Кинцуги
Кинцуги е японско изкуство за залепване на пукнатините или счупванията по глинени съдове - по нов, извънредно хубав метод, със златни влакна.
Така сами по себе си пукнатините се трансформират в изкуство.
Всички ние имаме пукнатини във извивките на душата си още от най-първите си мигове на земята.
Понякога сме плакали за прегръдка и не сме я получавали. Понякога сме желали неистово да цопнем в локвата и не сме можели.
Понякога са доста по-дълбоки пукнатините. Получавали сме пестник, когато сме желали само да се отстоим. Шамар за неслушане.
А по какъв начин се става персона, в случай че единствено слушаш? Но това е друга тематика.
Пукнатините са живи създания. Водят своето цветно съществуване вътре в нас.
В началото болят свиреп като откъснат от другарите си мак измежду полето. Болят в алено.
Тогава, вместо, да ги отхвърляме е нужно да ги погалим - както майката гали бебето в утробата си.
Нежно и успокояващо. Сякаш споделя, тук съм благо, това беше просто звук от преминаващия трамвай.
Не можем да отречем пукнатините. Те припомнят всекидневно за себе си.
Някоя дума от непосредствен човек, рецензията, недооценяването са способни да дезархивират цялостен един свят. И отново да заболи. Но, дори, не осъзнаваме от кое място идва втрисащото чувство.
Разбира се, с времето се научаваме да лепим.
Понякога с нормално лепило като си споделяме, че това е минало. Било е. Няма го към този момент.
Но, няма по красиво от кинцуги.
Това е изкуството да зелепиш пукнатините със златните влакна на същинската амнистия.
Да простиш е да схванеш безсилието на тези, които са те ранили. Те толкоз са можели, съгласно наличните им тогава мисловни карти. Просто са наложили своите пукнатини и по този начин са издълбали твоите.
Прошката ни прави разнообразни. Вече носим пукнатините си с същинско достолепие. Като стара аристократка в центъра на София, чиито очи показват изцяло душата й.
Смирение, признателност за дългото плуване в океана на живота.
Защото, океана, следва своята милионна логичност.
Има приливи. Има отливи. И никой не може да ги спре.
Представям си в този момент глинени съдове на дъното на океана в потопен транспортен съд. Може би са пренасяли зехтин? А може би вино?
Важното е, че даже и пукнатините им са демонски красиви. Даже може би по тях има миди, които носят перли?
Кинцуги и извивките. Или по-скоро извивките на душата и кинцуги.
--------------------
Диляна Велева е приключила магистърска степен по компетентност “Журналистика ” и магистърска степен по компетентност “Психология ” на Софийския университет “Свети Климент Охридски ”. От 2005 година е асистент-психолог в Института по психология на Българска академия на науките и в следствие в Института за проучване на популацията и индивида, Департамент " Психология ".
Така сами по себе си пукнатините се трансформират в изкуство.
Всички ние имаме пукнатини във извивките на душата си още от най-първите си мигове на земята.
Понякога сме плакали за прегръдка и не сме я получавали. Понякога сме желали неистово да цопнем в локвата и не сме можели.
Понякога са доста по-дълбоки пукнатините. Получавали сме пестник, когато сме желали само да се отстоим. Шамар за неслушане.
А по какъв начин се става персона, в случай че единствено слушаш? Но това е друга тематика.
Пукнатините са живи създания. Водят своето цветно съществуване вътре в нас.
В началото болят свиреп като откъснат от другарите си мак измежду полето. Болят в алено.
Тогава, вместо, да ги отхвърляме е нужно да ги погалим - както майката гали бебето в утробата си.
Нежно и успокояващо. Сякаш споделя, тук съм благо, това беше просто звук от преминаващия трамвай.
Не можем да отречем пукнатините. Те припомнят всекидневно за себе си.
Някоя дума от непосредствен човек, рецензията, недооценяването са способни да дезархивират цялостен един свят. И отново да заболи. Но, дори, не осъзнаваме от кое място идва втрисащото чувство.
Разбира се, с времето се научаваме да лепим.
Понякога с нормално лепило като си споделяме, че това е минало. Било е. Няма го към този момент.
Но, няма по красиво от кинцуги.
Това е изкуството да зелепиш пукнатините със златните влакна на същинската амнистия.
Да простиш е да схванеш безсилието на тези, които са те ранили. Те толкоз са можели, съгласно наличните им тогава мисловни карти. Просто са наложили своите пукнатини и по този начин са издълбали твоите.
Прошката ни прави разнообразни. Вече носим пукнатините си с същинско достолепие. Като стара аристократка в центъра на София, чиито очи показват изцяло душата й.
Смирение, признателност за дългото плуване в океана на живота.
Защото, океана, следва своята милионна логичност.
Има приливи. Има отливи. И никой не може да ги спре.
Представям си в този момент глинени съдове на дъното на океана в потопен транспортен съд. Може би са пренасяли зехтин? А може би вино?
Важното е, че даже и пукнатините им са демонски красиви. Даже може би по тях има миди, които носят перли?
Кинцуги и извивките. Или по-скоро извивките на душата и кинцуги.
--------------------
Диляна Велева е приключила магистърска степен по компетентност “Журналистика ” и магистърска степен по компетентност “Психология ” на Софийския университет “Свети Климент Охридски ”. От 2005 година е асистент-психолог в Института по психология на Българска академия на науките и в следствие в Института за проучване на популацията и индивида, Департамент " Психология ".
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ