Когато изучавах биология през 80-те години, аз вярвах, че в

Когато изучавах биология през 80-те години, аз имах вяра, че в границите на по-малко от 20 години ще открием лек за най-сериозните болести като рак и вирусни инфекции, да вземем за пример ХИВ. Но както се оказа след това, медицинският прогрес през този интервал бе разочароващ. Генното инженерство, рекомбинантните ДНК технологии и моноклоналните антитела към този момент били изобретени през 80-те години и ние тогава вярвахме, че през идващите години ще има цялостен нов клас вълшебен патрони, особено ориентирано лекуване за рака, което се базира на способността да закарваме медикаментите тъкмо там, където би трябвало да отидат. Но през днешния ден химиотерапията продължава да е брутална както и преди, а за множеството хора диагнозата „ рак “ е равносилна на смъртна присъда.

По отношение на продължителността на живота, подобренията, които са направени, са свързани с ранна диагностика, с това, което ядем, прекъсване на тютюнопушенето и здравословен живот, а не с медицинския прогрес през 80-те години. Трансплантациите към този момент бяха необятна процедура преди 30 години. За мен огромната изненада е че можем да лекуваме късогледство. Вярно, то е неприятно положение, само че е от второстепенно значение спрямо главните здравни потребности.

По отношение на енергийно равнище, през 60-те години хората са говорили за „ управление на водородната бомба “, с цел да получават безгранична сила. Но това не се случи и нововъведенията в региона на различната сила, в частност вятърни турбини и слънчеви акумулатори, не наподобяват по никакъв начин новаторски за един академик отпреди 30 години. Нашата сила се създава по същия метод, както и преди 40 години. Ние към момента използваме нуклеарна енергетика и фосилни горива. Единствената смяна е, че сме прекарали 40 години в унищожаването на планетата и в този момент даваме Нобелови награди на хората, които сигнализират и приковават вниманието към този факт, а не на тези, които фактически намират решение на климатичните промени. Когато става въпрос за енергетика, ние сме като пушач, който е разкрил, че пушенето му вреди на здравето и продължава да пуши все пак.

Колите на улицата са същите, както и преди. Двигателите с бутала не престават да работят по същия метод, както и преди. Никой не е съумял да измисли нов революционен мотор, който механиците от 60-те години не биха били в положение да схванат. Ето за какво има голям пазар за самолети, създадени през 80-те години – тъй като с някои дребни модификации те са практични както самолетите, които строим през днешния ден. А също така някои безусловно фантастични самолети като Конкорд към този момент не са в употреба. Свръхзвуковите пътнически полети, извънредно прекарване, са към този момент в историята.

През всичките тези години единствената промишленост, която наподобява да е еволюирала напред, която ни е дала мечтаното бъдеще, която е интегрирана във всеки артикул, това е компютърната. Компютърните науки евентуално са единствените, при които някой, който е подготвен през 80-те години и не е следвал модерните трендове, няма да се оправи и да разбере 80% от нещата, протичащи се през днешния ден. Но основите на компютърната ера към този момент съществуваха, когато се дипломирах през 1985 година. Вече имаше персонални компютри през 80-те години. Те бяха по-прости, несъмнено, само че правилото им е същият. Дори имахме преносими компютри и първи мобилни телефони. И въпреки всичко, в случай че има една област, за която мога да настоявам, че нещата са се подобрили от 80-те години, това е Интернет, с помощта на комбинацията от законите на Муур и Меткалф. Аз съм си построил кариера от основаването на Интернет компании и мисля, че Интернет и полето на Глобалната мрежа, електрониката, мобилните телекомуникации и видеоигрите са единствените промишлености, които могат да оспорят концепцията, че като цяло напредъкът на човечеството е понижен. Но във връзка с останалите области имам вяра, че можем да стигнем до заключението, че нашата креативност – която експлодира през огромна част от 20-ти век – е в застоялост през последните 30 години.

Когато отидох в лицей (който в Съединени американски щати е друг спрямо Европа, в американските колежи можеш да учиш доста дисциплини в продължение на две години, до миг, в който избереш основната), аз обикалях от един департмент на различен, учих по малко от всичко – химия, аналитична математика, биология, генетика, история, физика, логика на психиката, антропология и компютърни науки. Любопитството ми беше неизчерпаемо. Учих в продължение на 8 години, имам бакалавърска и две магистърски степени. До края имах преимуществото да уча всичко от законодателство до инженерни науки.

Сега щерка ми учи в същия университет, Колумбия, и когато ходя на рандеву, ние двамата прекарваме часове в разглеждане на учебници. Тя учи химия, биология, аналитична математика, история на Източна Европа и класиците. И в действителност това, което тя учи, не е по-различно от това, което аз изучавах. Неща, за които не съм чувал, от време на време се появяват – и аз се учудвам – само че това не се случва постоянно. Но 30-те години, които разделят моето обучение в Колумбия и учението на моя татко в Харвард, са друга тематика на диалог. Спомням си татко ми да повтаря удивлен – „ Когато бях момче нямахме телевизия, когато бях момче нямаше галактически пътешествия, когато бях момче нямахме реактивни самолети, когато бях момче нямаше климатици, когато аз учех ние не знаехме каква е структурата на гените “. За него животът беше като кутия, цялостна с изненади, той усещаше нововъведенията и откритията. Но това не чувствам нито аз, нито моята щерка.

Когато съпоставям нейното и моето детство, виждам единствено една огромна разлика: Интернет. Шестнадесет години са минали от рождението на най-голямата ми щерка, Алекса, и на най-малкия ми наследник, Лео, който е на две – и единствената разлика, която следя, е че Алекса гледаше филмите си по малкия екран, а Лео ги гледа в Ютуб. Всичко друго, всичко обвързвано с неудобствата към бебетата продължава да е същото. Памперсите са същите, медикаментите за децата са същите и не престават да са неефективни. Да, има нови ваксини за хепатит, само че Хепатит Б се е популяризирал прекалено много. И до момента в който има някакъв напредък по отношение на пренатална диагностика, няма доста варианти какво да правиш с тази диагностика, с изключение на аборт. Да, някои революционни неща се случиха сред раждането на Алекса и Лео, като декодирането на човешкия геном, само че истината е, че макар че сме способни да създадем лист с гени, резултатът е като един телефонен справочник, в който имената са от едната страна, а номерата – от другата. Компании като 23andme (аз съм инвеститор) означават огромен напредък при тестването и картографирането на гените, само че за жалост множеството неща, които можем да научим за генетичните проби са като код без камък Розета. Когато аз се изучавах, Уотсън и Крик към този момент бяха в историята и знаехме по какъв начин да комбинираме нуклеинови киселини. Ние знаехме, че от ДНК се получава РНК, която от своя страна прави протеини. Ние през днешния ден имаме целия човешки геном декодиран, само че не го разбираме. Генетичната гражданска война, за която говорихме през 80-те години, способността да лекуваме посредством генетика, към момента не се е случила. И като изключим това, когато бях в Колумбия беше предсказано, че в границите на 20 години ние ще разберем нещичко – даже и да е мъничка част – за един от най-големите проблеми в невронауката – взаимоотношението сред съзнанието и мозъка. И все пак продължаваме да вършим примитивни опити, при които тълкуваме мозъка като автомеханика, парче по парче. Ние лишаваме едно парче и гледаме какво се случва.

А какво да кажем за теорията за „ първичния бульон “, която имахме желание да използваме, с цел да тестваме по какъв начин е зародил животът? Тридесет години са минали и учените към момента се пробват да показват, че животът може да е зародил от неживото. Тези учени към момента не са съумели. Ние към този момент сме снижили упованията си, все едно не желаеме да се случи нищо ново в биологията. Ние се опитваме да използваме стволови кафези, а в действителността не знаем по какъв начин те действат. Използваме ги като товарни животни, с цел да свършат нашата работа, само че без да знаем по какъв начин тъкмо се оправят с казуса. Що се касае до сърдечно-съдовите болести, през 80-те години предполагахме, че в границите на няколко години ще открием по какъв начин да забавим биохимичните процеси, при които артериите се задръстват на биохимично равнище, само че 25 години по-късно ние не разбираме нищо съответно обвързвано с холестерола и единственият прогрес, който сме създали, идва от най-примитивната позиция: циркулаторен водопровод. Имаме доста нови медикаменти, статини, само че правилото, по който работят на молекулярно равнище е неразбираем. Крайният резултат е, че единственото нещо, което сме постигнали, е да станем по-добър водопроводчик за нашите артерии. Тромавият прогрес в медицинските науки е повода откакто основах MediCorp през 1985 година, да сменя полето на работа и да се занимавам с телекомуникации и електроника. Смущаваше ме безпределно фактът, че отнемаше от 10 до 20 години, преди гениална концепция да се трансформира в подготвен артикул.

Ако разгледаме друга житейска област като заниманията, през 80-те години можехме да гледаме филм у дома на видео, картината беше по-лоша от тази на DVD, само че задачата и предназначението му си бяха същите. Музиката звучеше доста по-добре на грамофонна плоча или на CD, в сравнение с звучи компресирана на MP3 файл на хард диск. Високоговорителите бяха доста по-качествени спрямо днешните. Само екраните бяха по-лоши от днешните, само че единствено тези у дома, тези в театрите и в киното бяха също толкоз положителни, колкото и актуалните. Напредъкът е в електрониката, не и в оптиката. Висококачествената оптика наподобява да е регресирала, а не напреднала. Цифровата снимка донесе със себе си улеснение, а не качество.

С почитание към самата музика, жанрове като Хип Хоп, ембиънт, чилаут, електронна музика и техно към този момент съществуваха, въпреки и под разнообразни имена. Музиката, която чувам в този момент – Ministry of Sound, Coldplay, Gorillaz, Fatboy Slim, Marcy Gray, Red Hot Chilli Peppers, Thevery Corporation, Eminem и Buddha Bar, е същата музика, която слушат моите деца. Когато бях момче, татко ми слушаше класическа музика и джаз, а аз слушах Супертрамп и Лед Цепелин. Татко ми мразеше моята музика. Но за мен музиката на децата не звучи необичайно или друго. Също по този начин не схващам метода, по който те се обличат, като чудноват и необикновен. За мен стилът ми не наподобява по-различен от този през 80-те. Татуировките към този момент били мода, когато майка ми е била малко момиче. И освен това, Том е фанатик на тематика Хеви метъл от 70-те, какъвто и аз слушах на възрастта му. Може би единствената причина, заради която изпитвам завист за тяхната музика… е че те не заплащат да я слушат (всъщност би трябвало да го вършат, само че не го правят).

С най-голямо почитание към модата наподобява, че през 90-те се опитахме да си върнем назад 60-те години, по-късно 70-те години и най-после 80-те, което напълно направи визитите ми в университета Колумбия като Дежа Вю. Стилът на носене на дребни шапки и вратовръзки е същият както през 80-те. Не, необятните гърбове и торбестите дънки не са в този жанр, само че в случай че вземем един човек от 2008-ма година и го телепортираме да се разхожда през 80-те години, той няма да наподобява като извънземен. Даже тези асиметрични прически започнаха да се завръщат. За фабричните материали към момента използваме памук, вълна и акрили. Гаджет клотингът в никакъв случай не притегли окото. Единствената оригиналност в тази област, за която мога да се сетя, e Gore Tex, която употребявам за оборудването за колоезденето. Що се касае за ежедневните джаджи, през 80-те години използвахме уокмен, през днешния ден използваме iPod. Моите състуденти се разхождаха също толкоз откъснати от света, както и тези на Алекса. Спомням си за един другар, който беше толкоз отнесен, до момента в който слушеше музика. Един ден както си се разхождаше, слушайки Уокмена, най-после цопна в басейна. Същото нещо може да се случи и през днешния ден. Ipod-ите на Apple се разпродават сякаш са някаква грандиозна оригиналност, само че с изключение на методът, по който съхраняват музиката, продуктът е основан на идея, която съществува от 80-те години. Даже „ Уокмен “ към момента е комерсиално название.

Пилотираната космонавтика през днешния ден е доста по-слабо напреднала в съпоставяне, когато бях момче. По време на моето детство хората пътуваха до Луната, до момента в който през днешния ден всичко се върти към харчене на милиони за обиколка към Земята, с цел да може един галактически екскурзиант да си начеше егото. Единствената същинска стъпка напред беше в региона, за която моят татко, който бе астроном, сподели, че би трябвало да се случи: безпилотните галактически задачи. Ние сме изпратили роботизирани сонди оттатък Слънчевата система и сме съумели да изучим райони, които са доста по-далеч, само че към момента не сме разкрили нищо за химичния състав на звездите или за произхода на Вселената, нищо ново, което не сме знаели през 70-те години. През това десетилетие ние бяхме уверени, че самичък човек би трябвало да лети до другите планети, нещо, което още не се е случило.

Когато бях момче моят баща построи радиотелескоп наоколо до ЛаПлата в провинцията на Буенос Айрес. С радиотелескоп ние можем да забележим част от електромагнитния набор, който, както споделя Малкият Принц, е незабележим както за окото, по този начин и за телескопа. Сега ние получаваме и сме способни да обработим повече информация с помощта на мощта на процесорите, само че ние към момента не знаем доста неща, които татко ми предвиждаше, че ще разбираем. Нещо повече – негова книга, написана през 70-те години, озаглавена „ Живот във Вселената “, е неотдавна препубликувана.

Аз отраснах с теории като Големия Взрив и към момента слушам за теории като Големия Взрив. Аз отраснах, слушайки за Големи Колайдъри и към момента слушам за Големи Колайдъри. Аз отраснах, слушайки за огромни парадокси, които съществуват, когато приказваме за големи дистанции във Вселената – дистанции, при които можем да пътуваме във времето – да вземем за пример – гледах по какъв начин човек стъпва на Луната, само че това, което виждахме по малкия екран, се е случило в действителността една секунда по-рано. Но ние не сме разкрили нищо, с цел да разгадаем парадоксалните загадки. Ние живеем в един свят, зародил преди 5.5 милиарда години, само че нашият живот е като галактическа микросекунда, а цялото човечество е съществувало за няколко минути. Дори и да има други като нас във Вселената, по какъв начин ще споделяме с тях, в случай че те са на хиляди или стотици хиляди светлинни години, а ние живеем единствено няколко къси години?

Моят татко написа през 60-те че е допустимо да има извънземен живот, само че в случай че това е рационален живот, бавната скорост на светлината би направила невъзможна връзката сред обособените живи форми. Така че в случай че те са ни споделили „ здравей “ по време на ера, когато човешката раса не е съществувала, а ние отговорим като представители на човечеството, кой знае към кого те биха дали отговор в бъдеще. Вселената и еволюцията на живите същества не са в синхрон. И нищо не се е трансформирало. Това, което татко ми е споделил преди време е звучало ново за тези времена, в този момент то звучи остаряло, само че няма нищо ново, което да е измислено.

Ето за какво този петък, до момента в който седнал съм до сина си Том, до момента в който виждам кино лентата Next, в който Николас Кейдж вижда близкото бъдеще, и до момента в който пиша в същото време тази публикация (в многозадачен режим), аз намирам себе си отчаян с едно бъдеще, което в никакъв случай не ми беше обезпечено. И се чудя – допустимо ли е скоростта, с която откриваме нови неща, да е намаляла? Или има още доста открития, които към момента не са изплували на повърхността? Не знам. Трудно е да измерим степента на нововъведението.

Да, има неща, които наподобяват, че се развиват бързо, само че за мен е явно, че и през 80-те години можех да си седна на компютъра, да чувам музика и да виждам филм, да излезна на открито да чувам музика или да отида в бар. Или да отида в клуб, който, когато пристигнах в Мадрид, носеше името Пача. Този клуб в този момент носи същото име. Двадесет и пет години са минали и нищо не се е трансформирало. Аз играех най-скучната видеоигра преди време „ Тенис “, а моят наследник играе “Светът на Уоркрафт “. Но аз тогава не мислех, че „ Тенис “ е най-скучната игра на света. И в случай че виртуалната действителност е най-голямото изобретение, което сме очаквали, аз ще продължа да чакам бъдещето, което ми бе дадено.

Може би казусът е, че през 60-те, 70-те и 80-те години самата концепция за бъдеще ни даде изключителна забързаност. Ние бяхме опиянени от оптимизъм, тъй като живеехме в ера, в която изглеждаше, че всичко, което използваме, е изобретено напълно неотдавна. Но през този век наподобява, че степента на нововъведения е спаднала прекалено много. Или казусът е тъкмо този, че поколението, което е отговорно за спада на напредъка, е моето лично потомство. Че поколението на моя татко ни даде един по-добър свят, а нашето потомство дава един свят, който е освен по-лош в обществен аспек, като се има поради броя на небогати хора (който е рекорден), само че също така е по-лош, тъй като не напредва със скоростта, с която напредваше преди.

Пет години от началото на 20-ти век Айнщайн претърпя своята annus mirabilis (година на чудесата). Кой е нашият патентен офис през днешния ден? Кой е актуалният Айнщайн? Нима сме първото потомство от доста години, което е некомпетентно на същинска иновация? И дано не приказваме за неща, които са комплицирани като теорията на относителността. Аз си припомням по какъв начин се оплаквах от зъболекарската машина като бях дребен, а зъболекарят ме уверяваше, че до момента в който порасна той ще би трябвало да търси нова работа, тъй като ще сме измислили ваксина против кариеси. Къде е имунизацията против кариеси? Къде са медикаментите за катар и СПИН? Къде е бъдещето, където няма беднотия, в което роботите правят цялата работа вместо хората, до момента в който ние се занимаваме с изкуство и просвета?

За страдание, като се огледам към мен в края на 2008 година (тогава е писана статията), аз виждам човечество, което води нестабилен живот, опирайки се на технология, която към този момент трябваше да бъде остаряла. Вярвам, че е пристигнало времето да се облегнем на сериозна самооценка и да почнем още веднъж да влагаме в просвета, тъй като описът нерешени проблеми пораства с всеки ден. Ако продължим по същия метод, освен няма да имаме бъдеще, само че и настояще.

–Мартин Варсавски.

Мартин Варсавски е аржентински бизнесмен, който живее в Испания.

Неговата публикация е налична в оригинал на този линк