Никога не се извинявай, за това че плачеш ~ Елизабет ГИЛБЪРТ
Книгите на американската писателка Елизабет Гилбърт постоянно могат да се употребяват вместо антидепресанти при потребност, защото са сплав сред персонални прекарвания, притчи, екзестенциални размишления и източни духовни практики, в които всеки може да открие нещо за себе си по пътя към себепознанието.
(©Tom White, New York Times)
Човешкият живот е доста специфична опция, тъй като единствено в човешко тяло и единствено с човешки разсъдък можеш да осъзнаеш Бог. Репите, дървениците, коралите в никакъв случай няма да имат късмет да схванат кои са в действителност. Но ние имаме този късмет.
Хората мислят, че сродната ти душа е твоята съвършена половинка. Това е, което всички желаят. Но истината е, че сродната ти душа е твоето огледало. Човекът, който ти демонстрира същинската ти същина и всичко в нея, което те дърпа обратно. Човекът, който те кара да обърнеш внимание на себе си, с цел да може да промениш живота си.
Истинската сродна душа е огледало – такъв човек ти демонстрира всичко, което те задържа, насочва към теб личното ти внимание, с цел да можеш да промениш живота си. Истински сродната душа е може би най-важният човек, който в миналото ще срещнеш, тъй като събаря стените ти и те шамаросва, с цел да се събудиш. Но да живееш със сродна душа вечно? Не. Твърде мъчително е.
В желанието си да бъдем обичани, ние сътворяваме избрани характерности на колегата си, такива, каквито имаме потребност да бъдат, а по-късно сме разочаровани, когато той откаже да играе ролята, която сме му отредили.
Балансът значи да не допускаш някого да те обича по-малко от колкото ти самата се обичаш.
Само младите и глупави са уверени по отношение на секса и романтиката.
Да се чувстваш уютно физически с тялото на различен не е решение, което можеш да вземеш. Няма съвсем нищо общо с метода, по който двама души мислят, работят, приказват или наподобяват. Мистериозният магнит или е там, заровен някъде в гръдният панер, или го няма. Когато го няма, не можеш да го насилиш да съществува.
Хубаво е да имаш разрушено сърце. Това значи, че си се опитал.
Да изгубиш салдото си поради обич, постоянно е част от уравновесения метод на живот.
Разрухата е подарък. Тя е пътят към трансформацията.
Никога не се извинявай, за това че плачеш. Без тази страст ще сме роботи.
Мястото за отмора на мозъка е сърцето. Единственото, което мозъкът чува по през целия ден, са звънтящи камбани, звук и разногласия, а желае единствено успокоение. Единственото място, на което мозъкът в миналото ще откри покой, е в тишината на сърцето. Ето там би трябвало да стигнеш.
В един миг, би трябвало да се освободиш от всичко, което те мъчи, да седнеш умерено и да дадеш опция на насладата да пристигна при теб.
Колкото по-удовлетворяващо можеш да правиш нищо, толкоз по-успял си в живота.
Човек в никакъв случай не участва там, където в действителност се намира. Той постоянно копае в предишното или гледа в бъдещето, а просто умерено да останете в сегашното е такава необичайност...
Ние не осъзнаваме, само че някъде вътре в нас се крие наша същина, която е във безконечен мир.
Дзен учителите споделят, че можеш да видиш отражението си единствено в спокойни води, не и в течащи.
Вместо да смятам себе си за несретник, не е ли по-добре просто да се смиря с това, че съм просто човек, не по-лош и не по-добър от останалите.
Взимаш някое грандиозно решение за това какво искаш от живота и кой искаш да бъдеш и събитията незабавно ти демонстрират какъв брой малко познаваш самия себе си.
Да имаш бебе е като да имаш татуировка на лицето. Трябва да си изцяло уверен, че го искаш, преди да го направиш.
Търсим благополучие на всички места, само че сме като прословутия бедняк на Толстой, който прекарал живота си върху гърне със злато и се молел за дребни пари на всеки минувач, без да подозира, че благосъстоянието му е тъкмо под него от самото начало. Твоето богатство – твоето съвършенство – към този момент е вътре в теб. Но с цел да го поискаш, би трябвало да напуснеш забързаната блъсканица на мозъка и да изоставиш желанията на егото, с цел да навлезеш в тишината на сърцето.
Бог живее в теб, Бог – това си ти, такава, каквато си. На него му е безинтересно да гледа, по какъв начин се опитваш да се представиш за някоя друга, някоя, която съгласно теб, подхожда на идиотските показа за това, по какъв начин би трябвало да наподобява и да се държи една духовно извисена персона. На всички нас кой знае за какво ни се коства, че с цел да станем просветени е належащо да внесем трагични промени в своята персона, да се отречем от личната си характерност.
В действителния живот ние непрекъснато подскачаме по всички страни, с цел да се наместим и да се усещаме добре – физически, прочувствено и душевен, с цел да избегнем положението на горест и стеснение.
Точно както в литературното произведение съществува дословна истина и художествена истина, човешкото творение има дословна анатомия и художествена анатомия. Едната можеш да я видиш, другата – не. Едната е направена от кости, зъби и плът, а другата – от сила, памет и религия. Но и двете еднообразно са истина.
Съдбата съгласно мен също е взаимодействие – игра сред божествената благосклонност и персоналното непринудено изпитание. Върху половината нямаш надзор, половината е безусловно в твои ръце и дейностите ти ще имат обилни последици. Човекът нито е напълно марионетка в ръцете на боговете, нито пък господства напълно над ориста си; по малко е и от двете.
Галопираме през живота си като циркови актьори, които балансират върху два препускащи един до различен коня – единият крайник е върху коня, наименуван " орис ", а другият – върху коня " свободна воля ". Въпросът, който би трябвало да си задаваш всеки ден е: разграничавам ли двата коня? За кой кон би трябвало да спра да се тормозя, тъй като не е под моя надзор, и кой да отправям с огромно внимание?
Ако вярата беше рационална, по формулировка нямаше да е религия. Вярата е разбиране в това, което не можеш да видиш, да докажеш или да докоснеш. Вяра е да вървиш с лице напред и с цялостна скорост към тъмнината. Ако в действителност знаехме всички отговори авансово - да вземем за пример за смисъла на живота, за природата на Бог, за ориста на душите ни, - нашето разбиране нямаше да е скок на вярата и нямаше да е самоуверен човешки акт; щеше да е единствено...благоразумна застрахователна лавица.
Трябва да се научиш да избираш мислите си по този начин, както избираш облеклата в дрешника си. Това е мощ, която можеш да овладееш. Ако толкоз искаш да контролираш всичко, започни с мозъка си. Това е единственото, над което би трябвало да упражняваш надзор.
Емоциите ти са подчинени на мислите ти, а ти си зависещ на страстите си.
Да се научиш да контролираш речта си е метод да спреш силата си да изтича напразно през устата ти, изтощавайки те и пълнейки света с думи, думи, думи, вместо с мир и обич.
Уморих се да се отвращавам, което не значи, че по света не са останали аргументи за отвращение. Просто това изисква доста старания и избирам да си вардя силите за борби, които си костват.
Това, което е вършело работа през вчерашния ден, може да не прави същата работа през днешния ден.
Лесно е да се молиш, когато си обезверен. Но да продължиш да се молиш, когато рецесията ти отмине, това е развой, който оказва помощ на душата да се задържи за постигнатото.
В свят, изпълнен с несгоди и мошеничества, от време на време можеш да се довериш единствено на хубостта. Само високите креативен достижения не могат да бъдат покварени. Удоволствието не може да бъде спазарено.
Даден ти е живот; твой дълг е (и също твое право като човешко същество) да намериш нещо красиво в живота, без значение какъв брой е нежно.
Всички знаят, че капката се слива с океана, само че малко на брой знаят, че океанът се слива с капката.
Напоследък в Европа има борба за превъзходство. Няколко градове се състезават един с различен кой ще се окаже най-големият европейски метрополис на двайсет и първи век. Дали Лондон? Или Париж? Берлин? Цюрих? Може би Брюксел – центърът на младия съюз? Всеки се стреми да надмине другия културно, архитектурно, политически, финансово. Но би трябвало да отбележим, че Рим не си прави труда да влезе в конкуренцията за статус. Рим не се състезава. Рим единствено гледа кавгите и боричканията изцяло индиферентен и внушава нещо като: Хей, правете каквото желаете, само че аз още съм Рим. Възхитена съм от царствената самонадеяност на този град, толкоз надълбоко установен и повсеместен, толкоз демодиран и колосален, усещащ, че е на несъмнено място в прегръдката на историята. Бих желала да съм като Рим, когато остарея.
Източник: Елизабет Гилбърт: „ Яж, моли се и бит “
Снимки: Open Letters Monthly, Star Tribune
