Когато през второто десетилетие на XX век се захваща с

Когато през второто десетилетие на XX век се захваща с по-подробното проучване и анализиране на литературния шедьовър на Сервантес, испанският публицист Мигел де Унамуно не се колебае да вкара във философската терминология понятието за,,кихотизъм’’. Според тезата на Унамуно кихотистите съставляват по своята екзистенциална същина патологични идеалисти, които са се отдали на устрема си да преследват прекомерно възвишени и искрено безумни, безразсъдни инициативи. Това са всички тези,,рицари’’, които са подготвени да се борят с вятърните мелници в името на някаква висша, постоянно имагинерна идея.

За разлика от популярния идалго от де ла Манча, влезнал в доспехите на рицаря на печалния облик, който е подготвен да пребори вятърните мелници, виждайки ги като големи великани, българският вицепремиер Валери Симеонов надалеч не е в облика на популярния идалго от Долни чифлик.

Облечен по-скоро във властовия костюм на патриота на печалния облик, дейностите на вицепремиера по икономическата и демографска политика наподобяват като безусловно проявяване на политически кихотизъм.
Войната против шума по родното Черноморие, която поде Валери Симеонов, наподобява тревожно доста на борбата на Дон Кихот против вятърните мелници. И в случай че в творбата на Сервантес става дума за художествена нереалност, в българския случай имаме напълно действителен представител от централната власт, който съзира някакви зловредни сили, спотаени в шума по черноморските ни курорти в разгара на лятото.

Неведнъж неговият съдружен сътрудник и ръководител на ПГ на Обединените патриоти Волен Сидеров съпостави дейностите на Симеонов с тези на шериф, старшина и пълководец. Съдейки по неговите каузи, наподобява вицепремиерът не изпитва даже церемониална нотка на почитание и ценене на институционалността. Защото за естественото и пълноценно действие на всяка една държавна система са построени съответните институции на национално и локално ниво – точно това са органите на властта, върху които са делегирани избрани права и принадлежности, чрез които да съблюдават и контролират за нужната правда. Най-малкото полицията е един подобен орган на реда, който би могъл да се намеси в,,казуса’’ с шума по плажните заведения.

Едва ли има някой, който да не е наясно, че Симеонов по своя лична преценка и самодейност е решил да инспектира заведенията по морето. По този метод обаче вицепремиерът явно не осъзнава, че тъкмо с тази негова самодейност той индиректно подкопава така и така накърненото добро име на институционалността в България. В последна сметка за никого не е загадка, че от години институциите у нас страдат от хронична рецесия на доверие в обществото и на процедура едно сходно,,изземване’’ на функционалностите им от избран човек с нищо няма да спомогне за растеж в доверието им. Напротив, с тези свои дейности Симеонов показва, че самият той като че ли не зачита институциите и няма доверие у тях. Това от своя страна в допълнение укрепва чувството, че българските институции не работят дейно, в резултат на което се постанова представители от държавното управление да се разпореждат като средновековни феодали по плажната линия. Едва ли сходно държание наподобява съвместимо с каквато и да било форма на национализъм, а и надали приляга на вицепремиер, т.е. на публично лице от държавното управление, да прави тъкмо подобен вид инспекции, управителен от личните си разбирания или прищявки за блян.

В стремежите си да наложи и оправдае акциите си по морето Валери Симеонов стигна до такава степен да влезе допълнително от непотребен спор с Министерството на туризма и в частност с Николина Ангелкова. Симеонов даже изпрати сигнали до прокуратурата, обвинявайки Ангелкова, че нейни чиновници от ведомството утвърждават противозаконни градежи и схеми по Черноморието. Що се касае до самата нея, вицепремиерът не един или два пъти я упрекна, че пази ползите на,,наследници на мутренски групировки’’.

Разбира се, резултатът не закъсня, защото подмятането на подобен жанр недоказани и дискредитиращи обвинявания върху различен представител от кабинета в общественото пространство напълно инстинктивно сложи под въпрос стабилитета на съдружната власт. Но дяволът не е в тези елементи, тъй като в края на краищата е ясно, че всеки един съдружен кабинет в даден миг е белязан от някакво вътрешно напрежение или опълчване, защото това е нормална симптоматика в съдружните държавни управления. Това, което обуслави този спор сред Симеонов и Ангелкова, е, че той породи като че ли по,,ръководни’’ аргументи, т.е. генезисът му не беше толкоз политически или идеологически, колкото налагането на престиж, и това може да се открои в думите на Валери Симеонов, изказани в ефира на една от националните малките екрани:,,Въпреки това моята дума се чува повече от нейната. Моите решения получават утвърждение от съвсем всички’’.

За времето, в което се изявява в политическото занятие, вицепремиерът към този момент би трябвало до изрядност да е схванал, че самоизтъкването и егоистичното мерене на политически рейтинг по телевизионните студиа е последното нещо, което ще бъде адмирирано от обществото.

Продължителността на живота на всяко едно демократично държавно управление се крепи на два съществени фактора – доверието, с което се употребява измежду жителите си, и доверието, с което се употребяват министрите между тях. Колективната отговорност, търсенето и намирането на консенсус в другите секторни политики и демонстрирането на почитание минимум от обща политическа просвета би трябвало да служат като правила за държание във всеки съдружен кабинет, тъй като по този метод той ще наподобява обединен и консолидиран пред суверена си.

В тази връзка дейностите на вицепремиера Валери Симеонов му придават по-скоро визията на антисистемен състезател вътре във властта, в сравнение с групов подобен. И тук не става дума единствено и само за акциите му по морето, а като изцяло държание, касаещо полемичните политики и мнения, които създава по адрес на бизнеса и съдружните си сътрудници.

Може би е извънредно време Валери Симеонов да излезе от облика на патриота на печалния облик и да влезе в този на виновен политик, заемащ един от най-високите постове в държавната ни подчиненост. Защото в противоположен случай – бидейки и,,отговорник’’ по демографската политика – не се знае дали на следващия ден няма да реши като,,прекалено мощни и смущаващи публичния ред’’ стенанията на родилките по АГ отделенията.
Е, тогава към този момент няма да приказваме за кихотизъм, а за кафкианството като фаза на извънредно политическо лудост и парадокс.