Когато бях дете, ми се струваше, че най-страшното нещо на

Когато бях дете, ми се струваше, че най-страшното нещо на света е да бъдеш майка. Моята все се оплакваше от нас, наричаше ни с най-грозните имена. Дори не желая да с припомням. Казваше, че сме й развалили живота. Казваше, че не е трябвало да ни ражда. И всичко това докара до доста тежки последствия за мен.

Бях на 18, когато забременях. Когато осъзнах това, направих всевъзможни опити да спра тази бременност. Не ме упреквайте - бях млада, неосъзната, не желаех да съм майка, а и нямаше нито кой да ме разубеди, никой да ми помогне съответно. Не смеех да ида на доктор. Затова попаднах на най-странни способи и хора, които сякаш можели да ми оказват помощ.

Така, още на 18, изгубих първата си и единствена опция да имам дете. Тогава не го разбрах. Осъзнах какво се е случило след няколко години, когато се омъжих и към този момент желаех да имам дете. Всъщност мъжът ми искаше и последователно аз склоних - макар че не желаех кардинално. Прегледи, процедури - и се откри, че в никакъв случай няма да мога да имам деца. Това беше някак облекчаващо за мен тогава - споделих си: аз така и така не желая. Но този факт докара до бракоразвод. Мъжът ми не ме искаше.

Заживях тъжния си, уединен живот и не желаех нищо: карах ден за ден. Докато един път не срещнах едно момиченце на улицата. Беше се изгубило. Плачеше. Не знаеше накъде да поеме. Не знаеше адреса си - беше прекомерно малко. Спрях се до детето и го заговорих. Успокоих го, а то в един миг просто ме прегърна. И нещо в мен се прекатурна: усетих нежното му телце, беззащитността му. И разбрах, че животът му в този миг е в ръцете ми. Преобразих се.

Задействах се. Направих всичко допустимо оптимално бързо да открия родителите му. И съумях - за 15 минути. Дори не се стигна до полиция. А те, благите, обикаляха през две улици, със сълзи на очи, тревожни, паникьосани. Като видяха детето, а и то - тях, следих най-очарователната сцена: тримата се прегърнаха в сълзи от наслада. Благодариха ми триста пъти, а аз се усмихнах и оставих тези хора зад тила си, очарована от всичко това.

След месец към този момент желаех семейство. Исках деца. Разбрах, че това е нещото, което в действителност желая най-вече на света. И че мога да бъда онази майка, която в никакъв случай не съм имала.

След година осинових дребната Теди. Моята Теди. Да! моята. Обичам я. И тя - мен. Когато минаха три години, Теди се срещна с Валерия на детската площадка. Прекрасно дете се оказа тази Вал - и се сприятелиха доста бързо. Аз пък се срещнах с татко ѝ -Григор. Още на втория ден на площадката стана ясно, че е уединен баща - жена му ги напуснала, когато дребната била на 6 месеца. Не желала да бъде майка. Това не било за нея. Смутих се. Но не можех да изпадна в признание пред този чужд за мен човек.

Непознат. Всъщност доста скоро стана прекомерно прочут. Всеки ден излизахме на площадката - двете ни дъщери си играеха като сестри. Беше красиво и прелестно. А ние двамата се сближавахме от ден на ден. И скоро пристигнаха откровенията. И двамата имаше защо да съжаляваме в предишното. Но и двамата като че ли бяхме си взели уроците от живота.

И гледахме напред! Оказа се - в една посока. Децата ни бяха най-важното на света.

След година нещата по този начин се пренаредиха, че ние четиримата бяхме неразделни. И не аз и Григор, а децата изясниха обстановката: един ден просто ни „ ожениха " на детската площадка с две пластмасови пръстенчета. Валерия сподели: „ Мамо, ще вземеш ли тати за мъж? " Потръпнах: назова ме „ мамо ". А в идващия миг моята Теди промълви: „ Тате, вземаш ли мама за жена? " Да, тя пък най-спокойно назова Григор „ тати ". Децата знаеха: ние към този момент сме семейство. И скоро публично се превърнахме в такова.

Вече пет години живеем дружно и сме най-прекрасното семейство на света. А аз съм майка.