Колко общи черти има между българските и чешките роми, този

Колко общи черти има сред българските и чешките роми, този въпрос си задаваме, до момента в който четем книгата на чешкия публицист Мартин Шмаус „ Момиче, разпали огънчето”, излязла в превод на Красимир Проданов и издание на „ Изида “. Авторът гостува у нас със съдействието на Министерство на културата на Чехия, а в залата на Чешкия център в София се състоя българската премиера на романа. При излизането си той се трансформира в събитие, разпалва полемики и печели най-голямата премия за литература в Чехия – „ Магнезия Литера “. Романът обаче е вълнуваща и разтърсваща творба, в това число и за една огромна обич.
За пръв път ли идвате в България?
Не, пристигам за повторно. Първият път беше през 1987 година, когато с другари бях в Пирин, а по пътя единствено минахме през София. Сега имах опция да се поразходя в столицата ви и се почувствах доста добре тук. Срещнах се с забавни хора и видях общи неща в живота, който водим.
В романа ви думата ром се използва единствено един път, на всички места употребявате думата ром. Има ли разлика сред тези две думи?
Думата ром е по-разпространена. В Чехия за роми се смятат единствено тези от един цигански клан. Да, думата ром се е сдобила с отрицателно наличие. Виждаме по какъв начин последователно същия смисъл започнахме да влагаме и в думата ром. Израснах в малко чешко градче, където се заселиха доста роми. Съжителството с тях стана рисково и трябваше да се пазиме от техните нападения. Най-добрият ми другар обаче тогава, като дете, беше едно циганче. Да, аз ги познавах като „ роми “. Тази дума в действителност не е чешка, тя съществува в доста езици. Проблемът не е в самата дума, а в наличието, което влагаме в нея, и по какъв начин я разбираме. Мисля, че към този момент и думата „ ром “ придобива същия отрицателен колорит. Макар че за някои може и да значат разнообразни неща. По този мотив имам една занимателна същинска история. Една стара жена ми сподели един път: „ С ромите имаше доста проблеми, само че с ромите има още повече “. Самият аз познавам роми, които изрично декларират „ Аз не съм ром, аз съм ром “. Затова и употребявам в цялата книгата това название, а не ром. Написах книгата, тъй като самичък желаех да си обясня избрани неща. Стараех се да проявя оптималната емпатия към този проблем. Романът бе основан към 2000 година, само че действието се развива 10-ина години по-рано. Пишейки книгата, осъзнавах и отношението на ромите към гаджовете – по този начин те назовават другите, нециганите.
Явно доста добре познавате ромите. Може ли да се каже, че книгата ви ще ни помогне да ги разберем, да си разбираем държанието им?
Циганите нямат памет. Те не помнят какво са споделили. С книгата си желаех да вникна в логиката на психиката им, в тези неща, които ние не можем да разберем. Когато един ром ви каже нещо, той го споделя с цялата си душа и сърце. Но казусът е, че по-късно не помни какво е споделил, и ние считаме, че той е излъгал. За нашия цивилизационен кръг истината е нещо, което може да бъде открито. За циганина истината е това, което е потребно в съответния миг. Той мисли в други категории. Влага друго наличие. Моята брачна половинка, която е доктор, се сблъсква с това всеки ден. Циганинът Феро отива при нея и споделя, че доста го боли кръстът, с цел да си изкара инвалидна пенсия и да не работи повече. Феро фактически се усеща по този начин, тъй като е в лекарския кабинет, само че като излезе, кръстът престава да го боли. Ние имаме задръжки да пеем по улиците, само че ромите нямат такива задръжки. Точно музиката май е единственото, в което са положителни. Но не могат да четат ноти, не могат да свирят във филхармонията.
Доколко е истината и до каква степен художествената небивалица в романа ви?
Всичко в книгата е истина, неща, които съм видял или претърпял в контакта си с роми. Измислена е единствено спояващата история. Но мои познати са претърпели още по-жестоки неща от разказаните. Когато книгата излезе, за тези неща, свързани с ромите, въобще не се говореше. Това беше сензитивна тематика. Романът беше първият писмен текст за ромите в Чехия. Повечето читатели го харесаха, въпреки че имаше, да, по-малко бяха, само че въпреки всичко имаше такива, на които не им хареса. Читатели са ми казвали, че някои моменти в книгата са ги разсмели, други пък са ги разплакали. Това е нещо, което радва един създател – че книгата му влияе.
Възможно ли е ромите да се интегрират в обществото?
Такива стъпки са правени и по-рано в Чехия, в годините след Втората международна война, когато са се пробвали езиково, културно и просветително да асимилират ромите. В родината ми след войната съвсем не оцеляват роми, поради хитлеристкия геноцид над тях. После обаче те още веднъж се заселват на мястото на прогонените немци. Асимилацията на ромите има доста позитивни резултати, само че и до момента не съм уверен дали това е било вярно и доброжелателно.
Защо към този момент не пишете?
„ Момиче, разпали огънчето” е разказ, който се изля. Ако в този момент седнех да напиша тази книга, тя щеше да бъде надалеч по-малка като размер. Нямаше да редуцирам, а щях да я напиша по-трезво и немногословно. Или пък въобще нямаше да я напиша. Всичко е обвързвано с моя опит от това време. Сега излизат доста книги в дребни тиражи, всеки написа, а аз не желая да съдействувам за това пренасищане в литературата. Предпочетох да си купя плантация и да бъда по-близко до природата и земята. А другояче работя като шеф на болница в малко градче.