Колко е важно да бъдеш учен и колко струват бащините

Учените синчета ~ Тома ИЗМИРЛИЕВ

Колко е значимо да бъдеш академик и какъв брой костват бащините ниви, когато си се видял в пари и власт? За това написа братът на Христо Смирненски, Тома Измирлиев, в своя роман „ Учените синчета ”.

По-големият брат на обичания наш стихотворец, пръв потегля по пътя на словото. Поет, сатирик, публицист, през 1922 година дружно с брат си Христо основават сп. „ Маскарад ”, а през 1924 – хумористичното сп. „ Звънар ”. Тома отпечатва хумористични творби във вестник „ К’во да е ”, сътрудничи на в. „ Българан ”, „ Утринна поща ”, „ Щурец ”, сп. „ Червен смях ”. След Априлските събития през 1925 година е преследван от властта, поради присъединяване си в комунистическото партийно разузнаване и списването на „ Звънар ”. Приживе са отпечатани две негови книги – „ Премеждия ” (1930, разкази и фейлетони) и стихосбирката „ Смях и жлъч ” (1931). Умира на 40 години. След гибелта му са издадени “Избрани творби ” (1955) и „ Краен детайл ” (1975).

Живееше си отгоре-отгоре бай Величко в село Криво дере, гледаше си навиците и челядта и минаваше за един от най-хрисимите хорица в селото. Не беше от най-богатите той, само че не беше и безпаричен. Имаше си добър имотец: стотина-двеста декара ниви, лозя, тютюнец – пък и някоя и друга парица бе съумял да скъта.
Трима синове, като три аслана си имаше бай Величко – хубави, здрави, едри – да им се ненарадваш. Хеле дребният Гошо! Скала момък. Стане рано, още преди татю си, почисти обора, изтимари добитъка, метне се на сивата кобилка, запее, па се емне към нивите – слънцето там да го огрее.
По-големите – Динко и Геню – не бяха дип мераклии за кърска работа. Школото повече ги привличаше. Свършиха селското учебно заведение, свършиха и гимназията в града, па взеха да подканват татю си и по-далече да ги прати.
Продаде бай Величко тютюнеца, извади от възглавницата дълго скътваните парици и изпрати момчетата в огромната касаба – голяма просвета да учат, та и той около тях на напреднала възраст рахатлък да види.

*
Занизаха се неприятни години. Тютюнът изгуби цената си. Житата паднаха. Обезцени се селският труд. А тежък дълг беше поел бае Величко. Мъчно се устоят двама синове в голямия град през тези скъпи времена.
Стане заран рано, похапне твърд хлебец с лучец или извара и се берне из нивите. Там го огрява слънцето, там го оставя. А пъргавият Гошо му е дясна ръка и пръв асистент.

– Гайрет синко, гайрет – ободрява го хрисимият селяк – година-две още и батю ти ще свърши, след него и Геню. Ще порахатуваме и ние тогава.
Подвирна Гошо радостно на воловете, забива надълбоко плуга в земята и отвръща:

– Ех, един път да свърши батю, да купим вършачка, че тогава… Тогава ще дойдат хубави дни и за нас.

Но хубавите дни идеха постепенно, а неприятните ставаха от ден дневно по-тежки и мъчителни. Берекетът беше добър, само че отиваше на безценица. Едва стигаше за къщни потребности и за бирника.
Продаде бай Величко лозята, продаде две-три нивици, само че устоя до край. Динко свърши огромното школо в столицата, изкра си стажа и стана юрист-консулт в една банка. Година по-късно и Генко стана юрист.
Отдъхна си бай Величко. Олекна му. Но крепко олекна и имотеца му – останаха единствено 30-40 декара нивици, а къщата оголя – сякаш проливен дъжд беше отвлякъл всичко от нея.
Обедня бай Величко, посърна, отслабна, само че сърцето му беше радостно. Шега ли е в тия тежки години да изучиш двама синове в столицата?
Седне той вечер в механата, поръча си шишенце гроздова, поотпусне се и заприказва. Говори за туй-онуй, само че все гледа да докара приказката за свойте учени момчета:

– Как са, бай Величко, Динко и Геню? – запитва го някой другар, знаейки слабата му страна.
– Наредиха се момчетата… Динко е консул в София, а Геню…
– Консул? Бре, не може да бъде, бай Величко? Ингилизки или французки?
– Нашенски – гордо отвръща щастливият татко, – а Геню е юрист. По правото свърши той…
– Ц…ц…ц… – цъкат селяните – умни момчета етищиса ти, Величко, но доста се изтеза. Измъчихте се и ти, и Гошо… Пък и нивиците отидоха…
– Да отидат! Отидоха си техните ниви. Гошовите си стоят, я!… На Динко и Геню не им трябват ниви.
– А бе то по този начин е – обажда се дядо Пани - но те отново могат да си потърсят своето, нали са адвокате? Знаят! Закона им дава право.
Замисли се бай Величко:
– Право има дядо Пани! Динко и Геню в никакъв случай няма да го създадат, но де да зная на какви дами ще попаднат!

Качи се бай Величко на талижката, поведе и Гошо в града и му приписа всичките си непродадени ниви, дружно с къщурката…
Зарадва се Гошо. Написа писъмце на батювците си в София, похвали им се за нивиците и ги помоли да събират пари за вършачка.

*
Няколко дни по-късно пред схлупената къщичка на бай Величко спря прекрасен автомобил. От колата слезна един чужд господин, а след него Динко и Геню.
Бай Величко едвам не полудя от наслада, като видя своите момчета докарани, стегнати – истински консули. Хвърли се върху тях и почна да ги прегръща и да скача като дете.
Но Динко и Геню отстраниха от себе си разнежилия се татко и се обърнаха към непознатия:

– Сами виждате, докторе, не е с всичкия си.

После повлякоха злополучния бай Величко у дома, налегнаха го върху рогозката, а докторът стартира да го чука по главата, коленете и ставите; да му гледа дълготрайно очите и да му задава ред чудновати въпроси, които напълно объркаха бедния човечец.
Гледаше той с изцъклени от изненада очи момчетата си, ту се усмихваше неуместно, ту потръпваше от ужасяващ боязън и се мъчеше да се изтръгне из ръцете им, мислейки, че са полудели…
Докторът седна и още там написа заключението си:

– Ненормален.

А учените синчета взеха свидетелството, качиха се в автомобила и полетяха към града, където подадоха заявки до съда да анулира прехвърлянето на нивите върху по-малкия брат, тъй като – наследователят е анормален.

От „ Разкази и фейлетони ”, Изд. „ Хемус ”, 1947