Колко е лесно да си Гюро Михайлов – всичко ти

Колко е елементарно да си Гюро Михайлов – всичко ти се урежда като спри та гледай! Трябва единствено да си се „ самообразувал “, а хитрината и наглостта да са ти първа природа. От Смирненски, с горчив подбив и подписано с псевдонима Ведбал през 1918 година

(Христо Смирненски, 2 август 1922; © Институт за литература)

Гюро Михайлов пътува

– Кой? Гюро Михайлов ли?

– Да не е мистер Гюро?

– Същият!

Наистина пред мене на 20-30 крачки стоеше Гюро Михайлов. Гюро е наедрял, 30-35-годишен юначага от Радомирско Той има нос като Кирил Христов, мустаци като Вилхелм II и коса като бакенбардите на Тодор Тодоров. Очите му в обикновено положение са жълтозеленикави, само че макар че мастиката е бяла, те най-често с помощта на нея взимат ясночервен цвят – или, както се показва сам Г. Михайлов, вършат „ алена гражданска война “. Разбира се, мистер Гюро не е от простите. Той е приключил II поделение на село и „ като видял, че даскалицата не знае повече от него, решил да се самообразува “. Поради това той се е занимавал с фабрично производителство на най-фина боза, а на 23-та си година станал жандарм. Благодарение на няколкогодишната си полицейска работа на гърба си има дълбоки внезапни от електрическите стълбове и не може да срещне куче, без да го ритне. След това той е следвал индустриална химия при един калайджия, бил е един от най-първите (винаги най-първо до него се допитвали посетителите) в британската легация, където научил 4 неща: мистер, футбол, бокс и суфражетка. Първата дума той прикачва към почтеното си име, втората дефинира типа на комплиментите по отношение на починалата му брачна половинка – мисис Даца, – третата е източник на червенината в очите му, а четвъртата го е предиздвикала да ненавижда равноправките, тъй като доста ясно е, че „ суфражетките желаят да се наместят на държавната трапеза “.

По изповедание година Михайлов е българин от радомирска националност. Употребява всички напитки като се изключи водата и шампанското. За максимален мъдрец признава Ал. Стамболийски, от време на време и Пушкин; парфюмира се с чесън и праз, чете единствено Настрадин Ходжа и „ Държавен вестник “, обаче постоянно си купува „ Землед. знаме “. Има връзки с вратарите на всички легации, заради което не е изключена опцията да си подаде кандидатурата за прокурист в мирната конференция. Въпреки че умира за Стамболийски, по никакъв начин не осъжда Радославовата политика, защото през войната брат му Грую беше пристав в окупираните области, от който има „ доста светли мемоари “. Вечен опозиционер на „ неправдите на международната неправда “. Прочел е една алена „ брожура за Ангелс и Крал Марс... “

– Я го гледай!! Добър ден, господин Гюро! Мистер Гюро най-вежливо се покланя, при което главата му така троснато се навежда, като че ли някой е поставил някаква тежест на косматия си пестник върху симпатичната му шия.

– За къде, ваша благосклонност? Аз отивам за Мездра.

– И аз нататък!

Господин Михайлов е очарован, че ще може да ми услужи с другарството си из пътя, само че е доста изумен по какъв начин по този начин да пътувам единствено с един куфар, когато мистер Гюро е взел половин кола „ принадлежности “: дисаги, нещо като куфар, който повече наподобява на шейна, 2 „ чувалета “, едно ковчеже колкото едно походно креватче, газено тенеке, бохча, една стомна и един ямурлук. Той най-тържествено ми декларира, че мога да взема за из пътя едно от чувалчетата. Хем да го нося, хем да седнал съм на него.

– Защото е препьлнено и ще би трябвало да пътувам в коридора – обяснява мистер Гюро.

Извинявам се, че не мога да си услужа с чувалето му, защото ръката ми е контузена от тежък снаряд.

– Божем не ходихме на война, но на, и ти си срамен като мене! Ех, нищо, самичък ще си занеса багажа. Бързай в този момент да не изпуснем локомотива!

Михайлов се запретва да вдигне „ инструментите “ си. След дълги старания той съумява да вдигне единствено половината от тях и се запътва към един от натъпканите вагони.

– Няма там място – викам подире му. Гюро бавно се извръща, намига ми и усмихнат мърмори:

– Има, има... ела да видиш...

– Варда! Багаж за италиански офицери, варда! Не се блъскай! Варда!

Неколцина попържат, неколцина се поизместят и ние с „ италианския “ багаж се вмъкваме в коридора, където година Михайлов стоварва товара си. Протести. Заприщен бил коридорът.

– Помагайте тогава, помагайте да настаним багажа, с цел да се освободи пътят... – кряска сърдит Гюро.

След като наместя багажа, Гюро Михайлов скача из прозореца и след няколко минути се завръща по същия метод.

– Ха, братушка, подавай в този момент... Те по този начин, голубчик! Ничево!

Поглеждам на открито. Един братушка подава „ чувалетата “ на „ италияните “. Както и да е, Гюро се настанява, обаче ситуацията му по никакъв начин не е забележително, той е като в преса. Аз го поглеждам и съжалително се усмихвам. Г. Михайлов клати глава, като че ли желае да ми каже:

„ Гледай си работата, аз ей сегинка ще се наредя! “

Минават 2-3 минути и мистер Гюро почва да се чеше по гърба... После вади нещо и го смачква. После завира ръката си в пазвата и отново вади нещо:

– Ех, че са се развъдили тия гадинки – мърмори той. – Когато българинът хване въшка, убива я, турчинът я пуска да лази, сърбинът я хвърля, гъркът я гори с кибрит – интимно изяснява той на съседа си. Последният прави кисела мимика и излиза вън. – Нали бях заложник, позавъдих си коджа дамазлък – обръща се той към другия си комшия, много възрастен гимназист, който по този начин демонстративно става и отива в коридора. – Поосвободихме се! – хили се Гюро. – Така се лъжат баламите! Колкото за непорочност, аз съм безспорен! Такова... въшка не съм виждал, що се касае за бълхи... пардон.

Стеснилите се пасажери от нашето купе въздъхват с облекчение, като разбират, че това беше единствено една хитра маневра от страна на година Гюро.

– Поразслабихме фланговете – тържествено се обръща той към мене. – Ако не хитруваш, без да губиш време, изкопай си гроб и легни – продължава той. – Ето по този начин, когато бях боец, все си намирах хубаво място. Закъснея ли, аз не се качвах да зъзна на покрива, ами хоп – вмъкна се у клозето и очаквам. Мине час, два, три... аз се любувам на природата и си пея, Ето ти го най-накрая довтаса някой. „ Ангаже! “ – обаждам се аз. „ Е, че като е ангаже, оти пееш... театро ли е там? “ „ Абе ей, аз съм задържан тук! “... „ Море я излизай, че немам време... “ „ Какво ще излезна, тук си е моето место! “ „ А бе я излизай! “ „ Къде по дяволите ще ида? “ – търпя аз от вътрешната страна... „ Излез! “ „ Ангаже! “ „ А бе ангаже, не ангаже, не се майтапи, не отбираш ли ти човечност? “ „ Разбирам бе, братко, но къде да ида, като излезна? “ „ Че на моето место, там у второто купе!... “

Настанявам се на неговото място и дано той да ме дигне след това...

Мистер Гюро Михайлов смигна отново многозначително.

Публикувано в „ Българан “,  бр. 34 от 28 декември 1918 година с автограф Ведбал
Снимка: Христо Смирненски, 2 август 1922; Институт за литература; dictionarylit-bg.eu