Когато си дам сметка, че един човек, разчитащ само на

Човекът, който садеше дървета | Жан Гионо

„ Когато си дам сметка, че един човек, разчитащ единствено на своите елементарни физически и духовни запаси, може да трансформира една пустиня в обетована земя, аз съм уверен, че все пак, да си човек в в действителност възхитително. ”

Ако желаеме характерът на едно човешко създание да разкрие в действителност изключителни качества, би трябвало да имаме щастието да следим дейностите му години наред. Ако тези дейности са лишени от нарцисизъм, в случай че концепцията, която го направлява е чиста благотворителност, в случай че е безусловно несъмнено, че в никакъв случай не е търсил компенсация, и още повече, в случай че е оставил забележими следи на света, тогава безспорно имаме работа с паметен темперамент.

Преди към четиридесет години потеглих на дълга разходка през безусловно непознати на туристите хълмове в оня доста остарял регион, където Алпите навлизат в Прованс. Тази област граничи на югоизток със междинното течение на Дюранс, сред Систерон и Мирабо, на север с горното течение на Дром, от неговия извор, надолу до Ди, на запад с равнините на Комта Венесин и покрайнините на Мон Венту. Включва цялата северна част на региона Бас-Алп, южната част на Дром и дребния анклав Воклюз.

Когато започнах дългата си разходка през този зарязан регион, той се състоеше от неплодородни и монотонни земи, на към 1200-1300 метра над морското ниво. Там не растеше нищо с изключение на дива лавандула. Прекосявах най-широката част на региона, и след три дни се озовах в цялостна самотност. Лагерувах до скелета на изоставено село. Бях изпил последната си вода на предния ден и трябваше да намеря още. Макар и разрушени, къщите се бяха сгушили дружно и изглеждаха като остаряло гнездо на оси, и това ми подсказа, че в миналото би трябвало да е имало извор или бунар наоколо. И в действителност имаше извор, само че той беше пресушен. Няколкото къщи, останали без покрив и опустошени от слънцето и вятъра, и дребният параклис с порутена камбанария, бяха подредени като къщите и параклисите на живите села, само че животът беше липсващ.

Беше хубав юнски ден, с доста слънце, само че по тези земи, които не предлагаха никакъв подслон, високо в небето, вятърът свистеше с нетърпима свирепост. Той ръмжеше край труповете на къщите като хищник, който са обезпокоили по време на обяд. Трябваше да преместя лагера си. След петчасов поход към момента не бях разкрил вода, и нищо не ми даваше вяра, че ще намеря. Навсякъде беше все по този начин изсъхнало, с все по този начин жилави дървенисти растения. Стори ми се, че в далечината виждам дребен черен контур. Реших да тествам шанса си и потеглих към него. Беше пастир. Трийстина овце почиваха край него на горещата земя. Той ми даде да пия от една кратуна и малко по-късно ме заведе в къщурката си, сгушена в една дипла на платото. Той вадеше водата си (отлична вода) от една естествена яма, доста дълбока, над която беше инсталирал недодялан елеватор. Той говореше малко. Това е всекидневно за тези, които живеят сами, само че изглеждаше толкоз убеден, което изглеждаше удивително в тази лишена от всичко земя. Той не живееше в барака, а в същинска къща от камък, която личеше, че е построил самичък от руините, които беше разкрил при идването си. Покривът беше здрав, а вятърът блъскаше керемидите със звука на морски талази, които се разрушават в брега. Домакинството му беше подредено, чиниите измити, подът затрит, пушката смазана; супата му вреше над огъня. Тогава забелязах, че беше безпрепятствено избръснат, а всичките му копчета крепко зашити, че облеклата му бяха по този начин деликатно изкърпени, че кръпките оставаха невидими. Той показа с мен супата си, след което аз му предложих своята торбичка с тютюн, а той сподели, че не пуши. Кучето му, безмълвно като него, беше отзивчиво, само че не се умилкваше. Веднага стана ясно, че ще прекарам нощта там; най-близкото село беше дневно и половина разстояние. Освен това, аз чудесно знаех какви са редките села в този регион - четири-пет отдалечени едно от друго, пръснати по хълмовете, измежду дребни дъбови горички край пътя. Там живеят дървосекачи, които създават дървени въглища. Там животът е безпаричен. Семействата живеят натясно и себично се борят между тях, притиснати от климата, който е извънредно недопечен и през лятото и през зимата. Враждите избухват по всевъзможни мотиви и се подклаждат от безконечните опити да изоставен мястото. Мъжете отнасят въглищата с камионите си в градовете, а след това се връщат. И по този начин, се редуват ден след ден. Жените не стаяват горчивината. Всички си съперничат във всичко - от продажбата на въглищата до местата в църквата. Добродетелите водят война между тях, пороците водят война между тях, а войната сред добродетелите и пороците в никакъв случай не стихва... също като вятъра, който изпъва нервите. Има епидемии от самоубийства и доста случаи на полудяване, съвсем постоянно водещо до убийства.

Овчарят, който не пушеше, извади една торбичка и изсипа купчинка жълъди на масата. Започна да ги преглежда един по един, като деликатно отделяше хубавите. Аз пушех лулата си. Предложих да му оказа помощ, само че той ми сподели, че това е негова работа. Всъщност, като видях какъв брой е замислен в това занятие, не настоявах. Това беше целият ни диалог. Когато в купчинката се натрупаха много от хубавите жълъди, той ги раздели на групички от по 10. Докато го правеше, ги преглеждаше още веднъж деликатно и отделяше настрани тези, които бяха по-малки или пък леко напукани. Когато имаше пред себе си 100 идеални жълъда, той спря и си легнахме.

Присъствието на този човек ме изпълваше със успокоение. На идната заран го попитах дали бих могъл да остана и да почивам през целия ден край него. Той счете това за напълно естествено. Тази отмора не ми беше безусловно нужна, само че бях заинтересован и желаех да науча повече за този човек. Той изведе стадото си на пасището. Преди да тръгне, накисна в кофа чувалчето с жълъдите, които толкоз деликатно беше избрал и преброил. Забелязах, че носеше някакъв кол от желязо с дебелината на палец и дължина към метър и половина. Тръгнах все едно ходя на разходка, като следвах маршрут паралелен на неговия. Пасището беше в дребна котловина. Той остави стадото на грижите на кучето си и се покатери към мястото, където стоях. Страхувах се, че идва, с цел да ме укори за недискретността ми, само че се оказа, че бъркам: това беше неговият личен път и той ме предложения да потегли с него в случай че нямам друга работа. Продължихме още към двеста метра нагоре по хълма. Когато пристигнахме, той стартира да удря с стоманения кол по земята. Така направи дупка, в която сложи жълъд, след което го зарови. Той садеше дъбове. Попитах го дали земята е негова благосъстоятелност. Той отговори, че не е. Знае ли чия е? Не знаеше. Предполагаше, че е някаква общинска земя или пък че принадлежи на някой, който не се интересува от нея. Не го беше грижа кои са притежателите. И по този начин той засади грижливо своите 100 жълъда.

След като обядвахме, той се зае да събира жълъди. Вероятно съм бил много настойчив, тъй като той отговори на въпросите ми. От три години той садеше самичък дървета. Беше посадил 100 хиляди. От тези 100 хиляди, двайсет бяха поникнали. Смяташе, че половината се изядени от гризачи, а всичко непредсказуемо отдаваше на Провидението. Така оставаха 10 хиляди дъбчета, които щяха да пораснат на това място, където преди не е имало нищо.

Започнах да се чудя за възрастта му. Очевидно беше на повече от петдесет. Каза ми, че е на петдесет и пет. Казваше се Елзеар Буфие. Беше имал плантация в равнините. Беше изгубил единствения си наследник, а след това жена си. Беше се отдръпнал в усамотение и се наслаждаваше на бавния живот със своето стадо и кучето. Беше стигнал до извода, че родната му земя умира поради неналичието на дървета. Добави, че защото нямал нищо по-важно за правене, решил да поправи нещата.

Макар и млад, знаех по какъв начин да бъдат внимателен с хората, които живееха в уединение, тъй като по това време самият аз водех усамотен живот. Въпреки това, направих неточност. Тъкмо младостта ми ме накара да си показва бъдещето по своя метод, включвайки известно търсене на благополучие. Казах му, че след трийсет години тези 10 хиляди дървета ще бъдат превъзходни. Той простичко отговори, че в случай че Бог му даде живот, след трийсет години ще е посадил още толкоз доста други дървета, че тези 10 хиляди ще наподобяват като капка в океана. Той беше почнал да учи размножаването на буковете и край къщата си имаше разсадник, цялостен с покълнали буковинки. Те растяха красиво зад оградата, която ги предпазваше от овцете. Той смяташе да засади букове в най-ниските елементи на долините, където влагата била единствено на няколко метра под повърхността на почвата.

Разделихме се на идващия ден.

На идната година, 1914, стартира войната, в която участвах пет години. На пехотинеца не му остава време да мисли за дървета. Всъщност цялата тая работа не ми беше направила доста надълбоко впечатление; възприех я като някакво занимание, като колекционирането на марки, и забравих за нея.

След войната получих дребна демобилизационна премия и огромно предпочитание да подишам чист въздух. Без никакви предварителни упования потеглих още веднъж по дългия път през оня зарязан край.

Земята не беше се трансформирала. Въпреки това, оттатък това мъртво село забелязах в далечината някаква сива мъгла, която покриваше хълмовете като килим. От предния ден бях почнал да мисля за овчаря, който садеше дървета. „ Десет хиляди дъба би трябвало да заемат много място. ” си споделих. През тези пет години бях видял толкоз доста хора да умират, тъй че можех да си показва и гибелта на Елзеар Буфие; когато човек е на двайсетина, той мисли мъжа на петдесет за остарял чудак, на който не остава кой знае какво с изключение на да почине. Не беше починал. Всъщност беше в цветущо здраве. Беше сменил работата си. Сега имаше единствено четири овце, само че с цел да компенсира, беше се сдобил със стотина кошера. Беше се отървал от овцете, тъй като застрашаваха дръвчетата му. Каза ми (както и аз самият можех да видя), че войната въобще не беше го обезпокоила. Невъзмутимо беше траял да сади.

Засадените през 1910 дъбчета в този момент бяха десетгодишни и по-високи от мен и него. Гледката беше впечатляваща. Буквално занемях, и защото и той самият не сподели нищо, прекарахме целия ден в тишина, като се разхождахме през неговата гора. Тя се състоеше от три елементи, единадесет километра дълга и три километра в най-широката част. Когато се сетих, че всичко това беше се появило от ръцете и душата на този един човек – без механически средства – осъзнах, че хората могат да бъдат толкоз ефикасни, колкото и Бог, освен когато унищожават.

Той беше осъществил концепцията си – буковете стигаха до раменете ми и се простираха докъдето стигаше погледът ми. Дъбовете бяха здрави, мощни и към този момент не можеха да станат жертва на гризачите; що се отнася до Провидението, с цел да се унищожи този труд, щеше да е необходим вихър. Показа ми чудесни букове от 1915, т.е. от времето, по което се биех във Вердун. Беше ги посадил в най-ниските елементи на долината, където, както вярно беше предположил, имаше вода покрай повърхността. Бяха нежни като девойчета и твърдо решени да оцелеят. Това създание подсещаше за верижна реакция. Той не се безпокоеше за него; просто настойчиво продължаваше с простичката си задача. Но когато се върнах в селото, видях вода да тече в потоците, за които никой не можеше да си спомни друго с изключение на, че постоянно са били сухи. Това беше най-впечатляващото възкръсване, което той ми сподели. Тези потоци са текли в антични времена. Някои от тъжните села, за които приказвах първоначално, са били издигнати на местата на антични гало-римски села, от които към момента имаше следи; археолозите бяха разкрили риболовен куки там, където в по-нови времена бяха нужни цистерни, с цел да доставят вода. Вятърът също беше приключил работа, разпръсвайки всякакви семена. Със завръщането на водата се бяха появили диви върби, ракити, ливади, цветя и някакви аргументи да се живее.

Трансформацията се беше случила толкоз постепенно, че не изненадваше никого. Ловците, които се катереха по хълмовете да търсят диви зайци и прасета, бяха забелязали разпространението на дръвчетата, само че го отдаваха на естествената лошотия на земята. Затова и никой не ги беше докоснал. Ако бяха заподозрели, че са негово дело, щяха да се опитат да му се опълчват. Но той по този начин и в никакъв случай не беше обвинен: кой измежду селяните или администрацията би помислил, че някой може да прояви такава непримиримост в щедростта си?

От 1920 нататък, не оставях да мине повече от година без да посетя Елзеар Буфие. Никога не го видях да се колебае или съмнява, въпреки че единствено Бог може да каже по кое време в нещо има Божи пръст. Не споделих нищо за неговите разочарования, само че можете да си визиите, че за такова начинание, човек би трябвало да се оправя с напасти, че с цел да победи такава пристрастеност е нужно да се пребори с отчаянието. Една година беше засял 10 хиляди клена. Всички бяха починали. На идната година се отхвърли от кленовете и се върна към буковете, които се справяха по-добре и от дъбовете. За да придобиете същинска визия за този извънреден човек, не трябва да забравяте, че той е работил в цялостна самотност, толкоз цялостна, че към края на живота си беше изгубил навика да приказва. Или просто не смяташе, че има потребност да го прави.

През 1933 го посетил един учуден лесничей. Този представител на властта му наредил да престане да пали огън на открито, с цел да не заплашва естествената гора. Този доверчив човечец му споделил, че за първи път се следи гора, която израства напълно сама. По това време, той мислеше да засади букове на едно място, отдалечено на дванайсет километра от къщата си. За да избегне напредването натам и назад, защото към този момент беше на седемдесет и пет, смяташе да построи къщичка от камъни на мястото, където щеше да сади. Направи го на идната година.

През 1935 същинска административна делегация отиде да изследва тази „ естествена гора ”. Имаше една значима персона от министерството на водите и земите, заместител министър, и няколко специалисти. Много безполезни думи бяха казани. Беше решено да се направи нещо, само че за благополучие нищо не беше направено, с изключение на едно в действителност потребно нещо: слагането на гората под закрилата на страната и възбраната да се секат дървета за производството на дървени въглища. Беше невероятно хубостта на младите здрави дървета да не те омагьоса и гората упражни прелъстителното си влияние даже върху самия заместител министър. Имах другар измежду основните лесовъди, които придружаваха делегацията. Обясних му мистерията. Един ден през идната седмица, отидохме дружно да търсим Елзеар Буфие. Открихме го да работи крепко на двайсет километра от мястото, където беше извършена инспекцията. Tози основен лесовъд не на вятъра беше мой другар. Той разбираше цената на нещата. Знаеше по какъв начин да резервира безмълвие. Предложих му като подарък няколко яйца, които бях взел с мен. Разделихме закуската на три, а след това прекарахме няколко часа в нямо съзерцаване на пейзажа.

Хълмът, откъдето бяхме пристигнали, беше затрупан с шест-седем метрови дървета. Спомних си по какъв начин изглеждаше мястото през 1913 – пустиня... Кротката непрекъсната работа, свежият планински въздух, скромният живот, и на първо място спокойствието на душата му, бяха дали на стареца в действителност положително здраве. Беше същински Божи спортист. Запитах се още какъв брой хектара щеше да покрие с дървета.

Преди да тръгнем, моят другар направи предложение по отношение на някои типове дървета, които изглеждаше да са подобаващи за този терен. Не настояваше. „ Поради простата причина, че този човек знае доста повече за тези неща, в сравнение с аз самият. ”, ми изясни по-късно, и добави: „ Той знае доста повече за тези неща, от който и да е различен... и е намерил превъзходен метод да бъде благополучен. ” Благодарение на напъните на този основен лесовъд гората беше предпазена, а дружно с нея, и щастието на този човек. Той назначи трима лесничеи и по този начин ги тероризираше, че оставаха безразлични към каквито и да е кани с вино, които дървосекачите можеха да предложат като рушвет.

За гората нямаше съществени опасности, с изключение на по време на войната от 1939. Тогава някои коли се движеха с алкохол, получен от дървесина, и в никакъв случай нямаше задоволително дървен материал. Започнаха да изсичат някои от буковете, засадени през 1910, само че дърветата бяха толкоз надалеч от пътищата, че начинанието се оказа нерентабилно и скоро беше изоставено. Овчарят по този начин и не научи за него. Беше на трийсет километра от тях и добродушно продължаваше заниманието си, толкоз необезпокоен от войната от 1939, колкото и от онази от 1914.

За финален път видях Елзеар Буфие през юни, 1945. Беше на осемдесет и седем. Бях тръгнала по своя маршрут през пустошта, с цел да открия, че макар военната съсипия, към този момент имаше автобусна линия сред долината Дюранс и планината. Възползвах се от този относително бърз превоз заради обстоятелството, че към този момент не можех да разпозная знаците, които знаех от предходните си визити. Освен това изглеждаше, че маршрутът ме водеше през напълно нови места. Наложи се да запитвам за името на едно село, с цел да се уверя, че минавам през същия регион, който в миналото беше по този начин занемарен. Автобусът ме остави във Вергон. През 1913 това селце от десет-дванайсет къщи имаше трима поданици. Те бяха подивели и се мразеха, изкарваха си прехраната като ловуваха с клопки – морално и физически напомняха на праисторически индивиди. Копривата поглъщаше изоставените къщи, които ги заобикаляха. В живота им нямаше надежда; беше просто метод на очакване на гибелта – обстановка, която не подготвя към добродетели.

Всичко това се беше трансформирало, даже въздухът. Вместо сухия вятър, който ме беше посрещнал преди години, в този момент ми шепнеше гальовен ветрец, носещ сладки аромати. Чувах звуци, сходни на течаща вода от височините – беше звукът напразно в короните на дърветата. А най-изумителното беше, че чух звуци на същинска вода, която се събираше в езерце. Бяха построили чешма, и тя беше цялостна, а това което ме трогна най-вече, беше посадената край него липа, която беше най-малко на четири години – несломим знак на възкресението. Освен това, Вергон показваше признаци на труд, за което е нужна вяра – значи вярата се беше завърнала. Бяха разчистили руините, съборили порутените стени и построили още веднъж пет къщи. Селцето в този момент наброяваше двайсет и осем поданици, в това число млади фамилии. Новите къщи, прясно измазани, бяха заобиколени от градини, които раждаха, някак размесени, само че и ненапълно подредени, зеленчуци и цветя, зелки и рози, праз и кученца, целина и анемонии. Беше място, в което всеки би бил благополучен да живее. Оттам продължих пеш. Току що приключилата война не беше съумяла да унищожи изцяло живота, и в този момент Лазар се вдигаше от гроба. По ниските скатове на планината видях ниви с ечемик и ръж, а в ниските елементи на долината – ливади, които таман се бяха раззеленили.

Оттогава са минали единствено осем години, а цялата местност там цъфти в мир и величие. На мястото на руините, които бях видял през 1913 в този момент има грижливо-поддържани ферми, знак за благополучен и комфортен живот. Старите извори още веднъж текат, захранвани от дъжд и сняг, които в този момент се задържат от горите. Ручеите са си издълбали канали. Край всяка плантация, измежду кленовите горички, езерцата край чешмите са обхванати с килими от прясна мента. Лека-полека селата са издигнати още веднъж. Образовани хора са пристигнали от равнините, където земята е скъпа, довеждайки със себе си младост, придвижване и авантюристичен дух. По пътищата ще срещнете здрави мъже и дами, момчета и девойки, които могат да се смеят и са развили усет към обичайните селски събори. Като съберем старите поданици на тази област, в този момент неузнаваемо изобилна, и новопристигналите, повече от 10 хиляди души дължат щастието си на Елзеар Буфие.

Когато си дам сметка, че един човек, разчитащ единствено на своите елементарни физически и духовни запаси, може да трансформира една пустиня в обетована земя, аз съм уверен, че все пак, да си човек в в действителност възхитително. Но когато си дам сметка за постоянството, величието на душата, за алтруистичната отдаденост, която е нужна с цел да се провокира тази промяна, аз съм изпълнен с голямо почитание към този остарял селяндур, на който му липсва просвета, само че пък знае по какъв начин да сътвори нещо, почтено да бъде Божие създание.

Елзеар Буфие умря в мир през 1947 в приюта в Банон.