направи по този начин, че тя в никакъв случай да не се изплъзне от властта му.

Домашното принуждение не е въпрос на отстъпчивост и е извънредно време да го осъзнаем , тъй като точно този фатализъм е гибелен.

Този фатализъм сковава измъчваната жена - срамът, гордостта, невъзможността да признаеш пред себе си какво ти се случва могат да бъдат и постоянно са съдбовни.

За една жена, която е привикнала да се оправя, да съумява, да има вяра в преценката си, допускането, че се е обвързала с принудител може да е невъобразимо, без значение от интуицията или обстоятелствата. Тя ще държи на избора си, ще одобри държанието на колегата си като следващото предизвикателство, което би трябвало да преодолее, следващият проблем, който би трябвало да позволи. И няма да допусне, че е в смъртна заплаха, до момента в който не стане необратимо късно.

Най-ужасното, най-коварното в природата на домашното принуждение е точно свойството му да трансформира мощни персони в уязвими, като ги хваща в капан.

Жените, които не мислят за себе си като за жертви, най-дълго се борят против действителността на обстановката си, тъй като я намират за немислима. Те в никакъв случай не са чакали и молили за помощ, те са умните, реалистите, оправните. В техните упования домашното принуждение се случва единствено на слаби, наивни, подвластни дами, тъй като всички сме научени да мислим по този за този вид закононарушения. В главите ни те са постоянно просто явен капан, в който единствено по-неудачните измежду нас биха паднали. [Така, за голямо страдание, разсъждават постоянно и родителите на насилваните дами - не желая да имам неудачна щерка, изхвърлена от мъжа си. Защото цари схващането, че дамите би трябвало да се харесват на мъжете, другояче са неудачни, несправили се в ролята на дами. А истината е друга - тези родители имат смели и мощни дъщери и неудачни, страхливи, ПРЕСТЪПНИ зетьове.]

Домашното принуждение се показва като нещо което *се случва* на дамите.

А в действителност, както всяко закононарушение, то *се извършва* от нарушител.

Човекът, който би трябвало да понесе срама от домашното принуждение, е насилникът.

Но вместо това, жертвата е захласната от позор. Тя продължава да си споделя, че е в надзор, че това е просто фаза, че няма по какъв начин преценката й да била толкоз неверна... и постоянно не съумява да се пребори с този позор досега, в който насилникът, който тя не е изобличила от смут какво ще си помислим за нея, отнеме живота й.

Домашното принуждение не е въпрос на преценка. Никой от нас не може да знае какво се случва в душата на различен човек, без значение за какъв брой непосредствен го счита, без значение какъв брой го обича. Домашното принуждение постоянно е непредвидимо, до момента в който нечие лице не бъде разкървавено. Или е маскирано като буйна обич, до момента в който нечий пулс не спре.

Именно по тази причина най-разумното нещо, което една жена може да направи, в случай че се усеща следена, ограничавана, обсебвана, душевен атакувана и не дай си Боже физически заплашвана или удряна от сътрудник, е ВЕДНАГА да сигнализира полицията, да потърси професионална поддръжка и да го показа с всички свои близки, с цел да получи най-хубавия късмет да се отскубне от тази обстановка с допустимо най-адекватна помощ и протекция.

Това не е демонстрация на уязвимост и не е самопризнание за неуместност. Това е демонстрация на храброст, убеденост и самоуважение.

В обстановка на домашно принуждение може да попадне безусловно всяка една от нас, без да подозира и без да може да одобри действителността доста дълго време. Тогава единственото, което има значение, е да оцелеем. А това значи да не поносим. Да не мълчим. Животът ни е по-ценен от чието и да е мнение за нас. Дори нашето лично.

Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.