Руски романс“ за един ден
Когато преди 16 месеца съветската войска нахлу в Украйна, редица наблюдаващи (включително и някои политици) бяха уверени, че Киев ще падне до 3 дни. Даже имаше и прогнози това да се случи в границите на 24 часа. Е, последващите събития потвърдиха несъстоятелността на тези упования, само че в петък вечерта на 23-и и съвсем целия 24-и юни ориста подсети, че обича да си прави смешки.
Когато силите на ЧВК " Вагнер " поеха контрола над Ростов на Дон и се насочиха към Москва, внезапно се появи въпросът какъв брой време ще им е нужно да стигнат до съветската столица. И дали " Киев пада до 3 дни " няма да стане " Москва пада до 3 дни ". Че дори в събота по обяд, откакто военната колона беше влезнала във Воронеж, сметките посочваха, че с такова движение наемниците биха стигнали до Москва за по-малко от 24 часа.
Последното не се случи, танковата колона стигна " единствено " на 330 километра от Москва, след което бе оповестено съглашение. Президентът на Беларус и в последна сметка водачът на " Вагнер " Евгений Пригожин ще избегне наказателно гонене в Русия за сметка на заточение в Беларус, част от бойците му ще подпишат контракти с военното министерство, и на никой от участвалите в случката (твърде краткотрайна, с цел да бъде наречена " бунт " ) няма да се повдигат обвинявания за присъединяване във въоръжен протест. " Романсът " сред Пригожин и военния министър Шойгу завърши за един ден, а властта в Кремъл, оспорена за малко, още веднъж наподобява постоянна.
Този " съветски романс " започва изпепеляващо и най-после от него остана единствено пепел. Първо, Пригожин, че удря " Вагнер " в тил. В отговор против него бе, а против Русия и съветския народ. Силни поръчки, още по-силни дейности от страна на " Вагнер " на идващия ден, само че... Всичко завърши някак си прозаично, или най-малко по този начин наподобява все още.
Макар и мимолетна, от тази случка могат (и трябва) да бъдат извадени някои заключения.
Като начало, по какъв начин е допустимо такива неща да се случват в 21-и век, биха се попитали мнозина. Ами допустимо е, както се вижда. По-скоро въпросът е къде (и защо) сходни сюжети са действителност, а освен спомен.
Събитията от петък и събота демонстрират за какво Европа и Русия населяват две разнообразни действителности. В Европа военните преврати и въоръжените метежи са минало, заключено в килера на историята. Последният сполучлив прелом е през 1967-а година ( " черните полковници " в Гърция), последната стандартна революция е испанската през 1936-1939 година, а последната " неконвенционална " такава - спорът в Северна Ирландия, завършва с Белфасткото съглашение от 1998-а година. (Войните около разпада на Югославия не влизат в тази категория, тъй като съставляват опълчване сред към този момент образувани и обособени народи в границите на федеративна страна, а не цивилен спорове, каквито се следят в същата страна по време на Втората международна война).
Тук някой може да възрази, давайки за образец осуетения от края на предходната година, само че детайлите към този " план " (ако приемем, че в действителност е съществувал скрит план, а не става дума за сюжет на службите за сигурност) демонстрират какъв брой несериозна е цялата тази история. И какъв брой надалеч от действителността е хипотезата за сходно развиване.
В Русия обаче нещата са съществени. Или най-малко много по-сериозни. Военна конструкция с няколко десетки хиляди въоръжени мъже си разрешава да провокира най-малко ужас по върховете на страната. И това не е изключение, тъй като единствено в най-най-новата история (след рухването на Берлинската стена), може да посочим още 2 аналогични случая. Първият бе Августовския пуч против Михаил Горбачов (1991), чието потушаване на процедура изстрелва Борис Елцин към Кремъл. Вторият бе през 1993-а година, като кулминационна точка на Руската конституционна рецесия, когато пропрезидентските сили, отпред с Борис Елцин, и " парламентарните бунтовници ", отпред с Руслан Хазбулатов и Александър Руцкой, стигат даже до въоръжени конфликти.
Така Русия попада в " влиятелната " компания на страните, в които в днешно време се случват (опити за) боен прелом и/или цивилен въоръжени спорове - Судан (гражданска война, която продължава и в момента), Казахстан (опит за прелом през 2022 г.), Мали (преврат през 2021 г.), Мианмар (преврат през 2021 година), Турция (опит за прелом през 2016 година, последният сполучлив е от 1980 г.), Египет (преврат през 2013 г.)... Възможно е и да пропущам някое сходно събитие, само че наклонността е показателна.
А в " нашата " част на света имаме образеца с Черна гора, където през 2016 година е бил подготвян прелом. За което бяха наказани... съветски жители. Толкова по въпроса за сравнението.
Следващият значим извод е по отношение на духа и моралната кондиция на съветските бойци около развиването на войната в Украйна. Бунтът на " вагнеровци " приказва задоволително в тази посока. А фактът, че против тях по този начин и не се изправиха съветски постоянни военни елементи, приказва още повече. 16 месеца след началото на " специфичната военна интервенция " очевидно и на редовите, и на наемниците, им е пристигнало до гуша. Което в допълнение понижава възможностите на Москва за краен триумф.
В същото време би трябвало да отбележим, че властта в Кремъл се оправи много бързо и много сполучливо с предизвикването на Пригожин. Очакванията той да провокира съществени разтърсвания в Москва, стигащи чак до разпад на Руската федерация, бяха доста пресилени и в границите на пожелателното мислене. Друг е въпросът дали за нас (за България, за Европейски Съюз и НАТО, за Украйна) Пригожин би бил по-добра алтернатива пред Путин. Но това изисква и по-сложна аналитична мисъл. Каквато рядко виждаме във връзка с фигурата на Алексей Навални, да вземем за пример. Бинарното мислене, че щом Путин е " неприятен ", всеки негов съперник е " добър " или най-малко за предпочитане, няма да ни донесе нищо положително.
А другояче от целия еднодневен " романс " най-печеливш се оказа беларуският президент Александър Лукашенко. След като години наред бе възприеман надали не като васал или прокси на Кремъл, в този момент като че ли пристигна неговият звезден момент - да се прояви като първокачествен фактор в интернационалната политика. Пък въпреки и единствено в един епизод.
Когато силите на ЧВК " Вагнер " поеха контрола над Ростов на Дон и се насочиха към Москва, внезапно се появи въпросът какъв брой време ще им е нужно да стигнат до съветската столица. И дали " Киев пада до 3 дни " няма да стане " Москва пада до 3 дни ". Че дори в събота по обяд, откакто военната колона беше влезнала във Воронеж, сметките посочваха, че с такова движение наемниците биха стигнали до Москва за по-малко от 24 часа.
Последното не се случи, танковата колона стигна " единствено " на 330 километра от Москва, след което бе оповестено съглашение. Президентът на Беларус и в последна сметка водачът на " Вагнер " Евгений Пригожин ще избегне наказателно гонене в Русия за сметка на заточение в Беларус, част от бойците му ще подпишат контракти с военното министерство, и на никой от участвалите в случката (твърде краткотрайна, с цел да бъде наречена " бунт " ) няма да се повдигат обвинявания за присъединяване във въоръжен протест. " Романсът " сред Пригожин и военния министър Шойгу завърши за един ден, а властта в Кремъл, оспорена за малко, още веднъж наподобява постоянна.
Този " съветски романс " започва изпепеляващо и най-после от него остана единствено пепел. Първо, Пригожин, че удря " Вагнер " в тил. В отговор против него бе, а против Русия и съветския народ. Силни поръчки, още по-силни дейности от страна на " Вагнер " на идващия ден, само че... Всичко завърши някак си прозаично, или най-малко по този начин наподобява все още.
Макар и мимолетна, от тази случка могат (и трябва) да бъдат извадени някои заключения.
Като начало, по какъв начин е допустимо такива неща да се случват в 21-и век, биха се попитали мнозина. Ами допустимо е, както се вижда. По-скоро въпросът е къде (и защо) сходни сюжети са действителност, а освен спомен.
Събитията от петък и събота демонстрират за какво Европа и Русия населяват две разнообразни действителности. В Европа военните преврати и въоръжените метежи са минало, заключено в килера на историята. Последният сполучлив прелом е през 1967-а година ( " черните полковници " в Гърция), последната стандартна революция е испанската през 1936-1939 година, а последната " неконвенционална " такава - спорът в Северна Ирландия, завършва с Белфасткото съглашение от 1998-а година. (Войните около разпада на Югославия не влизат в тази категория, тъй като съставляват опълчване сред към този момент образувани и обособени народи в границите на федеративна страна, а не цивилен спорове, каквито се следят в същата страна по време на Втората международна война).
Тук някой може да възрази, давайки за образец осуетения от края на предходната година, само че детайлите към този " план " (ако приемем, че в действителност е съществувал скрит план, а не става дума за сюжет на службите за сигурност) демонстрират какъв брой несериозна е цялата тази история. И какъв брой надалеч от действителността е хипотезата за сходно развиване.
В Русия обаче нещата са съществени. Или най-малко много по-сериозни. Военна конструкция с няколко десетки хиляди въоръжени мъже си разрешава да провокира най-малко ужас по върховете на страната. И това не е изключение, тъй като единствено в най-най-новата история (след рухването на Берлинската стена), може да посочим още 2 аналогични случая. Първият бе Августовския пуч против Михаил Горбачов (1991), чието потушаване на процедура изстрелва Борис Елцин към Кремъл. Вторият бе през 1993-а година, като кулминационна точка на Руската конституционна рецесия, когато пропрезидентските сили, отпред с Борис Елцин, и " парламентарните бунтовници ", отпред с Руслан Хазбулатов и Александър Руцкой, стигат даже до въоръжени конфликти.
Така Русия попада в " влиятелната " компания на страните, в които в днешно време се случват (опити за) боен прелом и/или цивилен въоръжени спорове - Судан (гражданска война, която продължава и в момента), Казахстан (опит за прелом през 2022 г.), Мали (преврат през 2021 г.), Мианмар (преврат през 2021 година), Турция (опит за прелом през 2016 година, последният сполучлив е от 1980 г.), Египет (преврат през 2013 г.)... Възможно е и да пропущам някое сходно събитие, само че наклонността е показателна.
А в " нашата " част на света имаме образеца с Черна гора, където през 2016 година е бил подготвян прелом. За което бяха наказани... съветски жители. Толкова по въпроса за сравнението.
Следващият значим извод е по отношение на духа и моралната кондиция на съветските бойци около развиването на войната в Украйна. Бунтът на " вагнеровци " приказва задоволително в тази посока. А фактът, че против тях по този начин и не се изправиха съветски постоянни военни елементи, приказва още повече. 16 месеца след началото на " специфичната военна интервенция " очевидно и на редовите, и на наемниците, им е пристигнало до гуша. Което в допълнение понижава възможностите на Москва за краен триумф.
В същото време би трябвало да отбележим, че властта в Кремъл се оправи много бързо и много сполучливо с предизвикването на Пригожин. Очакванията той да провокира съществени разтърсвания в Москва, стигащи чак до разпад на Руската федерация, бяха доста пресилени и в границите на пожелателното мислене. Друг е въпросът дали за нас (за България, за Европейски Съюз и НАТО, за Украйна) Пригожин би бил по-добра алтернатива пред Путин. Но това изисква и по-сложна аналитична мисъл. Каквато рядко виждаме във връзка с фигурата на Алексей Навални, да вземем за пример. Бинарното мислене, че щом Путин е " неприятен ", всеки негов съперник е " добър " или най-малко за предпочитане, няма да ни донесе нищо положително.
А другояче от целия еднодневен " романс " най-печеливш се оказа беларуският президент Александър Лукашенко. След като години наред бе възприеман надали не като васал или прокси на Кремъл, в този момент като че ли пристигна неговият звезден момент - да се прояви като първокачествен фактор в интернационалната политика. Пък въпреки и единствено в един епизод.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ