Когато повечето българи осъзнаят, че Господ не им е насипал

Когато множеството българи осъзнаят, че Господ не им е насипал гений с ведрото, а с паничката първо се разстройват. После стартират да завиждат на тези, които го имат и тази злоба ги разяжда, като сяра. Отравя живота им и ги трансформира в озлобени същества, които търсят върху кого да изсипят натрупалата се ненавист. Социалните медии са препълнени с сходни хора. Те отхвърлят достиженията на надарените, жестоко ги принизяват до равнището си, наскърбяват ги и по този начин се усещат значими.

Няма друго избавление за некадърника и посредствения с изключение на да се отърка в надарения и, като охлюв да остави гнусната си диря. Ненавиждам такива хора! Жалки и злобни, те си мислят, че могат да мърсят надарените ни актьори, спортисти и мозъци. Кой си ти, несъвършен глупак, че да можеш де се съизмериш с Виктор Пасков или Григор Димитров? Какво си постигнал в жалкия си живот, с изключение на да вървиш на работа, да се прибираш в олющената си панелка и да псуваш пред тв приемника? Ти си никой, ръждясъла гайка в Механизма, която ще сменят, когато изискат. Ти си комплексиран червей, който не може да види по надалеч от купчинката пръст, в която е заровен.

Преди време влизах в разногласия с сходни видове. Отказах се. Как да обясниш на трагичен негодник, че този който наскърбява е надарен, надрасъл е времето, в което живее и не може да стъпи на нокътя на кутрето му? Как да го убедиш, че би трябвало да се гордее с надарените хора на България? Няма метод. Няма и смисъл. Некадърникът, посредственият би трябвало да бъде оставен да живурка в жалката си действителност. Попитаха Стоичков какво мисли за злобарите. Той отговори: „ Живея на 50-ия етаж в Маями, виждам ги отвисоко. “ Проста и ясна метафора.

Като възпитаник участвах в драмсъстава на Катя Папазова. Мариус Куркински /тогава Ивайло Стоянов/ беше в детския спектакъл „ Щурче “ на братя Райкови. Съдбата ни събра с Мариус и в поделението в село Звездец. Познавам го от дете, помня единственият балтон, който имаше, свитите му плещи и свенлива усмивка. Помня, че не излизаше от театъра и гледаше постановките десетки пъти. Той живееше за и в театъра. И когато след време го гледах на сцена се почувствах горделив. Такъв мощен гений! Беше необикновено прекарване и Празник на духа! И през разум не ми е минавало да му изпитвам завист. Как ще завиждаш на подарък от Бога, на занаятчия погален от Природата? – роден да радва феновете и да ги придвижи в необятния свят на Чехов, Достоевски, Молиер и Хайтов.
Теди Москов
Как да изпитвам завист на Галин Стоев от нашия драмсъстав, който е първият български режисьор сложил театър в Комеди Франсез? Или на гениалния ни режисьор Теди Москов – необятната галактика на фантазията и хумора. Мога единствено да се гордея, че хора които познавам развиха гения си, демонстрираха темперамент и се осъществиха в театъра.

Знам какъв брой е мъчно да развиеш капацитета си, какъв брой компликации срещаш по пътя. Сигурен съм, че техният път е по-трънлив от моя. Защото, колкото по-голям гений имаш, толкоз повече трудности срещаш и цяла войска некадърници и комплексари се пробват да те задушат.

Но в случай че същински обичаш това, което правиш няма мощ на земята, която да те спре. Запомнете го завистници! Запомнете също, че няма по какъв начин да свалите звездите на земята – те светят в небето и са недостижими за червеите заровени в пръстта.

Иво Югов