Колко струва душата и можем ли да я пожертваме заради

Колко коства душата и можем ли да я пожертваме поради любовта? Изящно, красиво и невероятно с думите на Оскар Уайлд от приказката „ Рибарят и неговата душа ”.

(James Hill’s illustration for “The Fisherman and His Soul ” by Oscar Wilde. From The Short Stories of Oscar Wilde, Heritage Press, 1968)

– Малка русалке, дребна русалке, аз те обичам. Вземи ме за мъж, тъй като те обичам.

Но русалката поклати глава.

– Ти имаш човешка душа  – отговори тя. – Само в случай че пропъдиш душата си, бих могла да те залюбя.

И младият риболовец си сподели: „ За какво ми е моята душа? Не мога да я видя. Не мога да я докосна. Не я познавам. Разбира се, че ще я пропъдя и ще изживея доста наслади! “ И зов на благополучие се изтръгна от устните му, той се изправи в шарената си лодка и протегна ръце към русалката.

– Аз ще пропъдя душата си – извика той – и ти ще станеш моя жена, а аз ще стана твой мъж и в дълбините на морето ще живеем дружно, и ти ще ми покажеш всичко, за което си ми пяла, а аз ще върша всичко, каквото пожелаеш, и няма да се разделим цялостен живот.

А дребната нимфа се засмя от наслада и закри лицето си с ръце.

– Но по какъв начин да пропъдя душата си? – възкликна младият риболовец. – Кажи ми по какъв начин и ще видиш, че ще го направя.

– Уви, не зная. – каза дребната нимфа. – Морските хора нямат душа. – И тя потъна в дълбините, вперила в него печален взор.

...

– Отче, аз любя морска госпожица, само че моята душа ми пречи да извърша желанието си. Кажи ми по какъв начин мога да пропъдя душата си, тъй като в действителност тя не ми би трябвало. Каква стойност има душата за мен? Не мога да я видя. Не мога да я докосна. Не я познавам.

А свещеникът се заудря в гърдите и отговори.

– Горко ти, горко ти, ти си полудял или си ял някаква отровна билка, тъй като душата е най-благородната част от индивида и ни е била дадена от Бога, с цел да я използуваме за благородни неща. Няма нищо по-скъпоценно от човешката душа, няма нищо земно, което може да се съпостави с нея. Тя коства колкото всичкото злато на света и е по-скъпоценна от рубините на царете. Не мисли, синко мой, повече за това, тъй като за подобен грях няма амнистия. Морските хора, те са изгубени й тези, които поддържат връзка с тях, са също изгубени. Те са като дивите зверове, които не знаят кое е положително и кое е зло, и бог не е починал поради тях.

Очите на младия риболовец се наляха със сълзи, когато чу жестоките слова на свещеника, той се изправи и му сподели:

– Отче, фавните живеят в гората и са щастливи, а по скалите седят тритони с арфи от алено злато. Позволи ми да бъда като тях, апелирам ти се, тъй като те живеят като цветята. Каква изгода имам аз от моята душа, щом тя стои сред мен и съществото, което любя?

– Телесната обич е низка – възкликна свещеникът и смръщи вежди – и низки и зли са нечестивите същества, които Бог търпи да кръстосват неговия свят…

...

И когато разбра, че не ще може към този момент да се отърве от душата си, че тя е неприятна душа и ще остане в него вечно, той падна на земята и горчиво зарида.

А на разсъмване младият риболовец стана и сподели на душата:

– Ще си вържа ръцете, с цел да не мога да извършвам твоите заповеди, и ще си стисна устните, с цел да не мога да дублирам твоите думи, и ще се върна на мястото, където живее тази, която любя. При морето ще се върна аз, при заливчето, където тя обича да пее, и ще я повикам, и ще й опиша за злото, което съм сторил, и за злото, което ти ми стори.

А душата взе да го съблазнява и сподели:

– Коя е твоята обичана, та да се върнеш при обичаната си? В света има доста по-хубави от нея. Да речем, танцьорките от Самария, които танцуват като всевъзможни птици и зверове. Краката им са боядисани с къна, а в ръцете си държат медни звънчета. Те се смеят, когато танцуват, и смехът им кънти като смехът на вадата. Ела с мен и ще ти ги покажа. Какво си се загрижил за греховните неща? Не е ли това, което е прелестно за ястие, основано за гладния? Нима има отрова в това, което е сладко за пиянство? Не се тревожи, а ела с мен в различен град. Наблизо знам едно градче, където има градина от божурови дървета. И в тая хубава градина живеят бели пауни и пауни със сини гърди. Когато разперят на слънце опашките си, те наподобяват на кръгове от слонова кост и на кръгове от позлата. А тая, която ги храни, танцува за тяхно наслаждение и от време на време танцува на ръце, а различен път танцува с краката си. Очите й са начернени с антимон, а ноздрите й са като лястовича опашка. От кукичка в едната й ноздра виси цвете, изрязано от бисер. Тя се смее, когато танцува, и сребърните халки на глезените й звънтят като сребърни звънчета. Не се тревожи повече, а ела с мен в тоя град.

Но младият риболовец не отговори на душата си, а затвори устните си с печата на мълчанието и върза ръцете си със здрава шнур и се запъти назад към мястото, откъдето беше дошъл – към заливчето, където неговата обичана обичаше да пее. И от самото начало душата го съблазняваше по пътя, само че той не й отговаряше, нито се съгласяваше да извърши долните действия, към които душата го тласкаше, толкоз огромна беше силата на любовта, която гореше в него.

И когато стигна морския бряг, смъкна връвта от ръцете си и махна печата на мълчанието от устните си, и повика дребната нимфа. Но тя не пристигна на неговия вик, въпреки че я вика и й се моли през целия ден.

А душата му се присмя и рече:

– Разбрали, че твоята обич ти носи малко наслада. Ти приличаш на тия, които по време на суша наливат вода в строшен съд. Ти даваш всичко, каквото имаш, а на теб в подмяна не ти дават нищо. По-добре ще е да дойдеш с мене, тъй като аз зная къде е Долината на насладите и какво се прави там.

Но младият риболовец не отговори на душата, а си направи жилище от плет в една пролука измежду скалите и живя там цяла година. И всяка заран викаше русалката, и по пладне я викаше отново, а вечер мълвеше името й. Въпреки това нито един път не се издигна тя от морето да го посрещне, нито той можа да я откри нейде в морето, въпреки и да я търсеше в пещерите и в зелената вода, във вировете, останали от прилива, и в кладенците по морското дъно.

А душата непрестанно го съблазняваше със несгоди и му шепнеше за ужасни неща. И въпреки всичко не можа да го надделее, толкоз велика бе силата на любовта му.

И откакто изтече тая година, душата си намерения: „ Аз съблазнявах господаря си със зло, само че любовта му е по-силна от мен. Сега ще го изкушавам с положително и може би тогава ще пристигна с мене. “

Затова тя заприказва на младия риболовец и рече:

– Разправях ти за насладите по света, само че ти остана ням за думите ми. Позволи ми в този момент да ти опиша за тъгата по света и може би ще ме изслушаш. Защото истината е, че тъгата е стопанин на тоя свят и няма човек, който да се избави от мрежите й. Има хора, които нямат облекла, и други, които нямат самун. Има вдовици, които се обличат с пурпур, и вдовици, които се обличат с дрипи. Из мочурите кръстосват прокажени и правят жестокости един по отношение на различен. Просяци вървят по пътищата и кесиите им са празни. Из улиците на градовете върви гладът, а чумата седи пред портите им. Ела, ще отидем да изправим тия неща и да ги премахнем. Защо ще седиш тука и ще викаш обичаната си, щом виждаш, че тя не дава отговор на твоя вик? И какво е любовта, та да държиш толкоз доста на нея?

Но младият риболовец не й отговори нищо, толкоз велика беше силата на любовта му. И всяка заран викаше русалката, и по пладне я викаше отново, а вечер мълвеше името й. Въпреки това нито един път не се подвигна тя от морето да го посрещне, нито той можа да я откри някъде в морето, въпреки и да я търсеше в морските реки и в доловете, които са под вълните на морето, станало напълно мораво през нощта, и в морето, станало сиво от зората.

И откакто изтече втора година, душата сподели една вечер на младия риболовец, седнал самин в плетеното си жилище:

– Виж! Аз те съблазних с положително, само че любовта ти е по-силна от мене. Затова няма да те изкушавам повече, само че ти се апелирам, разреши ми да вляза в сърцето ти, та да стана едно с тебе, както съм била преди.

– Разбира се, можеш да влезеш – каза младият риболовец, – защото през дните, когато си скитала из света без сърце, би трябвало доста да си страдала.

– Уви! – възкликна душата. – Не мога да намеря място, откъдето да вляза, дотолкоз е обградено с обич това твое сърце!

* James Hill’s illustration for “The Fisherman and His Soul ” by Oscar Wilde. From The Short Stories of Oscar Wilde, Heritage Press, 1968.