До всички момчета, които съм обичала
Когато пиша писмото си, не икономисвам нищо. Пиша го, като че ли той в никакъв случай няма да го прочете.
Защото няма да го прочете. Изливам в писмото всяка своя загадка мисъл, всяко усещане, всичко, което тая в себе си.
А щом приключа, го запечатвам, изпращам го и след това го прибирам в синьо-зелената кутия за шапки.Всъщност строго видяно, това не са тъкмо любовни писма.
Пиша ги, когато към този момент не желая да съм влюбена. Те са моето прощаване. Защото, откакто напиша писмото, към този момент не съм погълната от всепоглъщаща обич.
Мога да си хапвам зърнената закуска и не се чудя дали и той я обича с банани; мога да пея с любовните песни, а не да ги пея за него.
Ако любовта е тип отнемане, може би тези писма са моят екзорсизъм. Те ме освобождават. Или най-малко би трябвало.
От книгата „ До всички момчета, които съм обичала “, Джени Хан
