Зак Тел от Clawfinger: В идеалния свят бих искал да мога да ...
Когато при започване на 90-те Clawfinger се появяват със комбинация от хип-хоп темп, метъл китари и провокативни политически текстове, светът още не е подготвен за тях. Но фронтменът Зак Тел в никакъв случай не е чакал светът да бъде подготвен. И през днешния ден той написа това, което мисли – без филтър, без проект, просто с потребността да споделя неща, които имат смисъл. Прочетете повече в специфичното изявление на Зак Тел за подкаста ZVUK. Групата му Clawfinger ще бъде част от фестивала Rebel Rebel в средата на септември.
Каква сила или обръщение желаете да донесете на публиката през 2025 година, изключително на фестивал като Rebel Rebel, чиято същина е протестът и съпротивата?
Честно казано, фестивалът Rebel Rebel звучи тъкмо като за нас, съдейки по историята ни, метода, по който вършим нещата, стила на концертите ни и като цяло музиката и посланията, които постоянно сме имали. Но в случай че би трябвало да съм изцяло почтен, нашият метод и отношение са идентични, без значение къде свирим. Винаги се стараем да носим със себе си положителна сила, да дадем най-хубавото от себе си онлайн. Всичко се свежда до комизъм, обич и връзка с хората. Просто… мисля, че с възрастта, или най-малко с навлизането в междинната възраст, станахме по-спокойни. Преди, когато бяхме по-млади, изпитвахме потребността да сме постоянно съществени, ядосани, да натякваме посланието „ мамка ѝ на системата “ и такива неща.
И почтено казано, доста повече ми харесва да изсвирвам в този момент, в сравнение с през 90-те. Може би тъкмо поради това, че всичко е по-уравновесено. Вече не е въпрос на живот и гибел. ОК е да се посмееш, да изпиеш една бира и въпреки всичко да кажеш нещо, което има смисъл. Няма несъгласие в това. Но на 24 години си мислех, че би трябвало да съм като „ RAAARRR! “ (ядосано).
Да, напрежението да те вземат насериозно.
Аз към момента обичам да съм “RAAARRR! ”, само че в този момент мога да го върша с усмивка.
Разбира се. Винаги би трябвало да има баланс сред двете.
Да, тъкмо това се пробвах да кажа. Балансът е основен.
Ако някой в никакъв случай не е слушал Clawfinger, кои три песни би му предложил да чуе незабавно и за какво?
Ами, първо би трябвало да се засрами, че не ни е чувал! Шегувам се. Кои три песни… хм… Най-вероятно бих избрал някои от по-ранните ни сингли, тъй като добре отразяват времето, в което израснахме, и посланията, които имахме. Първа би трябвало да е песента с думата, започваща с N, както я назоваваме в днешно време. Може и да не е остаряла напълно добре, само че посланието си е все същото — антирасистко, с значим заряд, въпреки и да е написана много непохватно от едно 21-годишно момче. В днешно време може би се изисква да я съпровожда пояснение, тъй като светът е доста по-различен. Преди я нямаше тази „ woke “ просвета и метод на мислене, и политическият климат беше различен. През 1993-а беше друга ера и това би трябвало да се вземе поради, когато се преглежда подтекстът на песента. Особено в случай че слушателят е от TikTok поколението, с внимание, което трае извънредно малко, и не знае, че тогава нашата информация идваше единствено от малкия екран и вестниците, само че и четяхме нещата от край до край…
Втората ария би трябвало да е “Tomorrow ” от втория ни албум. Въпреки че е за това какъв брой е сгрешен светът и какъв брой сме тъпи ние, хората, въпреки всичко носи вяра. Харесва ми, когато има нотка вяра, макар че аз самият съм един много отрицателен простак в моите лични текстове.
Третата ария? Може би “Warfair ” от първия албум, тъй като нищо не се е трансформирало от този момент. Светът още е същата каша. Песента разказва нещо, което продължава да се случва и през днешния ден.
Страхотно. За да разчистим въздуха към първата ария, въпросът ми към нея беше: в случай че беше написал тази ария през днешния ден, щеше ли да я напишеш по същия метод?
Хм, ами най-вероятно не, не бих я написал по същия метод. На първо място, тъй като съм с към 33 години по-възрастен. Малко по-зрял съм — не доста, само че най-малко малко. И тъй като, да, както споделих, времената са изцяло разнообразни. Няма да е най-умното нещо, в случай че го напиша по този начин през днешния ден. И най-вероятно даже няма да може да се пусне по доста от музикалните платформи.
Но тъкмо по тази причина съм някак удовлетворен, че го написахме тогава. Радвам се, че бях млад и доверчив. Радвам се, че се пробвах да кажа прекалено много. И се веселя, че не разбирах изцяло какъв брой мощна, само че и сензитивна е тематиката. Защото това значи, че песента е излязла изцяло почтено и откровено.
Все още се гордеем с тази ария и заставаме зад посланието ѝ, само че, почтено казано, не сме я свирили от 2021-ва точно заради тези аргументи. Защото, отвън подтекста и в по-широк мащаб, тематиката е доста по-важна от една три и половина минутна рок ария. И звучи някак неуместно да мислим, че нашето мнение е по-значимо от всичко, което се случва с Black Lives Matter и тази нова обществена осъзнатост, която някои назовават woke просвета.
Докато слушах отговора ти, се зачудих — използваш wokeness в положителен или отрицателен смисъл? Смяташ ли, че хората в днешно време са по-отворени да вникнат в дълбочината на текста, вместо просто да бъдат сериозни?
Темата е пъклен комплицирана. Вярвам, че хората ще интерпретират думата „ woke “ както си желаят. Някои се нервират, някои я намират за нещо ужасно, а трети считат, че „ woke “ хората са цялостни идиоти. За мен, когато се интересуваш от това, което се случва по света, и си отворен към измененията, това значи, че имаш мозък и сърце, които работят дружно, и че гледаш с необятно отворени очи на нещата. И в случай че това значи да си безсънен, тогава нямам проблем. Това просто значи, че ти пука.
Но ние сме хора, а хората обичат да изпадат в крайности. Затова има и такива, които се наскърбяват от безусловно всичко. Дори от неща, за които те персонално няма потребност да подвигат доста звук — неща, които не заслужават вниманието им, камо ли силата им. Така че да си „ woke “ не е едно съответно нещо. То е нещо персонално и зависи от това по какъв начин мозъкът ти е обвързван с възприятията ти и противоположното.
Малко се разсеях, извинявай. Връщам се към истинските въпроси – по какъв начин нормално се раждат песните на Clawfinger? Първо идва политическото обръщение или музиката и страстта?
Не знам дали бих го нарекъл политическо обръщение. Но се старая. Харесва ми да пиша неща, които имат някакъв смисъл. А това от време на време значи, че може да клони малко в политическа посока. От друга страна, аз не съм изключително политически човек. Никога не бих спечелил политически спор с никого. Имам паники, имам усеща, имам неща, за които мисля. И всичко идва повече от метода, по който обмислям, в сравнение с от това, че в действителност знам какво споделям.
Но с цел да отговоря на въпроса – нямаме някакъв съответен, закрепен метод на работа. Бих споделил, че в към 75%, може би даже 80% от случаите, музиката идва първа – било то бийт на барабани, китарен риф или цяла конструкция на песен… нормално потегля оттова. Понякога обаче написвам някакъв текст и даже не знам дали това е „ текст за ария “ или просто разхвърляни мисли. Показвам го на китариста ни, а той споделя: „ Ей, това ще стане супер ария! “ – и стартира да гради нещо към него.
Така че може да е и по двата метода. Но в множеството случаи, да – музиката е първа. В последна сметка, за нас значимото е да има ария, без значение от кое място е почнала. Може да тръгне от каквото и да е. Важното е крайният резултат да е това, което търсим, и в случай че стане – сме удовлетворени.
Какво правиш, когато не се занимаваш с музика?
Тоест…през по-голямата част от времето?
Да.
Ами имам си естествена работа от 9 до 5. Работя в учебно заведение, в нещо като занималня, а следобяд повеждам клубна стратегия за четвърти и пети клас. Това върша, когато не съм рок звезда.
Странно ли е да превключваш сред класната стая и сцената?
Свикнал съм. Това са два изцяло разнообразни свята. И се старая да ги държа настрана, тъй като там не съм „ оня пич от една полуизвестна рок група от 90-те “. Това не ми е ролята. Понякога, естествено, се разчува – някой от родителите ме разпознава или някое дете намира нещо в YouTube. Но аз самичък не приказвам за това, не го загатвам и не мисля, че е нещо значимо. В последна сметка, аз съм там като възрастен човек, не като рокер. И в действителност ми харесва, че имам и двете страни, защото… не че едното е по-важно от другото, само че основава някакъв баланс. Точно това е хубавото – мисля, че по този начин в действителност им се веселя и на двете повече.
Ако бях останал единствено с едното, щеше да стане уморително, предсказуемо… не тъкмо скучно, но… да го кажем по този начин – в тези остарели времена, когато имахме турнета по седем седмици, с по пет-шест концерта на седмица, един ден отмора, а останалите – живот в автобус… в един миг започваш да се чувстваш като жив джубокс. Колкото и да е готино, след няколко години разбрахме, че след третата седмица на път изпадаш в нещо като роботски режим. От една страна е комфортно, само че от друга е рисково, тъй като спираш да присъстваш умишлено по време на концертите. Спираш да обръщаш внимание. И на сцената започваш да изпускаш дребни, само че значими елементи. А това не е прелестно възприятие.
В идеалния свят бих желал да мога да пребивавам единствено от музика, само че без да свирим всяка седмица, целогодишно. Така ще имаме време да пишем песни. Защото една от аргументите, заради която не сме писали толкоз доста в последните години, е, че към този момент не можем да живеем единствено от музиката.
Изведнъж 8–9 часа дневно отиват за работа. После се прибираш у дома – пералня, семейство, готвене… естественият живот. И това ти открадва по-голямата част от времето, което преди беше време за творчество.
Така че да – бих желал да мога да пребивавам от музика, само че не и в случай че това значи да съм по турнета цяла година. Защото и тогава отново няма време за писане, за творчество, за нещата, които в действителност вършат музиката смислена.
Виждаш ли музиката, изключително рап метъла, като форма на митинг и протест, посредством който можеш да се изразиш?
Честно казано, в никакъв случай не ми е пукало изключително за етикета „ рап метъл “. В един миг започнахме да го използваме по банери, фонове и такива неща, просто тъй като всички по този начин или другояче го назоваха по този начин.
Но да… Аз израснах с обич към пънка и олд скуул рапа като младеж. Не пристигам от метъл средите, почтено казано. Винаги съм имал потребност да пиша текстове, които имат някакъв смисъл. Израснах с банди като Dead Kennedys, Crass, даже старите неща на Sex Pistols и Public Enemy. А в случай че се върнем още по-назад – Джон Ленън, Боб Дилън… Винаги съм харесвал актьори, които имат какво да кажат, които желаят да изразят нещо. И мисля, че това е главната причина да пиша текстовете по този начин, както ги пиша. Всеки е свободен да твори както си желае, несъмнено. Но персонално аз не мога да чувам неща като Mötley Crüe, просто тъй като не споделят нищо значително. Харесва ми, когато има някакво обръщение.
А дали жанрът е метъл, фолк или реге – въобще не ме интересува. Важното е да ми носи някакво чувство, някаква страст. И в случай че ме кара да усещам нещо – тогава съм удовлетворен. Та, с Clawfinger се пробвам да върша същото.
Тогава тези актьори са имали силата да трансформират света.
Абсолютно. Все още имам вяра, че музиката им има тази мощ и през днешния ден. Просто в този момент има и повече разводнена мейнстрийм музика. Има повече музика като количество, само че като че ли се споделя по-малко с нея. Но постоянно има добра музика някъде, постоянно има различна сцена. Ако си любопитен, в случай че си на възраст, в която търсиш себе си, постоянно можеш да откриеш нещо. Но мисля, че нещата в действителност се трансформираха с TikTok и това кратковременно внимание, което владее света. Промениха се много неща.
Да, изключително пък и в епоха на политическата незаинтересованост, която е настанала…
Да. Определено.
А съгласно теб има ли към момента музика, която има силата да трансформира, да разсънва хората към деяние?
Мисля, че в този момент към този момент се изисква повече. Хората в доста връзки знаят повече, тъй като имат достъп до повече информация, само че в същото време са по-объркани. Не са сигурни на чия страна желаят да застанат. Страх ги е да не бъдат възприети като „ такива “ или „ онакива “. Лично аз не мисля, че има нещо неприятно в това. Ако знаеш какво харесваш и какво не, застани зад него. Ако смяташ, че някой е манипулативен, сексистки, нарцистичен глупак – евентуално е тъкмо подобен. Освен в случай че ти самият не си същият, несъмнено.
Сякаш хората към този момент ги е боязън да бъдат себе си, да споделят какво мислят. С изключение на тези, които приказват прекалено много от самото начало, без да споделят нищо. Няма да загатвам имена, само че има такива хора. И някои са на много високи позиции.
Хората ще се досетят кои са. Абсолютно. Какво най-вече те вбесява в света сега? И въодушевява ли те, или се опитваш да го игнорираш?
О, Боже… хората. Човечеството. Просто сме неуместно тъпи, неуки, глупави… всички тези думи, които сякаш не би трябвало да споделям. Понякога, в неприятните дни, се чудя по какъв начин въобще още съществуваме. Нивото на тъпотия е потресаващо. И това важи за всички – от най-високопоставените политици до последния човек на улицата. Не се отнася единствено за една група или общественост. Разбира се, постоянно е по-лесно да риташ „ нагоре “ – по тези във властта, които са искрено корумпирани – в сравнение с да риташ „ надолу “. И има смисъл да се рита нагоре, почтено казано… Но да, като че ли сме заседнали в някакъв безконечен цикъл. Знаеш по какъв начин споделят: „ Колкото повече се трансформират нещата, толкоз повече си остават същите. “
Просто повтаряме едни и същи неточности през историята, единствено че в нови форми. Същата ненавист, същата алчност… Не мога да избера единствено едно нещо, което ме вбесява. Твърде доста са. Но, както към този момент споделих, считам, че като тип се надценяваме извънредно доста – броя себе си в това число, несъмнено.
Ако можеше да се върнеш обратно към себе си на 21, когато пишеше тези наивни текстове, или в случай че можеше да дадеш съвет на млади музиканти, които се чудят дали да показват мнението си посредством музика, какво би им споделил?
Все още пиша такива наивни текстове. Какво бих им споделил? Да не мислят прекомерно доста. Да не се вълнуват прекомерно доста какво ще кажат другите. Просто… „ по дяволите, направи го “. Както споделих по-рано, веселя се, че бях млад и доверчив, когато писах тези провокативни текстове. Радвам се, че никой не ми сподели: „ Не можеш да кажеш това “. Защото по този начин всичко звучи и е достоверно.
Може и да не е най-зрелият или най-умният метод, само че в случай че го правиш по този начин, най-малко е откровено. А съгласно мен честността може да те води много надалеч.
И също, с цел да запазиш оригиналността на музиката си, не гледай прекалено много наляво и надясно. И не приказвам политически, а като: „ Какво вършат другите? “, „ Как го свирят те? “. Повярвай, че имаш нещо свое, нещо неповторимо. Всички сме въодушевени от банди, които обичаме. И няма нищо неприятно в това да си вземеш късчета отсам и оттова. Всички групи го вършат. Но не се опасявай да направиш нещо свое. И не се опитвай прекомерно доста да приличаш на някой различен, тъй като по този начин се прецакваш още от началото. Или просто бих споделил: „ Увеличи звука! “
Били сте по турнета в доста страни. Имало ли е непредвидени реакции от публиката?
Ами… един път свирихме в Япония и беше забавно. Аплодираха доста учтиво към 10 секунди след всяка ария и след това – цялостна тишина. Просто си стояха културно и чакаха идната ария да стартира. Беше необичайно. Но, като стартира музиката, се мятаха в погото като на всички места другаде. След това отново културно си чакаха за подписи. Съвсем друго от, да речем, Испания.
Но като цяло, до момента в който свирим, публиките са почти идентични. По-рано имаше тази наклонност, че колкото по-надолу отиваш на юг, толкоз по-емоционални и диви са хората. Примерно в Испания се качват на сцената, смъкват си гащите и демонстрират задници на публиката… такива неща. Но това си беше и част от времето – пика на кросоувър сцената. Тогава като че ли всичко беше по-диво.
Но другояче публиките си наподобяват. И нашата работа, без значение къде сме, е да създадем връзка и атмосфера. Понякога в някои страни би трябвало да се постараеш повече. В Скандинавия, да вземем за пример, хората са по-затворени и те гледат със скръстени ръце. Или в Англия публиката е по-глезена, тъй като са виждали всичко и имат необятна гама от актьори. Гледат те малко като че ли ти споделят: „ Впечатлете ме. Хайде, Clawfinger, не сте толкоз положителни. Впечатлете ме. “
Така че да, има разлики, само че ние се опитваме да минем оттатък тях и да хванем всички. Понякога е по-трудно, само че тъкмо това е готиното – не знаеш какво те чака и би трябвало да го схванеш в придвижване. Това е предизвикването.
Държи те безсънен, нали? Да усещаш публиката.
О, безусловно.
Последен въпрос, защото подкастът се споделя „ Звук “. Кой е твоят обичан тон?
Любим тон? Музикалната основа, която имат записите от 70-те. Този аналогов бас, тази плътност…няма значение дали е Frank Zappa или Parliament, има нещо топло и надълбоко в продукцията от това време.
А другояче звукът, когато падне първият сняг и стъпиш за първи път в него. Онзи пропукващ тон под обувките. Много ми харесва. И чувството по какъв начин снегът потъва под краката ти. Не знам дали има смисъл, това което споделям, само че всяка зима си мисля за това. Искам просто да изляза на открито и да направя „ крррц “. И в случай че температурата на снега е точната – оставя супер отпечатъци.
Каква сила или обръщение желаете да донесете на публиката през 2025 година, изключително на фестивал като Rebel Rebel, чиято същина е протестът и съпротивата?
Честно казано, фестивалът Rebel Rebel звучи тъкмо като за нас, съдейки по историята ни, метода, по който вършим нещата, стила на концертите ни и като цяло музиката и посланията, които постоянно сме имали. Но в случай че би трябвало да съм изцяло почтен, нашият метод и отношение са идентични, без значение къде свирим. Винаги се стараем да носим със себе си положителна сила, да дадем най-хубавото от себе си онлайн. Всичко се свежда до комизъм, обич и връзка с хората. Просто… мисля, че с възрастта, или най-малко с навлизането в междинната възраст, станахме по-спокойни. Преди, когато бяхме по-млади, изпитвахме потребността да сме постоянно съществени, ядосани, да натякваме посланието „ мамка ѝ на системата “ и такива неща.
И почтено казано, доста повече ми харесва да изсвирвам в този момент, в сравнение с през 90-те. Може би тъкмо поради това, че всичко е по-уравновесено. Вече не е въпрос на живот и гибел. ОК е да се посмееш, да изпиеш една бира и въпреки всичко да кажеш нещо, което има смисъл. Няма несъгласие в това. Но на 24 години си мислех, че би трябвало да съм като „ RAAARRR! “ (ядосано).
Да, напрежението да те вземат насериозно.
Аз към момента обичам да съм “RAAARRR! ”, само че в този момент мога да го върша с усмивка.
Разбира се. Винаги би трябвало да има баланс сред двете.
Да, тъкмо това се пробвах да кажа. Балансът е основен.
Ако някой в никакъв случай не е слушал Clawfinger, кои три песни би му предложил да чуе незабавно и за какво?
Ами, първо би трябвало да се засрами, че не ни е чувал! Шегувам се. Кои три песни… хм… Най-вероятно бих избрал някои от по-ранните ни сингли, тъй като добре отразяват времето, в което израснахме, и посланията, които имахме. Първа би трябвало да е песента с думата, започваща с N, както я назоваваме в днешно време. Може и да не е остаряла напълно добре, само че посланието си е все същото — антирасистко, с значим заряд, въпреки и да е написана много непохватно от едно 21-годишно момче. В днешно време може би се изисква да я съпровожда пояснение, тъй като светът е доста по-различен. Преди я нямаше тази „ woke “ просвета и метод на мислене, и политическият климат беше различен. През 1993-а беше друга ера и това би трябвало да се вземе поради, когато се преглежда подтекстът на песента. Особено в случай че слушателят е от TikTok поколението, с внимание, което трае извънредно малко, и не знае, че тогава нашата информация идваше единствено от малкия екран и вестниците, само че и четяхме нещата от край до край…
Втората ария би трябвало да е “Tomorrow ” от втория ни албум. Въпреки че е за това какъв брой е сгрешен светът и какъв брой сме тъпи ние, хората, въпреки всичко носи вяра. Харесва ми, когато има нотка вяра, макар че аз самият съм един много отрицателен простак в моите лични текстове.
Третата ария? Може би “Warfair ” от първия албум, тъй като нищо не се е трансформирало от този момент. Светът още е същата каша. Песента разказва нещо, което продължава да се случва и през днешния ден.
Страхотно. За да разчистим въздуха към първата ария, въпросът ми към нея беше: в случай че беше написал тази ария през днешния ден, щеше ли да я напишеш по същия метод?
Хм, ами най-вероятно не, не бих я написал по същия метод. На първо място, тъй като съм с към 33 години по-възрастен. Малко по-зрял съм — не доста, само че най-малко малко. И тъй като, да, както споделих, времената са изцяло разнообразни. Няма да е най-умното нещо, в случай че го напиша по този начин през днешния ден. И най-вероятно даже няма да може да се пусне по доста от музикалните платформи.
Но тъкмо по тази причина съм някак удовлетворен, че го написахме тогава. Радвам се, че бях млад и доверчив. Радвам се, че се пробвах да кажа прекалено много. И се веселя, че не разбирах изцяло какъв брой мощна, само че и сензитивна е тематиката. Защото това значи, че песента е излязла изцяло почтено и откровено.
Все още се гордеем с тази ария и заставаме зад посланието ѝ, само че, почтено казано, не сме я свирили от 2021-ва точно заради тези аргументи. Защото, отвън подтекста и в по-широк мащаб, тематиката е доста по-важна от една три и половина минутна рок ария. И звучи някак неуместно да мислим, че нашето мнение е по-значимо от всичко, което се случва с Black Lives Matter и тази нова обществена осъзнатост, която някои назовават woke просвета.
Докато слушах отговора ти, се зачудих — използваш wokeness в положителен или отрицателен смисъл? Смяташ ли, че хората в днешно време са по-отворени да вникнат в дълбочината на текста, вместо просто да бъдат сериозни?
Темата е пъклен комплицирана. Вярвам, че хората ще интерпретират думата „ woke “ както си желаят. Някои се нервират, някои я намират за нещо ужасно, а трети считат, че „ woke “ хората са цялостни идиоти. За мен, когато се интересуваш от това, което се случва по света, и си отворен към измененията, това значи, че имаш мозък и сърце, които работят дружно, и че гледаш с необятно отворени очи на нещата. И в случай че това значи да си безсънен, тогава нямам проблем. Това просто значи, че ти пука.
Но ние сме хора, а хората обичат да изпадат в крайности. Затова има и такива, които се наскърбяват от безусловно всичко. Дори от неща, за които те персонално няма потребност да подвигат доста звук — неща, които не заслужават вниманието им, камо ли силата им. Така че да си „ woke “ не е едно съответно нещо. То е нещо персонално и зависи от това по какъв начин мозъкът ти е обвързван с възприятията ти и противоположното.
Малко се разсеях, извинявай. Връщам се към истинските въпроси – по какъв начин нормално се раждат песните на Clawfinger? Първо идва политическото обръщение или музиката и страстта?
Не знам дали бих го нарекъл политическо обръщение. Но се старая. Харесва ми да пиша неща, които имат някакъв смисъл. А това от време на време значи, че може да клони малко в политическа посока. От друга страна, аз не съм изключително политически човек. Никога не бих спечелил политически спор с никого. Имам паники, имам усеща, имам неща, за които мисля. И всичко идва повече от метода, по който обмислям, в сравнение с от това, че в действителност знам какво споделям.
Но с цел да отговоря на въпроса – нямаме някакъв съответен, закрепен метод на работа. Бих споделил, че в към 75%, може би даже 80% от случаите, музиката идва първа – било то бийт на барабани, китарен риф или цяла конструкция на песен… нормално потегля оттова. Понякога обаче написвам някакъв текст и даже не знам дали това е „ текст за ария “ или просто разхвърляни мисли. Показвам го на китариста ни, а той споделя: „ Ей, това ще стане супер ария! “ – и стартира да гради нещо към него.
Така че може да е и по двата метода. Но в множеството случаи, да – музиката е първа. В последна сметка, за нас значимото е да има ария, без значение от кое място е почнала. Може да тръгне от каквото и да е. Важното е крайният резултат да е това, което търсим, и в случай че стане – сме удовлетворени.
Какво правиш, когато не се занимаваш с музика?
Тоест…през по-голямата част от времето?
Да.
Ами имам си естествена работа от 9 до 5. Работя в учебно заведение, в нещо като занималня, а следобяд повеждам клубна стратегия за четвърти и пети клас. Това върша, когато не съм рок звезда.
Странно ли е да превключваш сред класната стая и сцената?
Свикнал съм. Това са два изцяло разнообразни свята. И се старая да ги държа настрана, тъй като там не съм „ оня пич от една полуизвестна рок група от 90-те “. Това не ми е ролята. Понякога, естествено, се разчува – някой от родителите ме разпознава или някое дете намира нещо в YouTube. Но аз самичък не приказвам за това, не го загатвам и не мисля, че е нещо значимо. В последна сметка, аз съм там като възрастен човек, не като рокер. И в действителност ми харесва, че имам и двете страни, защото… не че едното е по-важно от другото, само че основава някакъв баланс. Точно това е хубавото – мисля, че по този начин в действителност им се веселя и на двете повече.
Ако бях останал единствено с едното, щеше да стане уморително, предсказуемо… не тъкмо скучно, но… да го кажем по този начин – в тези остарели времена, когато имахме турнета по седем седмици, с по пет-шест концерта на седмица, един ден отмора, а останалите – живот в автобус… в един миг започваш да се чувстваш като жив джубокс. Колкото и да е готино, след няколко години разбрахме, че след третата седмица на път изпадаш в нещо като роботски режим. От една страна е комфортно, само че от друга е рисково, тъй като спираш да присъстваш умишлено по време на концертите. Спираш да обръщаш внимание. И на сцената започваш да изпускаш дребни, само че значими елементи. А това не е прелестно възприятие.
В идеалния свят бих желал да мога да пребивавам единствено от музика, само че без да свирим всяка седмица, целогодишно. Така ще имаме време да пишем песни. Защото една от аргументите, заради която не сме писали толкоз доста в последните години, е, че към този момент не можем да живеем единствено от музиката.
Изведнъж 8–9 часа дневно отиват за работа. После се прибираш у дома – пералня, семейство, готвене… естественият живот. И това ти открадва по-голямата част от времето, което преди беше време за творчество.
Така че да – бих желал да мога да пребивавам от музика, само че не и в случай че това значи да съм по турнета цяла година. Защото и тогава отново няма време за писане, за творчество, за нещата, които в действителност вършат музиката смислена.
Виждаш ли музиката, изключително рап метъла, като форма на митинг и протест, посредством който можеш да се изразиш?
Честно казано, в никакъв случай не ми е пукало изключително за етикета „ рап метъл “. В един миг започнахме да го използваме по банери, фонове и такива неща, просто тъй като всички по този начин или другояче го назоваха по този начин.
Но да… Аз израснах с обич към пънка и олд скуул рапа като младеж. Не пристигам от метъл средите, почтено казано. Винаги съм имал потребност да пиша текстове, които имат някакъв смисъл. Израснах с банди като Dead Kennedys, Crass, даже старите неща на Sex Pistols и Public Enemy. А в случай че се върнем още по-назад – Джон Ленън, Боб Дилън… Винаги съм харесвал актьори, които имат какво да кажат, които желаят да изразят нещо. И мисля, че това е главната причина да пиша текстовете по този начин, както ги пиша. Всеки е свободен да твори както си желае, несъмнено. Но персонално аз не мога да чувам неща като Mötley Crüe, просто тъй като не споделят нищо значително. Харесва ми, когато има някакво обръщение.
А дали жанрът е метъл, фолк или реге – въобще не ме интересува. Важното е да ми носи някакво чувство, някаква страст. И в случай че ме кара да усещам нещо – тогава съм удовлетворен. Та, с Clawfinger се пробвам да върша същото.
Тогава тези актьори са имали силата да трансформират света.
Абсолютно. Все още имам вяра, че музиката им има тази мощ и през днешния ден. Просто в този момент има и повече разводнена мейнстрийм музика. Има повече музика като количество, само че като че ли се споделя по-малко с нея. Но постоянно има добра музика някъде, постоянно има различна сцена. Ако си любопитен, в случай че си на възраст, в която търсиш себе си, постоянно можеш да откриеш нещо. Но мисля, че нещата в действителност се трансформираха с TikTok и това кратковременно внимание, което владее света. Промениха се много неща.
Да, изключително пък и в епоха на политическата незаинтересованост, която е настанала…
Да. Определено.
А съгласно теб има ли към момента музика, която има силата да трансформира, да разсънва хората към деяние?
Мисля, че в този момент към този момент се изисква повече. Хората в доста връзки знаят повече, тъй като имат достъп до повече информация, само че в същото време са по-объркани. Не са сигурни на чия страна желаят да застанат. Страх ги е да не бъдат възприети като „ такива “ или „ онакива “. Лично аз не мисля, че има нещо неприятно в това. Ако знаеш какво харесваш и какво не, застани зад него. Ако смяташ, че някой е манипулативен, сексистки, нарцистичен глупак – евентуално е тъкмо подобен. Освен в случай че ти самият не си същият, несъмнено.
Сякаш хората към този момент ги е боязън да бъдат себе си, да споделят какво мислят. С изключение на тези, които приказват прекалено много от самото начало, без да споделят нищо. Няма да загатвам имена, само че има такива хора. И някои са на много високи позиции.
Хората ще се досетят кои са. Абсолютно. Какво най-вече те вбесява в света сега? И въодушевява ли те, или се опитваш да го игнорираш?
О, Боже… хората. Човечеството. Просто сме неуместно тъпи, неуки, глупави… всички тези думи, които сякаш не би трябвало да споделям. Понякога, в неприятните дни, се чудя по какъв начин въобще още съществуваме. Нивото на тъпотия е потресаващо. И това важи за всички – от най-високопоставените политици до последния човек на улицата. Не се отнася единствено за една група или общественост. Разбира се, постоянно е по-лесно да риташ „ нагоре “ – по тези във властта, които са искрено корумпирани – в сравнение с да риташ „ надолу “. И има смисъл да се рита нагоре, почтено казано… Но да, като че ли сме заседнали в някакъв безконечен цикъл. Знаеш по какъв начин споделят: „ Колкото повече се трансформират нещата, толкоз повече си остават същите. “
Просто повтаряме едни и същи неточности през историята, единствено че в нови форми. Същата ненавист, същата алчност… Не мога да избера единствено едно нещо, което ме вбесява. Твърде доста са. Но, както към този момент споделих, считам, че като тип се надценяваме извънредно доста – броя себе си в това число, несъмнено.
Ако можеше да се върнеш обратно към себе си на 21, когато пишеше тези наивни текстове, или в случай че можеше да дадеш съвет на млади музиканти, които се чудят дали да показват мнението си посредством музика, какво би им споделил?
Все още пиша такива наивни текстове. Какво бих им споделил? Да не мислят прекомерно доста. Да не се вълнуват прекомерно доста какво ще кажат другите. Просто… „ по дяволите, направи го “. Както споделих по-рано, веселя се, че бях млад и доверчив, когато писах тези провокативни текстове. Радвам се, че никой не ми сподели: „ Не можеш да кажеш това “. Защото по този начин всичко звучи и е достоверно.
Може и да не е най-зрелият или най-умният метод, само че в случай че го правиш по този начин, най-малко е откровено. А съгласно мен честността може да те води много надалеч.
И също, с цел да запазиш оригиналността на музиката си, не гледай прекалено много наляво и надясно. И не приказвам политически, а като: „ Какво вършат другите? “, „ Как го свирят те? “. Повярвай, че имаш нещо свое, нещо неповторимо. Всички сме въодушевени от банди, които обичаме. И няма нищо неприятно в това да си вземеш късчета отсам и оттова. Всички групи го вършат. Но не се опасявай да направиш нещо свое. И не се опитвай прекомерно доста да приличаш на някой различен, тъй като по този начин се прецакваш още от началото. Или просто бих споделил: „ Увеличи звука! “
Били сте по турнета в доста страни. Имало ли е непредвидени реакции от публиката?
Ами… един път свирихме в Япония и беше забавно. Аплодираха доста учтиво към 10 секунди след всяка ария и след това – цялостна тишина. Просто си стояха културно и чакаха идната ария да стартира. Беше необичайно. Но, като стартира музиката, се мятаха в погото като на всички места другаде. След това отново културно си чакаха за подписи. Съвсем друго от, да речем, Испания.
Но като цяло, до момента в който свирим, публиките са почти идентични. По-рано имаше тази наклонност, че колкото по-надолу отиваш на юг, толкоз по-емоционални и диви са хората. Примерно в Испания се качват на сцената, смъкват си гащите и демонстрират задници на публиката… такива неща. Но това си беше и част от времето – пика на кросоувър сцената. Тогава като че ли всичко беше по-диво.
Но другояче публиките си наподобяват. И нашата работа, без значение къде сме, е да създадем връзка и атмосфера. Понякога в някои страни би трябвало да се постараеш повече. В Скандинавия, да вземем за пример, хората са по-затворени и те гледат със скръстени ръце. Или в Англия публиката е по-глезена, тъй като са виждали всичко и имат необятна гама от актьори. Гледат те малко като че ли ти споделят: „ Впечатлете ме. Хайде, Clawfinger, не сте толкоз положителни. Впечатлете ме. “
Така че да, има разлики, само че ние се опитваме да минем оттатък тях и да хванем всички. Понякога е по-трудно, само че тъкмо това е готиното – не знаеш какво те чака и би трябвало да го схванеш в придвижване. Това е предизвикването.
Държи те безсънен, нали? Да усещаш публиката.
О, безусловно.
Последен въпрос, защото подкастът се споделя „ Звук “. Кой е твоят обичан тон?
Любим тон? Музикалната основа, която имат записите от 70-те. Този аналогов бас, тази плътност…няма значение дали е Frank Zappa или Parliament, има нещо топло и надълбоко в продукцията от това време.
А другояче звукът, когато падне първият сняг и стъпиш за първи път в него. Онзи пропукващ тон под обувките. Много ми харесва. И чувството по какъв начин снегът потъва под краката ти. Не знам дали има смисъл, това което споделям, само че всяка зима си мисля за това. Искам просто да изляза на открито и да направя „ крррц “. И в случай че температурата на снега е точната – оставя супер отпечатъци.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ