Начините да избягаш
Когато не живее добре, човек употребява заместители. Те са неговите бягства от изчезналите му естетика и възприятие за цялост. Тези бягства са с друг знак. Те могат да са градивни и с помощта на тях се реализират значими триумфи. Ала е допустимо да са разрушителни дотам, че да срутен личността, даже да я унищожат физически.
Затрупването с работа е едно типично мъжко бягство, само че в наше време се употребява все по-често и от дами. На него се дължат не малко сполучливи кариери, достижения, награди. Провалът в фамилията, неналичието на непосредственост и съгласие, са неща, които човек търси по какъв начин да компенсира по някакъв метод. Подсъзнателно желае самичък на себе си да потвърди, че неуспехът му на един фронт не значи, че той е несполучлива персона изобщо, че има сфери, където може да бъде страховит. Удовлетворението от професионалния триумф замества разочарованието от персоналния от живот. А и многото работа увлича, посредством нея човек бяга от най-съкровените си и мъчителни мисли. Създава си една паралелна действителност на своя професионален живот, в която се потапя без излишък. Така ненапълно реализира изчезналите му в персоналната сфера благополучие и баланс. Още повече, че човек има потребността от цел, от изпълване на живота със смисъл. Поглъщането от специалността може да даде това чувство. Донякъде и до несъмнено време.
Отдаването на децата пък е типично женският метод на бягство при недостиг на различен тип обич. Те осмислят дните, подхранват себеуважението и увереността, че влагаш време, старания, страсти в нещо доста значимо. Всъщност децата по принцип изискват, изключително до момента в който са дребни, сходни старания, даже и при изцяло благополучен живот. Но в тази ситуация става въпрос за нещо друго. За концентриране само и единствено върху тях и откакто пристигна времето за отделяне от родителската настойчивост. Става дума за отнемане и преекспониране на нещата, което вреди на детето, само че и на самия нещастлив родител. Защото в случай че това е неговото бягство, ще пристигна миг, когато въпреки всичко ще остане самичък, с възприятието, че е ограбен. От илюзиите си.
Бягството в света на изкуството е друга форма на духовна емиграция. От пристрастяване към ежедневния сапунен сериал и заживяване с проблемите на героите му, до жадното четене на книги за огромни, сладникаво-драматични любови. И в този случай би трябвало да се прави разлика от естествената нужда на човек от духовна храна. В естествена обстановка изкуството обогатява, прибавя спомагателен цвят към така и така изобилния живот на личността. Когато е форма на бягство, този фиктивен свят е сурогат на същинския живот. Той дава чувството, че си някой различен и нормално това се реализира посредством не високо стойностни творби, намиращи се по-близо до всеобщата просвета.
Различните форми на пристрастяване – алкохол, опиати, хазарт, поглъщането на доста храна, цигарите, манията да си супер слаб са най-саморазрушителните за личността способи на бягство. А най-крайното бягство, без път обратно, е самоубийството. То е тотално отказване на действителността, на желанието и опцията за смяна. При всички форми на бягство би могло да има провали, само че не чак съдбовни. А и около загубите, има и облаги. Докато при пристрастяванията загубата е 100 процентова, само и единствено си на минус. Пристрастяването убива духовно, а постоянно и физически личността, унищожава връзките й с хората, трансформира те не в теб, а в някой различен – в една неузнаваема личност. Пристрастяването е напълно в главата, по тази причина единствено в случай че самият привързан желае, може да излезе от задънената улица, в която се е вкарал. Важното е първо да осъзнае действителния си проблем и по-късно същински и окончателно да пожелае освобождението си. Всичко по-късно, колкото и да е мъчно, е от графата „ механически детайлности “.
Всеки може да попадне в житейска обстановка, от която да му се желае просто да избяга, вместо риска и усилието да я промени. Бягството е псевдоизход от казуса и никога неговото разрешаване. Въпрос на персонален избор е на какво ще заложиш, само че нали целият ни живот е поредност от изборите, които вършим.
Затрупването с работа е едно типично мъжко бягство, само че в наше време се употребява все по-често и от дами. На него се дължат не малко сполучливи кариери, достижения, награди. Провалът в фамилията, неналичието на непосредственост и съгласие, са неща, които човек търси по какъв начин да компенсира по някакъв метод. Подсъзнателно желае самичък на себе си да потвърди, че неуспехът му на един фронт не значи, че той е несполучлива персона изобщо, че има сфери, където може да бъде страховит. Удовлетворението от професионалния триумф замества разочарованието от персоналния от живот. А и многото работа увлича, посредством нея човек бяга от най-съкровените си и мъчителни мисли. Създава си една паралелна действителност на своя професионален живот, в която се потапя без излишък. Така ненапълно реализира изчезналите му в персоналната сфера благополучие и баланс. Още повече, че човек има потребността от цел, от изпълване на живота със смисъл. Поглъщането от специалността може да даде това чувство. Донякъде и до несъмнено време.
Отдаването на децата пък е типично женският метод на бягство при недостиг на различен тип обич. Те осмислят дните, подхранват себеуважението и увереността, че влагаш време, старания, страсти в нещо доста значимо. Всъщност децата по принцип изискват, изключително до момента в който са дребни, сходни старания, даже и при изцяло благополучен живот. Но в тази ситуация става въпрос за нещо друго. За концентриране само и единствено върху тях и откакто пристигна времето за отделяне от родителската настойчивост. Става дума за отнемане и преекспониране на нещата, което вреди на детето, само че и на самия нещастлив родител. Защото в случай че това е неговото бягство, ще пристигна миг, когато въпреки всичко ще остане самичък, с възприятието, че е ограбен. От илюзиите си.
Бягството в света на изкуството е друга форма на духовна емиграция. От пристрастяване към ежедневния сапунен сериал и заживяване с проблемите на героите му, до жадното четене на книги за огромни, сладникаво-драматични любови. И в този случай би трябвало да се прави разлика от естествената нужда на човек от духовна храна. В естествена обстановка изкуството обогатява, прибавя спомагателен цвят към така и така изобилния живот на личността. Когато е форма на бягство, този фиктивен свят е сурогат на същинския живот. Той дава чувството, че си някой различен и нормално това се реализира посредством не високо стойностни творби, намиращи се по-близо до всеобщата просвета.
Различните форми на пристрастяване – алкохол, опиати, хазарт, поглъщането на доста храна, цигарите, манията да си супер слаб са най-саморазрушителните за личността способи на бягство. А най-крайното бягство, без път обратно, е самоубийството. То е тотално отказване на действителността, на желанието и опцията за смяна. При всички форми на бягство би могло да има провали, само че не чак съдбовни. А и около загубите, има и облаги. Докато при пристрастяванията загубата е 100 процентова, само и единствено си на минус. Пристрастяването убива духовно, а постоянно и физически личността, унищожава връзките й с хората, трансформира те не в теб, а в някой различен – в една неузнаваема личност. Пристрастяването е напълно в главата, по тази причина единствено в случай че самият привързан желае, може да излезе от задънената улица, в която се е вкарал. Важното е първо да осъзнае действителния си проблем и по-късно същински и окончателно да пожелае освобождението си. Всичко по-късно, колкото и да е мъчно, е от графата „ механически детайлности “.
Всеки може да попадне в житейска обстановка, от която да му се желае просто да избяга, вместо риска и усилието да я промени. Бягството е псевдоизход от казуса и никога неговото разрешаване. Въпрос на персонален избор е на какво ще заложиш, само че нали целият ни живот е поредност от изборите, които вършим.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ