Казват, че родителите ни са главните герои, които определят развитието

Казват, че родителите ни са основните герои, които дефинират развиването и израстването ни. Но дали това е безусловно предписание? Как се случва по този начин, че постоянно менторите са тези, които дефинират главната посока, която поемаме в живота?

Кой може да играе ролята на наставник?

Избраните от нас ментори от време на време са наши духовни учители, а различен път са експерти в своята област, притежаващи опит и умения, които харесваме и бихме желали да реализираме. Често това са нашите треньори, учители, по-големи сестри, братя, чичовци, съседи, сътрудници, другари или просто познати. Може и да са инцидентно появили се по пътя ни непознати, те от време на време заемат това покровителствено отношение и са загрижени за нашето бъдеще, триумфи. Менторите са тези хора с опит, които основават контакти за нас и могат да оказват помощ, както и в нравствен проект, само че и в чисто житейски и професионален.

“По предписание основните герои, които имат главно въздействие за установяване на нашата посока на развиване, са родителите ни. Но за какво от време на време избираме различен модел за подражателство? ”

Причината за промяната на основните герои

Възпитанието от време на време пречи. Една от главните аргументи е, че колкото й да сме пораснали, за нашите родители ние постоянно си оставаме децата, които имат потребност от упътване и препоръки. Работата е там, че посоките, които те ни сочат, постоянно нямат нищо общо с нашите вътрешни търсения и потребности. Опитват се да трансфорат личните си упоритости и стремежи в наши - без да си дават сметка, че ние не сме длъжни да бъдем техни почитатели, тъй като сме обособени персони с разнообразни потребности. Менторите ни не желаят това от нас. Ние сме тези, които свободно си взимат от тях каквото ни е нужно. Общуването ни е свободно, точно заради неналичието на избрани упования и възприятие за дълг, които постоянно нашите майки и бащи ни насаждат.

Друг модел на подражателство. Често се случва да не намираме в родителите си скъпи за нас качества, които имаме потребност да притежаваме и развием в себе си. Тогава се появява оня модел, който е по-близък до нашата същина. Имаме това вътрешно чувство за привличане, което е някакъв тип подсъзнателно познание, че той е стремежи от нас добър образец за построяването ни като персони. Запленени сме от неговите качества и изпитваме удивление и почит. Без даже да сме си го поставяли за цел... започваме да се стремим към подражателство на притежаваните от него добродетели и благоприятни условия.

Обективна оценка и убеденост. Чувството за свободата да взимаме сами решенията за живота си са скъпи в общуването ни с нашите ментори. Критиката им е по-обективна от тази на родителите ни, тъй като те нямат тежките за нас упования с живота ни безусловно да се случи това или това. Оценката, която получаваме от тях, е доста по-ценна за нас заради това, че точно той е в ролята на нашия позитивен воин. Той е ослепителен образец, който съчетава в себе си схващане и поддръжка, които ни вършат по-смели в пътя, по който сме избрали да вървим. С самообладание и има вяра в нашите благоприятни условия, малко по малко, той ни води все още, в който ще придобием нужната ни убеденост, че можем да се оправим сами.

Незабравимите наставнически слова. Вярата в нашите благоприятни условия е оня главен източник на сили, който менторите ни подаряват. Техните думи и препоръки са като кентавърски мъдрости, които остават в спомените ни в своята чиста форма, тъй като не са част от непрекъснатия речеви поток на заобикалящата ни среда. Словата, които са ни впечатлили толкоз мощно в детството, остават като отпечатък, който използваме при всеки подобаващ миг и го вършим с наслада. Те са спомен за топлината, която сме получили от учителите по живот, които сме избрали сами.

Хубаво е да се замислим за връзките с децата си. Може да не сме техния издирван модел за подражателство, само че по тази причина пък бихме могли да им дадем безусловната си обич. Тя дава нужната сигурност и поддръжка през цялото останало време. И в случай че детето ни покаже потребност да потърси съвет и познание отвън най-близкото семейство, да не ревнуваме, а да ги подкрепим.

За страдание или за наслада, никой няма опцията да избира родителите си. Но за благополучие, всички ние имаме шанса да изберем своите ментори в разнообразни интервали от живота си. Докато са покрай нас, постоянно не осъзнаваме цената им, само че след време осъзнаваме ясно тяхната основна роля за построяването ни като персони.