Казват, че не можеш да видиш отвъд избора, който не

Казват, че не можеш да видиш оттатък избора, който не си направил. Самият път до нашите цели е нещо, което идва, с цел да ни обогати и в този смисъл отсрочените цели не са нищо повече от загасен капацитет, една затворена врата. Не че би трябвало да се надбягваме с желанията си, само че е хубаво с дейностите си да се движим паралелно до тях. Когато не подхващаме нищо или ги оставяме за някакво далечно „ след това “ има заплаха в никакъв случай повече да не се върнем към тях.

После

“После ” е някакво мистериозно място, където постоянно си разрешаваме да слагаме какво ли не. Когато нямаме сили да решим къде, по кое време и по какъв начин ще пристъпим към нещо, (но въпреки това усещаме, че го искаме) се заблуждаваме, че решението е го оставим за по-подходящ миг, за след това.
Най-често това „ след това “ е толкоз огромно че побира всичко, с което не ни се занимава сега, всичко за което се убеждаваме, че не сме задоволително подготвени, всичко което си мислим, че ще изчака. Така тази странна пропаст се трансформира в гарата на чакащите фантазии, които обаче доста рядко съумяват да се отпътуват от нея.
И най-после, " след това " е една химера - място, което не съществува. И колкото повече пъти си го признаваме пред себе си, толкоз повече свършена работа и реализирани цели ще оставяме зад тила си.

Не, незабавно!

Страхът от несъвършенство, боязливите погледи към мнението на другите, отводът от правото ни да бъдем спонтанни и да бъркаме - всяко едно от тези неща се промъква в друга степен у всеки, който желае да се захване с нещо ново, отвън рутината. Преодоляването им значи да откажем да трупаме неща за след това и да забележим преимуществата на това да действаме незабавно. Какво пък, незабавно и не толкоз вярно е доста по-приемливо от идеално, само че след това (т.е. никога).
Веднага е нашата единствена междина, процепът, който сегашният момента ни дава и който с всяко отсрочване става все по-тесен, до момента в който не изчезне изцяло.

Добре, само че по какъв начин?

Много е комфортно да си казваш: „ Е, за един ден нищо няма да стане. Ще пристъпя към това на следващия ден! “. Докато в един миг не видиш, че това се трансформира в редовно отсрочване и дружно с него към въпросната задача се натрупват редица отрицателни мисли и показа.
За да нямаме възприятието, че живеем живот със задна дата е добре да стартираме да подхващаме някакви дейности и то незабавно.

Правенето на едно нещо дневно (ежедневно, без изключения и извинения), което от дълго време събира прахуляк в графата „ После “, е най-полезният асистент в битката ни с отлагането.
Първото нещо, с което би трябвало да се оправим, е изкривената ни визия за това, което отлагаме. Да подходим към страха и несигурността си с схващане и макар тях да създадем първата крачка. Нищо не може да бъде реализирано за един ден, само че първата стъпка е началото на нашето незабавно.

Тази първа стъпка не е толкоз сложна и ужасна. Тя просто е създаване на табиет, противоположен на този с отлагането. С времето ще привикнем вместо да оставяме за „ след това “(помните ли, това митичното), да си предлагаме решения, даже те на пръв взор да ни се костват несъвършени, глупави или неработещи.

Така, един път обърнали тил на отлагането, ще се озовем в напълно нова и в някакъв смисъл работеща обстановка. Вече ще гледаме в друга посока и последователно ще откриваме нови пътища и нови решения, оттатък към този момент направените избори. Съзнанието ни ще е свободно от сюжети за провали и ще е стои ясно пред действителните елементи на казуса и оправянето с него.

Никой не обича да се занимава с изостанали задания, които към този момент не търпят отсрочване. Да си подреждаш деня и ежедневно да държиш на своето „ Веднага “ не е елементарно и изисква много сила и предпочитание за справяне със обстановката. Но по-добре да влезем в непрекъснато изменящия се цикъл на взетите и изпълнявани решения, в сравнение с да се оставим на един циничен кръг от „ консервирани планове “.