Коледен разказ ♥ Георги МАРКОВ
Коледен роман
Това се случи тъкмо преди трийсет години.
Ние бяхме дузина млади и гладни софиянци, които следваха във Висшето техническо учебно заведение в Русе. Горкото учебно заведение, то просъществува единствено три години, след което беше налапано и изядено от софийската политехника с гордото име… „ Сталин “. Но за тези русенски години всеки от нас би могъл да споделя до края на живота си. Струва ми се, че рядко е имало такава плътна обич сред един автентичен град и група истински чешити. Когато и да желая, аз виждам пред себе си остарялата гара – пристанище, стръмните улици нагоре към центъра, където като че ли се простираше обширна театрална сцена, заобиколена с бутафорни здания, остарелия хотел „ Тетевен “ и сладкарницата под него, Народния спектакъл, където хората свещенодействуваха, и църквата, превърната в опера, където някои гости се прекръстваха. И нашата многообещаваща игра, да застанем пред халите и да питаме всяко минаващо по-хубаво момиче: „ Извинете, бихте ли ми споделили къде са халите? “ Остроумни отговори, предизвикателни усмивки – и познанството започваше. Возехме се на файтон с достолепието на херцози, носехме широкополи меки шапки, било нахлупени до очите, било килнати обратно, въобразявахме си, че сме поети, и бродехме измежду нощ като призраци по брега на реката. Ние към момента бяхме „ господа студенти “. Последните студенти, които са били „ господа “.
Но „ господата “ губеха много от фасона си, когато се натискахме кой да бъде дежурен по менза, тъй като дежурният можеше да яде до пукване; когато през студените дни изтръгвахме коловете от градините, с цел да ги напъхаме в най-бързогорящите печки на света, когато си заемахме едно и също палто, с цел да идем на някаква среща. Защото беше времето, когато купоните командуваха стомасите, снабдяването с въглища и дърва беше разкош, магазините бяха празни, а заведенията за хранене, както постоянно, не съответствуваха на празните джобове.
Затова всеки мечтаеше за ваканцията, с цел да иде вкъщи си, където все се намираше нещичко за плюскане. Ала за наше злощастие изпитната сесия през тази зима започваше доста рано и в действителност беше невероятно да караме Коледа надалеч от Русе. Новата година преди малко бе отшумяла и освен, че не ни зарадва с нищо ново, само че и унищожи оскъдните ни остарели ресурси от по няколко яйца, буркан захаросано сладко и проклетото кондензирано мляко, което беше помощ от чужбина за децата, само че ние го крадяхме.
Три дни преди Бъдни вечер ние се събрахме в квартирата на Стефан, който през нощта бе отмъкнал цяла тараба отнякъде, и печката му беше нажежена до алено. Въпреки топлината всички бяхме вкиснати, предчувствувайки най-тъжния и гладен Бъдни вечер. И тогава може би Витлеемската звезда се смили над нас. Един от нашите най-скромни сътрудници, чиято майка беше аптекарка, бе срещнал във влака сред Бяла и Русе млад селяндур, който бил обезверен, тъй като не можел да откри някакво рядко и най-необходимо лекарство. Колегата беше писал на майка си и за шанс на Стойчо, по този начин се споделяше селянинът, лекарството му беше изпратено. Благодарността на индивида нямаше граници. Той написа до сътрудника дълго признателно писмо, в което се споделяше, че той би желал да му подари маса работи за ястие, само че не може да ги прати по пощата и някой да иде да ги вземе. Селото се намираше на десетина километра от гара Две могили. Излишно е да описвам какъв възторг провокира у нас това писмо. Решихме двама души незабавно да заминат, тъй че да се върнат за Бъдни вечер, когато щяхме да имаме „ церемония вечеря на пода “. Но кой да отиде? Изборът се сведе до наличност на здрави обувки и крепък носачески тил. Тръгнахме Стефан и аз. Обувките бяха негови, а гърбът беше мой.
Пътуването ни до село Острица мина без завършения, като не слагаме в сметката дебелия сняг, заради който раздрънканият частен рейс отхвърли да се движи. Ние носехме две празни раници и крачехме в студа, стопляни от мисълта за свинско със зеле или пълнена пуйка, а в най-лошия случай – дебела домашна сланина.
Стойчо се оказа доста сърдечен и гостолюбив младеж. Може би за първи път от много години пред нас се разстла софра, която ни подсети по какъв начин хубаво са се хранели българите по празници. Имаше печено прасенце, приказна свинска пача, домашни наденици, кокоша супа, баница, петмез и най-после същинска любеница, която вълшебен бе непокътната, заровена в жито още от лятото. Нашите домакини постеха, тъй че всичко на масата беше за мен и Стефан. Ние ядохме като избавени корабокрушенци, лакомо, настървено, като че храната не беше храна, а зложелател, който трябваше да се унищожи с пръсти и зъби. От чиста алчност и нарцисизъм ние приехме драговолно поканата да останем още един ден. И когато в деня на самия Бъдни вечер потеглихме назад, не можеше да се каже, дали раниците или стомасите ни тежаха повече. В добавък Стойчо ни връчи две кошници, от които подаваха змийските си шии две гъски. Той изрично отхвърли да вземе пари и когато ни изпрати до края на селото, ни сподели:
„ В раниците съм ви поставил още няколко кила мехлем и по малко брашно и боб. Понеже селото не е изпълнило наряда, маста, брашното и фасулът са под забрана. Затова гледайте милицията да не ви среща! “
Нашите тествания започнаха незабавно откакто поехме пътя. Внезапно се развихри такава снежна вихрушка, че пътят освен стартира да изчезва пред очите ни, само че и все по-често затъвахме до кръста в нови преспи. И тъй като беше пред Бъдни вечер, нямаше жива душа по целия път. Беше ужасно студено и по някое време чувствувах, че лицето ми е замръзнало и се е трансформирало на посмъртна маска. Възторгът ни от тежестта на раниците се изпари и по пътя ние проклинахме освен храната, само че и цялата концепция да идем при Стойчо. Ала най-неприятното бяха гъските. Господи, в никакъв случай преди този момент не знаех, че тези вкусни животни имат такива отвратителни характери и умеят по този начин мъчително да кълват. Моята гъска направи десетина опита да хвръкне дружно с кошницата, като в това време изхапа до кръв ръката ми. Бях към този момент решил да я заколя посред път, когато Стефан бе осенен от гениалната концепция да си смъкна колана, да върже своята кошница и да я пързаля като шейна. Нашето странствуване се трансформира в бродене из „ мъртвите сибирски полета “. Бяхме потеглили тържествено заранта, а съвсем по здрач на гара Две могили се добраха два крачещи, съвсем вкочанясали натрупа с две замръзнали раници, следвани от две триумфиращи гъски.
Гарата се намираше на нагорнище, на което, наподобява, ветровете от Румъния и България организираха непрекъсната конференция. По незнайни, само че несъмнено значими съображения чакалнята беше заключена и ние четиримата – двама студенти и две гъски – застанахме на открития перон. Краката ми бяха по този начин измръзнали, че ги чувствувах като протези, принадлежащи на някой различен. Чувствувах, че несъгласието сред замръзналото ми тяло и към момента мъждукащото схващане стартира да изчезва. Срещу мене Стефан стоеше имобилен, заснежен и заскрежен като монумент на незнайния войник. Часовникът на гарата бе заледен. И може би и самата гара бе замръзнала. Единствено на гъските им нямаше нищо. Цялата атмосфера беше толкоз безнадеждна, че ние не вярвахме, че през тази бяла пустиня въобще можеше да мине трен.
„ Тук нищо друго не може да мине с изключение на гъска! “ – каза Стефан.
Но за наше злощастие ние се бяхме излъгали. Влакът не пристигна. Вместо него се зададоха два силуета, в които даже посинялото от студа схващане би разпознало представителите на националната власт. Те бяха един лейтенант, тъничко младо момче с женствени сини очи и рунтави русоляви мустаци, и един пълен старшина, чието лице извънредно подсещаше на актьора Хари Бор. Двамата бяха облечени в дълги дебели кожуси и носеха плъстени ботуши.
– Отваряй раниците! – извика лейтенантът с креслив глас, като че в нашите раници се намираше трупът на майка му.
– Мас! – извика той почти с ликуването на мадам Кюри, когато разкрила радия. – И боб! Че и брашно! Орехи, мед, пушено месо, сланина, яйца и не една, ами цели две гъски! Тук мирише на контрабанда!
– Искате да кажете, на черна борса! – поправи го невъзмутимо Стефан.
– Ти нема да ме учиш български! Аз знам какво е контрабанда и какво е черна борса! Това е контрабанда!
– Слушай, лейтенанте! – каза Стефан, който постоянно настояваше, че с органите на властта би трябвало да демонстрираш мистериозна значимост. – Ние сме студенти и бяхме при другари, които ни подариха всичко това за Бъдни вечер!
Въпреки измръзналото ми схващане почувствувах, че тук Стефан сбърка. Тези мустаци и тези женствени очи на маниак чакаха единствено религиозния претекст.
– Искаш да кажеш, че вие, националните студенти, ще празнувате Бъдни вечер, ще празнувате празниците на поповете и реакцията, ще се кланяте на религиозните дивотии! Какви студенти сте вие, бе? – гласът му изпищя като ехтене от виелицата.
– Нали знаете, просто традиция, не е работата до вярване… – опитах се да загладя религиозния спор. Но Стефан, който беше инатливо магаре, студено и ясно сподели:
– Защо пък да нямам доверие! Аз съм християнин, това е мой празник и не е ваша работа!
Оттук нататък единствено атомна бомба можеше да възпре лейтенанта. Законът за маста, брашното и фасула беше на негова страна.
– Аз ще ви дам един Бъдни вечер, та ще го помните цялостен живот, контрабандисти!
– Черноборсаджии! – поправи го Стефан, който, наподобява, беше развеселен от срещата с лейтенанта.
От перона, в колона по един, ние с полицаите и гъските се отправихме зад гарата по някаква пътека към сектора. Лейтенантът крачеше пред нас и продължаваше да надава бойни крясъци:
– Сега, когато работническата класа гладува, когато ние водим битка на живот и гибел с най-подлите и най-мръсните врагове, които има по земята, нашите студенти, националните студенти, стават контрабандисти! И от горната страна на всичко – религиозни контрабандисти! Ще честват Бъдни вечер с поповете!
Знаех, че несъмнено щяхме да изпуснем влака. Но се надявах, че най-малко в сектора ще бъде по-топло.
Озовахме се в огромна, безусловно празна стая без прозорци, само че с яки стоманени решетки. Явно това представляваше арестантската стая на сектора. Раниците ни бяха взети и върху пода на стаята се намерихме единствено ние и гъските. Изглежда, те също бяха респектирани от милицията и започнаха да се държат по-примирено, и дори ни поглеждаха с известно състрадание.
– Бъдни вечер, а! Ще ви дам аз един Бъдни вечер! – извика лейтенантът и отиде да търси кантар, на който да премери наличието на раниците.
До този миг старшината с физиономията на Хари Бор не бе проговорил нито дума. След като лейтенантът изчезна, той пристигна при нас, притвори вратата, сервира ни кутия с цигари и сподели:
– Слушайте в този момент, момчета. Заради вас ще би трябвало да седнал съм цяла нощ в сектора да ви вардя. А пък аз си имам семейство и деца и желая като всички да си карам Бъдни вечер. Лейтенантът не е неприятно момче, само че религията му боде в очите. Като се върне в този момент, кажете му, че никакъв Бъдни вечер няма да празнувате, ами по този начин, от апетит сте ходили до Острица, и може да ви пусне да хванете влака в 12 часа!
Но тук Стефан за моя огромна изненада изтърси:
– Старши, аз поради твоя лейтенант от бога не се отмятам!
– Тогава ще караш цялата Коледа тука! – сопна му се старшината.
– Ще я карам!
– Да но и аз би трябвало да заставам тука поради тебе! – повиши глас старшината. – Слушай, младо, свети Петър три пъти се е отметнал от бога, та кой си ти да не се отметнеш!
– Аз не се споделям Петър, споделям се Стефан! – отвърна моят сътрудник.
Старшината подвигна ръце и излезе, заключвайки вратата. Докато се готвех да излея яда си против Стефан, лейтенантът се завърна с кантара.
– Сега ще падне малко писане! – каза заядливо той.
– Внезапно Стефан скочи на крайници и с някакъв наполеоновски глас ревна:
– Слушай, лейтенанте, в случай че ме държиш още половин час, аз ще ти обръсна мустаците! Ти знаеш ли кой е другарят Младенов?
Лейтенантът се стъписа за момент и със снижен глас попита:
– Кой е другарят Младенов?
– Ако не си научил, ще научиш! – викаше Стефан.
За първи път видях по какъв начин по лицето на лейтенанта мина подозрение, което се трансформира в съмнение. Той остави кантара на пода и излезе.
– Както я караш, в случай че излезем отсам след един месец, отново ще сме добре! – казах аз, съвсем сигурен, че ни чакаха тежки часове.
Настъпи дълга тишина. Чувствувах адска болежка в краката и в ръцете. Проклинах за кой ли път и Стефан, и Бъдни вечер, и гъските, и всичко.
Към осем часа вратата се отвори и се появи Хари Бор.
– Хайде момчета – каза с непредвидена вежливост той. – Бързо, че има един товарен трен и ще им кажа да ви качат във фургона! Ами в случай че бяхте споделили още изначало, че сте хора на другаря Младенов, нямаше да има никаква препирня. Лейтенантът се извинява, само че вие сте си отговорни! Хайде, да не изпуснем влака!
Във фургона на товарния трен ни лъхна най-сладката и най-болезнената топлота на земята. Едва когато болките понамаляха, попитах Стефан:
– А кой е този Младенов?
– Де да знам! – отвърна той. – Трябва да има някакъв Младенов, другояче нямаше да ни пуснат!
От: „ Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България “, Георги Марков, ИК „ Пейо К. Яворов “, София, 1991 година
Снимка: Георги Марков (1929-1978)
