Когато агресията измести думите…Късата памет има продължителни подледици Помните ли думите

Когато агресията измести думите…Късата памет има продължителни подледици

Когато експанзията измести думите…Късата памет има продължителни подледици

Помните ли думите на Маргарет Тачър: „ Ако народът се усеща като част от една велика нация и е подготвен да има волята да я резервира такава, тогава ние в действителност ще сме велика нация и ще продължим да бъдем такава и за в бъдеще “.

В последните десетилетия мнозина български политици си позволяваха да дърпат тъкмо тази струнка – нашето хилядолетно наличие на Балканите, България е страната, спомогнала за разпространяването на Кирилицата, страната, отгледала изключителни герои.

Мнозина модерни политици залагат на патриотичната идея като на финален кей за личната си реализация. Видяхме възхода и падението на няколко патриотични политически обединения, бяхме очевидци на арогантността на един техен водач, който съумя да сплоти гласовете на майките на деца със специфични потребности против себе си при нечувана раздалеченост от човешката болежка.

Преди дни станахме очевидци на хулигански прояви от страна на публични персони към фасадата на постройката на Европейска комисия в София.

И всички тези прояви се показват на фона на доброжелателността за опазване на българщината. Не, не може да обединим тези изцепки към всички патриотични обединения, само че театралната академия още помни името на различен политик, който се изявяваше героичен преди избори.

Как стоят нещата в на практика проект?

Не е благозвучно, да не кажем – не е реалистично да приказваш за величието на цялата нация и да си надменно безсрамен към тези, които имат потребност от поддръжка и в отчаянието си са доведени до прекаленост. Когато майките на заболели деца, които са 24/7 с тях, са изправени пред нуждата да стачкуват, значи нещо е надълбоко сбъркано в цялостната политика, в човеколюбието и в визията за държавност.

Не е фотогенично да раздаваш юмруци предизборно, само че … да оставим тези истории на забравата на предишното.

Днес репертоарът е различен. Когато едни политици и общественици загърбят силата на словото и се облегнат на силата на хлапащината, значи нещата вървят към трагичност. Независимо дали ще се скрият зад завесата на имунитетите или ще поемат следствията от дейностите си.
Когато една нация не помни за своите същински водачи, отстоявали нейните ползи, когато сегашните й водещи лица стартират да се питат от къде изгрява слънцето – нещо би трябвало да се промени, другояче величието й ще отиде към заник.

Дали?

Защо нито един политик не си спомни, че постройката на Европейска комисия в София е издигната на мястото на къщата на държавника ни Стефан Стамболов?

Защо нямаше нито една самодейност там да има почетен знак, паметна плоча, която да припомня и на българските, и на европейските шефове за този общественик?

Нима паметта ни е толкоз къса?