Човек има нужда от малко неща, но само докато живее | Иван РАДОЕВ
~ КОГАТО съдебна експертиза РАЖДАМЕ
На тая земя има тъга и несгоди,
очаквания, митинг, ветрове.
На тая земя не е постоянно пролет,
когато се ражда човек.
Дори да е цялостен просторът със звуци,
със песни и мирис на цветя,
детето се ражда със свити юмруци
и с зов проглушава света.
То още не може да види, да чуе, да пипне, но народът го чака. Земята постила чиста трева, по която то ще играе. Вятърът разнася тичинков прашец по дърветата, които ще родят плод за него. Небето изсипва топлота в босите му нозе. Народът постепенно стартира да му дава думи. И един ден то ще се отплати.
Само в никакъв случай
недейте го учи да бъде чинно,
недете го пази от стихия излязла измежду път –
то би трябвало да види по какъв начин удря градушката,
да чуе по какъв начин пада в полето гърмът.
Вий, възрастни, благи, положителни, сладкодумни,
недейте го стопира с пословици мъдри и умни!
Дори да е цялостен просторът със звуци,
със песни и с мирис на цветя,
индивидът се ражда със свити юмруци
и с зов проглушава света.
1955
~ КОГАТО ЖИВЕЕМ
Човек има потребност от малко неща –
от няколко житни зърна.
Тях той ще постави в земята. Оттук
всяко зрънце пръста ще пробива,
ще дружат класовете един сред различен
и ще стават на равнища.
И когато завее над всички поля,
и когато е зима,
ще отворим вратите пред госта: – Ела!
Яж, другарю! За всички ни има!
Човек има потребност от малко неща:
една добра дума му би трябвало.
Нея той в никакъв случай няма да постави в земята.
Ще я постави в сърцето си. Там
по някакъв комплициран закон, неразбираем –
от кръвта ли, от що ли – не знам,
тая дума ще стане на хубава ария
и ще иде при хората: – Хайде на път –
ще им каже – светът е огромен и превъзходен!
И хората ще вървят, ще вървят.
Човек има потребност от малко неща,
с цел да бди, да лети и да пее.
Човек има потребност от малко неща,
само че единствено до момента в който живее.
1956
~ КОГАТО УМИРАМЕ
На тая земя има тъга и несгоди,
очаквания, митинг, ветрове.
На тая земя бива в миналото пролет,
когато умира човек.
Земята! Голямата истина,
отдето стартират дървета, цветя и треви,
отдето стартира да пее водата пречистена –
към туй неотменно начало индивидът върви.
Върви и мъдрецът, с огромни показа ангажиран,
и оня добър майтапчия служащ – и тоя
с неочакваната болест стихотворец,
и оня на двайсет години – героя.
И има нещо изключително, тъжно, незаслужено в това. Има нещо изключително тъжно, незаслужено в това, че в това време една костенурка живее жалко на дъното на океана цели триста години.
Но има и нещо изключително радостно, радостно в това. Радостното е, че индивидът не й завижда. Човек умира скоро. И стига
да няма едно похабено другарство,
да няма на безконечната задоволеност горчивия усет,
да няма в ръката му белия цвят на изменничество,
да няма в живота му думата „ запустял ”.
И стига да има един лек вятър, който да движи клоните, облаците, знамето – когато умира човек.
1956
Сливен
От „ Свързване ”, определени стихове, ИК „ Жанет-45 ”
