Загубил всичко, не загубвай себе си - ДАМЯН ДАМЯНОВ
КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен и злополучен,
от парещите въглени на тъгата
си направи самичък стълба и излез.
Светът, когато мръкне пред очите ти
и мръква в тези две очи,
самичък слънце си създай и от лъчите,
създай си стълба и по нея се качи!
Когато от обърканост премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища премазани
нов път си направи и самичък тръгни!
Трънлив и злобен е на живота ребуса,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си!
Единствено по този начин ще го решиш.
ИНТИМНО
Не ме допускай толкова близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен.
Ех, правилно е, далечното гнети
само че за това пък близкото погубва!
Щом искаш да съм твой, надалеч ме хвани –
Далечното е в действителност ореолът.
Една фантазия се срутва изведнъж
Разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една „ Мадона “ от Рембранд
Погледната от близичко е грозна
И целия и талант и гений
Е в нейната далечна елегантност.
Дори земята, таз, тъдява,
Която отдалеко е парадайс магически
Отблизо ти се вижда буца пръст –
Пръст, във която ний сте легнем с тебе…
СРЕЩА
С тебе ни събра случайността,
А можеше белким да се разминем?
От пътища пресечен е света
и всякога е дълъг със години.
Ти щеше да останеш чужд,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да усещам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да притискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на различен сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
тъй като не можеше да бъдем непознати.
РЕВНОСТ
Прости, до през днешния ден не те обичах,
така както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти обичан. Прости!
Дори не те и виждах,
че съществуваш около мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко самичък в други влюбен,
не страдах от страха безразсъден,
че може и да те изгубя,
и да се влюбя… таман в теб.
До през днешния ден. Но през днешния ден, неизвестно по какъв начин така,
един инцидентен благородник
ти хвърли погледче за малко
и ти направи комплимент.
Дали на мен така ми се стори,
или пък така си бе, не знам,
само че пръв път различен ми заприказва,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с необикновен сексапил, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз…
И го съзрях. В един момент. С красота
невиждана те аз видях.
– Нима, белким ще те изгубя? –
си викнах самичък във пъклен боязън.
Нима?!… Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв сребролюбец е индивидът –
цени скъпото до него
едвам щом му посегне различен!
СРЕДНОЩНА МОЛИТВА
Събличай се, бавно се събличай
със грацията дивна на нимфа!
От себе си едно след друго свличай
прикритията нежни, но дребни
на свойта плът свенлива, само че греховна.
Нима е грях така да те виждам, блага?
Нали от този безконечен грях любовен
ний всички на света сме се родили?
Нали от този „ грях “, по този начин наименуван,
стартира в действителност нашето начало?
Ако е грях, то този грях е безконечен,
вечен, като смъртното ти тяло.
И като моето, което те обича,
което тръпне, чака и което…
Събличай се! Полека се събличай,
прегрешението да видя и да го усетя,
в копнежа му да изгоря докрая…
На този свят горчив и толкова тъмен
по-сладко знамение от това не зная:
жена, която се съблича в здрача…
Събличай се и ми свети със безкрайност.
ПРИКАЗКА
Заспиваш ли, аз май че те разсъниха,
елементарни ми, че пристигнах при теб в този момент.
Душата ми се стяга до лудост
в прегръдките на свойта самотност.
Самичък съм, а така ми се приказва,
устата ми залепва да мълчи …
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз пристигнах тук на бурята с рева.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти опиша приказка една,
в която е положил зла поука
един влъхва от остарели времена.
Един бандит цялостен живот се скитал
и нивга не се прибирал вкъщи,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и единствено през деня криел своя нож,
а ножът му наслойка не хващал,
индивидът като дявола бил неприятен.
Но кой знай, веднъж от отмалялост
и той на кръстопът задремал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а единствено малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, за какво?
Какво стоплило туй сърце твърдо,
нестоплено в живота никой път!
Една ръка предиздвикала тогава,
сълзи от взор в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала това,
което той не би откупил с нищо
ни с грабеж безценен, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а така ми е студено,
туй приказно момиче, где е то?
То стоплило разбойникът, а мене
ти в никакъв случай не стопли така, за какво?
