Да забраниш Хелоуин в Елин Пелин
Кметът на Елин Пелин - Ивайло Симеонов, забранил Хелоуин в общината и назначил на негово място факелно шествие, което да озарява с огъня си ликовете на българските будители. Какъв звяр, каква чугунена глава, какъв душманин на детските наслади! Тая заран (вчера - бел. ред.) малките екрани щяха да го разпънат индивида. Цънцарова подскачаше от отвращение и потропваше с лявото си краче като козле, а нейният приятел по водене цитира Конституцията, която подсигурила тия свободи. Цитираш ли Конституцията - край, победил си в разногласието.
Като мълнии от небето на негодуванието падаха огнени пръчки върху кмета на Елин Пелин.
Но дотук с иронията.
Хелоуин победи. Хелоуин победи Деня на българските будители и това е ясно...
Денят на българските будители е страховит, значим и нужен, само че той към този момент е някогашен празник. Бивш празник е бил постоянно, тъй като ние постоянно сме употребявали нашите будители не толкоз за образец, що се касае за оправдание на съвестта ни, че и ние се стремим към нещо положително и ярко. Има огромна разлика сред това да осъзнаваш какво са създали будителите и ти да се стремиш да правиш същото. Примерите в живота са в противоположна посока.
В главата ми, а и в сърцето ми, от дълго време са се омесили революционери и будители, персони, дали живота си за положителното на България и просто положителни хора – положителни, почтени и умни хора, които са ни възпитавали и ги е било грижа за нас.
Вече не знам Левски единствено народен воин ли е, мит ли е, будител ли е, опрощение ли е, емблема ли е. Не знам и какъв е Паисий Хилендарски - историк ли е, публицист ли е, или е още „ един духовник мрачен, чужд и блед “.
Не знам какви тъкмо са Стамболов, Захарий Стоянов, Вазов, Йовков.
Знам обаче с цялостна мощ, че другарката Цандева в първата ми детска градина ни разсъни с любовта си. Личеше й на тая приятелка Цандева, че обича всичките деца в градината.
Чудя се кака Стоянка, която ми четеше първите книги, будителка ли е била, нещо като по-голяма сестра ли ми е била, или й е било хубаво да гледа по какъв начин ми светят очите, до момента в който ми чете книги.
Ами библиотеките с книги, до които пораснах - в Голяма Брестница, в Ловеч, в Гложене, в София - те лавици с книги ли са били, или живи хора будители?
Ами галериите с картини, ами първите прожекции на филми в Ловеч - в кино „ Георги Димитров “, в 10 часа сутринта в понеделник - те какво са били? Помня ги още - ето това са били.
Чувал съм доста неща за Хелоуин - че бил празник на мъртвите, на духовете, на естествените човешки страхове и на опита за някаква връзка с другия свят. Хелоуин в българския вид е карнавал и маскен бал, съгласно мен много злокобни от време на време, елементи от кукерството, от Заговезни и Сирни и по този начин нататък. Обаче не съм склонен децата на Хелоуин да бъдат превръщани и обявявани за нови коледарчета. А това виждам. Така ми наподобява работата - явяват се хелоуински коледарчета.
Добре - лакомство или беля? Но сред лакомство или беля и коледарските песни има някаква разлика, нали?
Мъчно ми е, че почва някаква пехливанска битка сред Хелоуин, сред заниманието, смеха, сред писъците и сред Деня на будителите.
Аз нуждая се от будители, нуждая се от приятелите си, които изчезнаха в небитието, които за мене са будители. И нямам никаква потребност от факелни шествия, с които да диря техния дух. Честно казано, факелните шествия ме плашат. Още като дете в Ловеч на 19 февруари ходехме с факли в ръка на Паметника на Левски. Газехме в сняг, факлите пращяха в ръцете ни и към този момент не знам какво тогава съм си мислел за Левски.
Преценката, която даваме на неща и събития, е комплицирана и непрестанно изменяща се материя. Написах за факлите по пътя към паметника на Левски и казаното не е хвалебствено за факлите. А преди години тия факли несъмнено са ми изглеждали по друг метод - били са ми значими.
Вероятно по този начин е и с Хелоуин, евентуално по този начин е и с празника на Свети Валентин. Празникът и карнавалът палят кръвта, подвигат духа, преминаваш граници и това най-естествено е присъщо на младостта.
И недейте да скачате толкоз на господин кмета на Елин Пелин - Ивайло Симеонов, че бил забранил Хелоуин. Нека да има и един кмет, който не разрешава Хелоуин. Нека да има един кмет, който да прави факелно шествие за будителите. И дано да има един кмет, над главата на който да виси знаме, на което да написа „ Свобода или гибел “.
Хем се смях, хем ми стана мъчително, като видях, че в кабинета на господин кмета - зад него - отдясно на стената са подредени икони една над друга - четири-пет, а отляво има зелено знаме, на което написа „ Свобода или гибел “. Е по какъв начин да не палнеш една факла до това знаме?
Хем ми стана смешно, хем ми стана мъчително, хем си крещя - тоя човек знае ли какво прави?
Но това е животът. Това е животът - през Хелоуин, през будителите до изкуствения разсъдък и до знамето „ Свобода или гибел “.
Facebook
" Мила Родино " - носталгичният
вик, който стопля сърцето
На 28 октомври 1931 година, на 68-годишна възраст, умира Цветан Радославов, чиято ария " Мила Родино ", написана в навечерието на Сръбско-българската война -1885 година, става български държавен химн.
Авторът на сегашния ни държавен химн е роден в Свищов на 19 април 1863 година в фамилията на Пауника и Георги Хаджиденкови. Майка му е щерка на възрожденския образован деятел и книгоиздател Христаки Павлович, който пръв вкарва в дунавския град модерни способи в образователното дело. Цветан Радославов е племенник на първия български художник с академично обучение Николай Павлович, на радетеля за самостоятелна българска култура Димитър Павлович и на Николай Катранов - прототипа на Дмитрий Инсаров, основния воин от романа на Тургенев ”В навечерието ”. Той израства в фамилията на богатия търговец Цвятко Радославов, който го осиновява. Близък е с Иван Шишманов и Алеко Константинов.
През 1895 година " Мила Родино " е отпечатана в учебника по музика на Карел Махан, а през 1905 година е обработена от известния композитор Добри Христов. Песента се пее в ледените окопи и землянки от българските воини при Одрин, Шаркьой и Булаир през Балканската война, при епопеята на Калиманци през Междусъюзническата война, в жестоките отбранителни боеве през Първата международна война при Дойранското езеро, Завоя на река Черна, Червената стена, Каймакчалан и Кенали.
Тази ария е носталгичен вик, тя стопля сърцето на всеки българин, без значение къде се намира по света. Тя става обичана за прокудените в чужбина от финансовия недостиг и политическите репресии български емигранти. Тя ражда горещи сълзи в очите и на най-коравите мъже и поражда загатна за бащиния край, за скъпата родина, за свидните облици на техните майки и татковци.
Като мълнии от небето на негодуванието падаха огнени пръчки върху кмета на Елин Пелин.
Но дотук с иронията.
Хелоуин победи. Хелоуин победи Деня на българските будители и това е ясно...
Денят на българските будители е страховит, значим и нужен, само че той към този момент е някогашен празник. Бивш празник е бил постоянно, тъй като ние постоянно сме употребявали нашите будители не толкоз за образец, що се касае за оправдание на съвестта ни, че и ние се стремим към нещо положително и ярко. Има огромна разлика сред това да осъзнаваш какво са създали будителите и ти да се стремиш да правиш същото. Примерите в живота са в противоположна посока.
В главата ми, а и в сърцето ми, от дълго време са се омесили революционери и будители, персони, дали живота си за положителното на България и просто положителни хора – положителни, почтени и умни хора, които са ни възпитавали и ги е било грижа за нас.
Вече не знам Левски единствено народен воин ли е, мит ли е, будител ли е, опрощение ли е, емблема ли е. Не знам и какъв е Паисий Хилендарски - историк ли е, публицист ли е, или е още „ един духовник мрачен, чужд и блед “.
Не знам какви тъкмо са Стамболов, Захарий Стоянов, Вазов, Йовков.
Знам обаче с цялостна мощ, че другарката Цандева в първата ми детска градина ни разсъни с любовта си. Личеше й на тая приятелка Цандева, че обича всичките деца в градината.
Чудя се кака Стоянка, която ми четеше първите книги, будителка ли е била, нещо като по-голяма сестра ли ми е била, или й е било хубаво да гледа по какъв начин ми светят очите, до момента в който ми чете книги.
Ами библиотеките с книги, до които пораснах - в Голяма Брестница, в Ловеч, в Гложене, в София - те лавици с книги ли са били, или живи хора будители?
Ами галериите с картини, ами първите прожекции на филми в Ловеч - в кино „ Георги Димитров “, в 10 часа сутринта в понеделник - те какво са били? Помня ги още - ето това са били.
Чувал съм доста неща за Хелоуин - че бил празник на мъртвите, на духовете, на естествените човешки страхове и на опита за някаква връзка с другия свят. Хелоуин в българския вид е карнавал и маскен бал, съгласно мен много злокобни от време на време, елементи от кукерството, от Заговезни и Сирни и по този начин нататък. Обаче не съм склонен децата на Хелоуин да бъдат превръщани и обявявани за нови коледарчета. А това виждам. Така ми наподобява работата - явяват се хелоуински коледарчета.
Добре - лакомство или беля? Но сред лакомство или беля и коледарските песни има някаква разлика, нали?
Мъчно ми е, че почва някаква пехливанска битка сред Хелоуин, сред заниманието, смеха, сред писъците и сред Деня на будителите.
Аз нуждая се от будители, нуждая се от приятелите си, които изчезнаха в небитието, които за мене са будители. И нямам никаква потребност от факелни шествия, с които да диря техния дух. Честно казано, факелните шествия ме плашат. Още като дете в Ловеч на 19 февруари ходехме с факли в ръка на Паметника на Левски. Газехме в сняг, факлите пращяха в ръцете ни и към този момент не знам какво тогава съм си мислел за Левски.
Преценката, която даваме на неща и събития, е комплицирана и непрестанно изменяща се материя. Написах за факлите по пътя към паметника на Левски и казаното не е хвалебствено за факлите. А преди години тия факли несъмнено са ми изглеждали по друг метод - били са ми значими.
Вероятно по този начин е и с Хелоуин, евентуално по този начин е и с празника на Свети Валентин. Празникът и карнавалът палят кръвта, подвигат духа, преминаваш граници и това най-естествено е присъщо на младостта.
И недейте да скачате толкоз на господин кмета на Елин Пелин - Ивайло Симеонов, че бил забранил Хелоуин. Нека да има и един кмет, който не разрешава Хелоуин. Нека да има един кмет, който да прави факелно шествие за будителите. И дано да има един кмет, над главата на който да виси знаме, на което да написа „ Свобода или гибел “.
Хем се смях, хем ми стана мъчително, като видях, че в кабинета на господин кмета - зад него - отдясно на стената са подредени икони една над друга - четири-пет, а отляво има зелено знаме, на което написа „ Свобода или гибел “. Е по какъв начин да не палнеш една факла до това знаме?
Хем ми стана смешно, хем ми стана мъчително, хем си крещя - тоя човек знае ли какво прави?
Но това е животът. Това е животът - през Хелоуин, през будителите до изкуствения разсъдък и до знамето „ Свобода или гибел “.
" Мила Родино " - носталгичният
вик, който стопля сърцето
На 28 октомври 1931 година, на 68-годишна възраст, умира Цветан Радославов, чиято ария " Мила Родино ", написана в навечерието на Сръбско-българската война -1885 година, става български държавен химн.
Авторът на сегашния ни държавен химн е роден в Свищов на 19 април 1863 година в фамилията на Пауника и Георги Хаджиденкови. Майка му е щерка на възрожденския образован деятел и книгоиздател Христаки Павлович, който пръв вкарва в дунавския град модерни способи в образователното дело. Цветан Радославов е племенник на първия български художник с академично обучение Николай Павлович, на радетеля за самостоятелна българска култура Димитър Павлович и на Николай Катранов - прототипа на Дмитрий Инсаров, основния воин от романа на Тургенев ”В навечерието ”. Той израства в фамилията на богатия търговец Цвятко Радославов, който го осиновява. Близък е с Иван Шишманов и Алеко Константинов.
През 1895 година " Мила Родино " е отпечатана в учебника по музика на Карел Махан, а през 1905 година е обработена от известния композитор Добри Христов. Песента се пее в ледените окопи и землянки от българските воини при Одрин, Шаркьой и Булаир през Балканската война, при епопеята на Калиманци през Междусъюзническата война, в жестоките отбранителни боеве през Първата международна война при Дойранското езеро, Завоя на река Черна, Червената стена, Каймакчалан и Кенали.
Тази ария е носталгичен вик, тя стопля сърцето на всеки българин, без значение къде се намира по света. Тя става обичана за прокудените в чужбина от финансовия недостиг и политическите репресии български емигранти. Тя ражда горещи сълзи в очите и на най-коравите мъже и поражда загатна за бащиния край, за скъпата родина, за свидните облици на техните майки и татковци.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ