Стефан Данаилов и неговите мастъри
„ Колко е елементарно да бъдеш обичан, 25 истории от учениците на Стефан Данаилов “ (издателство „ Колибри “) събира мемоари, страсти и вълнуващи истории за превъзходния български артист, разказани от негови някогашни студенти и редактирани от Александра Александрова по концепция на Ива Папазова. Всички те споделя т за любовта и признателността си към Мастера, както го назовават, и за уроците му, които са записани в сърцата им.
Ето някои от тях (цитирани от книгата): Нети: На първия ни час (Стефан Данаилов) се качи на сцената на седемнайсета публика, събу обувките си. Беше септември, лятно време. И … ни сподели, че най-важното е първо да сме чисти, тъй като от самото начало ще работим с хора. Това се оказа толкоз вярно… Неприятно е да играеш любовна сцена с човек, който преди малко е ял шкембе супа.
***
Казваше ни, че каквото и да ни се е случило денем, влезем ли в театъра, е належащо да си сложим усмивка и да поздравяваме още от портиера. Защото сме един организъм и дружно сътворяваме това, което ще се случи на сцената. Никога да не позволяваме мисълта, че сме най-важните. Наша отговорност е да създадем средата си приятна. Научи ни да проумеем какъв брой е значимо на всички хора, които ни срещат, да им е прелестно и на драго сърце и предпочитание да ни оказват помощ да вършим работата си.
Дарин Ангелов: Когато се готвехме за изпит, се работеше до 2-3 часа през нощта. Даваше ни пари и се купуваха кафета и сандвичи. Но като нямахме иден изпит, обичаше да ни извежда някъде. Тогава изгряваше клубният живот и постоянно слушахме онлайн „ Сафо “, ПИФ, Д2, „ Те “, „ Кафе “ с Мария Илиева.
Деян Ангелов: … И купоните се случваха през вечер… Плащаше квартирите на тези, които не са от София. Когато сядахме в ресторант, поръчваше пет пици, 10 порции картофки…
София Бобчева: Помня и по какъв начин един път бяхме в Министерството на културата и по път бях сграбчила небрежно един сандвич. Започнах да хапвам, до момента в който го чакахме. Дойде, откри ни зала за подготовка, взе ми сандвича и го изяде. Много му хареса. Поръча същия за всички.
Ваня Щерева: Помагаше, непрестанно. На познати и непознати. Най-щедрият човек беше той. Плащаше ни сметките, плащаше наеми на свои студенти, когато се постанова, и никой не разбираше за това. Плакали сме му на рамото за гаджета, постоянно намираше метод с комизъм да ни разведри в любовните ни провали, постоянно заставаше на наша страна, зареждаше ни с хъс да намерим нов смисъл и да продължим към нещо по-добро, което ще пристигна.… Той знаеше какво се случва с всеки един от нас до края на живота си. Не ни изостави след четирите години в академията. Стефан беше грижа. Беше топлина. Беше татко. И не знам по какъв начин след тази непосредственост, която създаваше с нас, съумя да остане високо, като храм, в който влизаш с почит пред нещо доста по-голямо от теб самия. Там притихваш и се смиряваш.
Ненчо Илчев: В трети курс бях ужасно влюбен в едно момиче. Болен напряко. Ходих при Мастъра за съвет. Помня доста ясно тази среща. Срещнахме се във фоайето на Учебния спектакъл, където се оставят палтата. Дръпнах го и му споделих. Истината е, че не помня какво тъкмо ме посъветва, само че толкоз бащински ми обърна внимание, че ми олекна. Беше като след диалог с най-хубав другар. Приканваше ни да споделяме персоналните си драми и наслади. Поглеждаш в очите му и виждаш, че ще те разбере и ще те одобри по най-човешкия метод. С годините толкоз доста хора са се опитвали да наподобяват на него, само че не могат. Господ го е избрал и е споделил: „ Той ще бъде! “.
Севар Иванов: Когато си отиде Мария, за пръв път ни позволи у тях. Все поръчваше някакви хапки и ги слагаше в трапезарията в дъното на хола. Ние се нареждахме в близост, насядали по дивани, фотьойли и по пода, с цел да сме по-близо до него. Не откъсвахме очи от професора, до момента в който не ни кажеше: „ Отидете да хапнете, вижте какъв брой храна съм взел “. Ставахме и изпълнявахме почтително заръката. Отправяхме се към масата и го оставяхме самичък. Малко по-късно се чуваше: „ Елате тук да си приказваме, стига сте яли “. С времето се научихме по какъв начин да сме проведена конструкция – петима отиват при Мастъра да си приказват, петима ядат, петима пушат, другите петима вършат каквото желаят, и по този начин се въртяхме на ротационен принцип. Много е необичайно, когато започнеш да навлизаш в персоналното пространство на този човек. Не си даваш сметка, че това е единственото лично време, което той може да има… Често му носехме всякакви неща, а той ни споделяше да ги оставим в стаята с подаръците. Стаята с подаръците беше безусловно стая с дарове. В нея имаше портрети, картини, вази, какви ли не неща, които е получавал през годините… Много от тях си стояха неразопаковани, тъй като материалното в никакъв случай не е било водещо при него. Споделеното време беше доста по-ценно.
Ето някои от тях (цитирани от книгата): Нети: На първия ни час (Стефан Данаилов) се качи на сцената на седемнайсета публика, събу обувките си. Беше септември, лятно време. И … ни сподели, че най-важното е първо да сме чисти, тъй като от самото начало ще работим с хора. Това се оказа толкоз вярно… Неприятно е да играеш любовна сцена с човек, който преди малко е ял шкембе супа.
***
Казваше ни, че каквото и да ни се е случило денем, влезем ли в театъра, е належащо да си сложим усмивка и да поздравяваме още от портиера. Защото сме един организъм и дружно сътворяваме това, което ще се случи на сцената. Никога да не позволяваме мисълта, че сме най-важните. Наша отговорност е да създадем средата си приятна. Научи ни да проумеем какъв брой е значимо на всички хора, които ни срещат, да им е прелестно и на драго сърце и предпочитание да ни оказват помощ да вършим работата си.
Дарин Ангелов: Когато се готвехме за изпит, се работеше до 2-3 часа през нощта. Даваше ни пари и се купуваха кафета и сандвичи. Но като нямахме иден изпит, обичаше да ни извежда някъде. Тогава изгряваше клубният живот и постоянно слушахме онлайн „ Сафо “, ПИФ, Д2, „ Те “, „ Кафе “ с Мария Илиева.
Деян Ангелов: … И купоните се случваха през вечер… Плащаше квартирите на тези, които не са от София. Когато сядахме в ресторант, поръчваше пет пици, 10 порции картофки…
София Бобчева: Помня и по какъв начин един път бяхме в Министерството на културата и по път бях сграбчила небрежно един сандвич. Започнах да хапвам, до момента в който го чакахме. Дойде, откри ни зала за подготовка, взе ми сандвича и го изяде. Много му хареса. Поръча същия за всички.
Ваня Щерева: Помагаше, непрестанно. На познати и непознати. Най-щедрият човек беше той. Плащаше ни сметките, плащаше наеми на свои студенти, когато се постанова, и никой не разбираше за това. Плакали сме му на рамото за гаджета, постоянно намираше метод с комизъм да ни разведри в любовните ни провали, постоянно заставаше на наша страна, зареждаше ни с хъс да намерим нов смисъл и да продължим към нещо по-добро, което ще пристигна.… Той знаеше какво се случва с всеки един от нас до края на живота си. Не ни изостави след четирите години в академията. Стефан беше грижа. Беше топлина. Беше татко. И не знам по какъв начин след тази непосредственост, която създаваше с нас, съумя да остане високо, като храм, в който влизаш с почит пред нещо доста по-голямо от теб самия. Там притихваш и се смиряваш.
Ненчо Илчев: В трети курс бях ужасно влюбен в едно момиче. Болен напряко. Ходих при Мастъра за съвет. Помня доста ясно тази среща. Срещнахме се във фоайето на Учебния спектакъл, където се оставят палтата. Дръпнах го и му споделих. Истината е, че не помня какво тъкмо ме посъветва, само че толкоз бащински ми обърна внимание, че ми олекна. Беше като след диалог с най-хубав другар. Приканваше ни да споделяме персоналните си драми и наслади. Поглеждаш в очите му и виждаш, че ще те разбере и ще те одобри по най-човешкия метод. С годините толкоз доста хора са се опитвали да наподобяват на него, само че не могат. Господ го е избрал и е споделил: „ Той ще бъде! “.
Севар Иванов: Когато си отиде Мария, за пръв път ни позволи у тях. Все поръчваше някакви хапки и ги слагаше в трапезарията в дъното на хола. Ние се нареждахме в близост, насядали по дивани, фотьойли и по пода, с цел да сме по-близо до него. Не откъсвахме очи от професора, до момента в който не ни кажеше: „ Отидете да хапнете, вижте какъв брой храна съм взел “. Ставахме и изпълнявахме почтително заръката. Отправяхме се към масата и го оставяхме самичък. Малко по-късно се чуваше: „ Елате тук да си приказваме, стига сте яли “. С времето се научихме по какъв начин да сме проведена конструкция – петима отиват при Мастъра да си приказват, петима ядат, петима пушат, другите петима вършат каквото желаят, и по този начин се въртяхме на ротационен принцип. Много е необичайно, когато започнеш да навлизаш в персоналното пространство на този човек. Не си даваш сметка, че това е единственото лично време, което той може да има… Често му носехме всякакви неща, а той ни споделяше да ги оставим в стаята с подаръците. Стаята с подаръците беше безусловно стая с дарове. В нея имаше портрети, картини, вази, какви ли не неща, които е получавал през годините… Много от тях си стояха неразопаковани, тъй като материалното в никакъв случай не е било водещо при него. Споделеното време беше доста по-ценно.
Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ