Журналистът Дамян Обрешков, на 90 години: Казах на Живков: “Положението не е добро”, той се ядоса много
Казват, че публицистиката е пожизнен поминък.
Бившият основен редактор на „ Труд “ Дамян Обрешков е живото доказателство за това.
Ще честваме 90-годишния му празник през септември, само че той няма никакво желание да завършва професионалната си активност.
„ Професията на журналиста – споделя Бай Дамян – се състои в писане или говорене на истината. Изглежда елементарно, само че е мъчно. И затуй в медиите не всеки майстор е експерт. “
– Когато те назовават „ доайен на публицистиката “, Бай Дамяне, по какъв начин ти звучи? Веднъж ми беше споделил, че ненапълно продължаваш да бъдеш селянчето, което прави първи стъпки в специалността във вестник „ Народна юноша? “
– Донякъде…съм това момче, селянчето Дамян. И аз, като него съм непретенциозен, одобрявам множеството хора и виждам да им върша положително – да им оказвам помощ, в случай че мога, постоянно, както майка ми ме е учила.
– Мнозина се занимават с публицистика на млади години, само че малко на брой остават публицисти на зрелост и до остарели години, забелязал ли си?
– Да. Но не е правилно, че публицистиката е поминък за младежи. Тоя поминък изисква доста познания, доста опит и кураж. На младини хората не имат и трите неща. Амбицията не е задоволителна.
Писането и говоренето не е елементарна работа. Някои истини би трябвало да се показват по този начин ловко, че да не провокират остри реакции, само че да станат известни, от което да настъпят позитивни последици.
Животът не е безпрепятствено шосе, има и глъбини, в които журналистът би трябвало да влезе, тъй като доста истини са скрити там, които са значими и би трябвало да бъдат открити и извадени на ярко. Истината е висшата идея на журналиста. Единствената, на която той би трябвало да служи.
– Това е девиз, в живота е друго, ще ви каже някой млад публицист. Ще ви каже и някой различен, работил по времето, наречено социалистическо.
– Вярно е, че в живота всеки публицист, който упорства в писането на истината, се сблъсква, рано или късно, с цензурата, или с нечие негативно отношение.
Случва се и да пострада – да бъде уволнен, да изтърпи принуждение в директен или метафоричен смисъл. Да се служи на истината е мъчно и публицистите най-добре знаят за какво. И в днешното демократично общество е целесъобразно от време на време новините да се изопачават. Много сътрудници пригласят на институции или на персони с власт, на които истината не им изнася.
Аз персонално съм работил във всички типове средства за всеобща информация – във вестници, телевизия, радио – и не постоянно съм имал опцията да кажа всичко, каквото искам. За такива случаи съм си изработил едно предписание: в случай че не можеш да кажеш цялата истина, кажи част от нея, само че не казвай неистина, не подвеждай читателите и не се предавай.
– Спомняш ли си първата обява, първия път, когато видя името си във вестника, като създател?
– Беше информация за един воин на социалистическия труд в цех „ Васил Коларов “….великолепен човек! После написах за ДМЗ „ Ленин “ – голям градеж! Коминът – в небето! Качих се по едни скоби догоре! За да приказвам с коминджията, до момента в който работи.
Той ме гледа и пита: „ Абе, момче, по какъв начин ще слезеш? Слизането е по-трудно! “ Слязох някак си, не гледах надолу…Едни руснаци взеха да ръкопляскат: „ Маладец! Маладец! “ (от съветски – юнак). А аз лежа изтръпнал на земята и си крещя: милион да ми дават, към този момент няма да се кача… Ужас!
Аз влязох без никакъв опит в публицистиката. Бях едно селянче от тревненския Балкан. Дойдох в София, с цел да изучавам право. Цяла година гладувах. Глад немислим!
Един сътрудник от факултета, Стоян Петров работеше във в. „ Народна юноша “ и ми вика: „ Дамяне, я ела в редакцията! “ Беше 1952 година Почнах с писане на информации и стигнах до проблематични кореспонденции, доста напреднах за 2-3 година Но Стоян го изгубих, огромният ми другар. Едно лято отидохме на море, удави се пред очите ми. Не можах да го спася. Пътувах с ковчега му в едно самолетче до София – тъжна история…
Малко по-рано в „ Народна юноша “ пристигна Йордан Радичков, като новак публицист. Светкавично се сприятелихме. Дойде да живеем в квартирата ми на „ Иван Асен “. Такъв шанс за мен! Цяло знамение! Той не знаеше, че ще стане публицист тогава, само че непрестанно ръкомахаше и разказваше за своето село. Сладкодумец! Първият му роман се появи в „ Литературен фронт “ – „ Слънце в чинийка “… Ходихме с него в Родопския край да отразяваме индустриализацията, направихме пътепис: „ С необятна крачка “.
Първият му роман се появи в „ Литературен фронт “ – „ Слънце в чинийка “… След това Йордан се ожени за Сузи Маркова, колежка от редакцията. Отидохме до райсъвета, подписаха се и се върнахме на работа… После той отиде във „ Вечерни вести “, с цел да получи жилище от общината, при нас, в „ Народна юноша “, квартири не осигуряваха.
– Като млади публицисти усещахте ли цензурата тогава? Партийната. На Държавна сигурност? В редакцията имаше ли ченгета?
– Ченгета нямаше, само че се знаеше от по-старите: не можеш да критикуваш държавното управление и политбюро, можеш да критикуваш началник на дружество, да провериш сигнал за него от писмо на четец. Много писма получавахме за нередности по върховете, проверявахме ги и публикувахме. Като основен редактор на „ Труд “ постоянно ми се случваше да се изяснявам „ горе “ за какво това или това сме писали… Големи разправии имах.
– Емблематична за твоя креативен живот ще остане обявата „ Корупция, облечена с власт “. Като основен редактор на „ Труд “ през 80-те ти я пускаш, макар възбраната „ от горната страна “ и те уволняват. Какво толкоз се разказваше в нея? Какво беше сторил основният й воин – един етрополски прокурор?
– Той е бил осиновен от деен герой срещу фашизма, с цел да употребява привилегии – пряк банкет в университета и други. Читател ни писа. Това ме вбеси. С сътрудника Георги Тамбуев проверявахме случая във висшата прокуратура, в окръжния комитет на партията… доказахме нещата. Но не знаехме, че той има другарство с Владко, сина на Тодор Живков.
Тамбуев написа кореспонденцията и аз я пуснах, с огромни букви: „ Корупция, облечена с власт “. Впрочем, би трябвало да призная, че тая корупция ми наподобява много безобидна, като я съпоставям със сегашната. Тия корупционни феномени – толкоз огромни – които ни заобикалят прикрито или очевидно, тогава бяха непознати.
– И какво стана тогава с сериозната ви обява?
– Малко след 14 часа един ден ми се обадиха от кабинета на Йордан Йотов, членът на Политбюро: Спрете тази преписка! Беше висша заповед, прокурорът се беше оплакал от нас… Реших, че няма да я извърша, каквото и да ми коства това. Същата вечер пуснах кореспонденцията за щемпел. Беше нещо нечувано в българската публицистика до тогава!
Стефан Продев беше 2 пъти уволняван, само че от идеологическия отдел на Централен комитет на Българска комунистическа партия. А мен и Тамбуев ни изправиха, като на съд пред Централната ревизионна комисия! Не си направих нито грам самооценка. Казах, че с цялата си съвест поемам отговорност за всичко. Уволниха ни с решение на Политбюро – изрично! Останах на улицата. На Тамбуев му дадоха опция да постъпи в „ Поглед “, на мен – нищо. Добре, че след време Стефан Петров, мой редактор от вестник „ Народна юноша “, ме взе на работа в организация „ София прес “, където беше станал шеф…
След година ме повикаха в Голямата къща, при Живков. Беше му докладвано несъмнено, че малко по-рано имаше конгрес на Съюза на българските публицисти (СБЖ), там избухнаха несъгласия, мен ме извикаха, аз поех председателството и за половин час ги сдобрих. Срещата ми с Живков продължи 10 минути.
Той извика секретарката си и й сподели: „ Пусни на мой автограф, че Дамян Обрешков се връща за основен редактор на „ Труд “. След това ме попита: „ Какво е ситуацията? “ И знаете ли аз какво му отговорих? „ Другарю Живков, ситуацията не е положително. “ Имах поради настроенията на хората. В социалистическия живот имахме огромни придобивки – гратис обучение, опазване на здравето, строителство, дребни пари за ток, за парно, за почивка… само че те научаваха какво има в останалия свят, демокрацията им липсваше, нямаше приемливост мислещите различно… Живков се ядоса доста:
„ Аз – вика – ще ви натоваря вас, публицистите на един аероплан, с цел да видите България от горната страна! „ Отвърнах: „ Аз, другарю Живков, познавам България чудесно “. Остана неудовлетворен, само че не промени решението си, към този момент го беше подписал… Отидох в „ Труд “, там ме посрещнаха като на празник. Отидохме в Клуба на публицистите, там честваха Деня на руския щемпел, в случай че не бъркам. Като влязох, се развикаха: „ Дамян воскресе! Дамян воскресе! “ Обичаха ме.
Аз обикалях райсъветите, борех се да им дадат жилища, коли, тогава не можеше по този начин просто да се купуват. Министър Караманев раздаваше колите. Аз му нося 5-6 молби, той ги разписва, добър човек беше, само че вика: „ Дамяне, стига, бе! “ В подмяна на положителното съм бил обичан на всички места, където съм работил.
Преди да дойда в София, бях комсомолски активист, секретар на околийския комитет на Съюза на националната юноша в Дряново. Хвърчах по селата, които бяха многолюдни тогава – пешком, коли нямаше…После обикалях границите, пишех за в. „ Граничар “. След това създадохме с двама-трима сътрудници „ Студентска естрада “. После – „ Народна юноша “, „ Поглед “… там където бяхме всички вкупом в редакцията (аз делях с Тамара Джеджева едно бюро)…
– А след това?
– После правихме в. „ Отечествен фронт “, направихме го по-добър от „ Работническо дело “ по едно време. И в малкия екран работих, и в радиото – в „ Хоризонт “. Бях по едно време непосредствен другар с Александър Фол – той доста беше пътувал, доста знаеше… Като стана министър на образованието, аз се отдалечих от него някак си – отдалечавам се постоянно от приятелите си, като се повдигнат – само че, така или другояче, той ми се обади и ме прати за основен редактор на вестник „ Учителско дело “.
Там работехме и пеехме. Беше прелестно! Със сълзи се разделихме, като си потеглих след 2 години, с цел да стана основен редактор в „ Труд “. Там ме пратиха от профсъюзите – от 1983 до 1988 година, когато ме уволниха. После ме върна Живков, само че аз напуснах през 1990 година, когато Тошо Тошев и други сътрудници взеха решение да купят вестника. Аз бях срещу, смятах, че би трябвало да си остане профсъюзен. Накрая, през 1995-1996 година отидох да избавям вестник „ Поглед “, само че не съумях. Загробихме го. Та така… Два пъти са ме уволнявали.
Първият път поради татко ми. Той беше кмет на с. Черновръх. Арестуваха го през 1949 година, тъй като отхвърли да дава дежурства от жито на декар…Казал: „ Няма да дам и грам! “ и го прибрали в околийското, 2-3 дни без самун и вода. Като уволниха него, уволниха от комсомола и мен, та отидох в София да последвам. По вестниците, като станах фактор, съкращавах грубо формалните материали. Десетия конгрес на Българска комунистическа партия пуснах в 50 реда, в другите вестници беше на цели страници. Без да запитвам, с запитване нищо не ставаше. Такова беше ситуацията.
– А в този момент какво е ситуацията, бай Дамяне?
– И в този момент не е положително. При демокрацията доста е направено, само че огромна част от хората са обезверени. Повечето от половината на българския народ от бедност изнемогва. И се стопява… Впрочем, аз написах публикация, одеве пратих на Петьо Блъсков, основния редактор на „ Труд “ за обява.
– Какво си написал?
– За демографския срив. Не проблем, а срив! По време на турското иго българската нация оживява, а в днешно време може и да не оживее. Голяма част от популацията живее в огромна беднотия.
Това е повода да понижава доста бързо раждаемостта. Много фамилии отглеждат по едно дете единствено. След 30-40 години българите ще са малцинство спрямо другите етноси. Това е проваляне на българската нация! То може да се спре единствено с решителни дейности. Аз съм склонен с премиера, че много неща вървят нагоре – в стопанската система и в заплащането на труда на хората.
Но, като цяло, огромна част от българите са в мъчно състояние, най-хубавите и младите напущат страната и застарява популацията. В публикацията аз предлагам 10 ограничения за метаморфоза на страната. Първо – понижаване на големия чиновнически уред. Бойко го даде обещание, само че не виждам да става. В държавната администрация фрагментите са некачествени, объркват всяка работа, с която се захванат. Корупция има в целия свят, само че тук е безобразна… Но не тя е тематиката на публикацията.
– А по какъв начин се написа публикация? Какво отговаряш, когато те питат по този начин публицистите, които имат шансът да бъдат твои възпитаници?
– Пише се по този начин, че хората, които четат, да научат някоя истина. Сега е съвременно да се споделя, че публицистиката е коректив на властта. Според мен е заблуда това. Достатъчно е публицистите да пишат и да споделят истини и тогава, когато те са неприятни за ръководещите. Ако те не си вършат оглушки и не мижат, а наблюдават за грешките си и ги поправят – толкоз по-добре и за тях. Ако избират да слушат химни – рано или късно си заплащат.
– Каква е рецептата за бодрия ти дух, за силата, която не те напуща?
– Освен с жизнен дух, на моите години аз съм и с положително здраве. По лечебни заведения вървя, само че не за мен, за близки хора. Моята здравна брошура е празна. Дължи се на това, че като дребен съм се хранил в обилие с пресни зеленчуци и плодове от нашата градина. На младини много си пийвах – след работа с другари, във „ Феята “, в Клуба на публицистите.
Бай ти Дамян обичаше да пее… имам прекрасен глас. След 70-ата си година, си постанових да си пийвам по-малко – 50 грама ракийка, домашно вино през зимата – на обед и вечер, по половин литър. В такова количество е потребно за здравето. Оттам нататък е Божа работа… Аз се веселя на живота и това е.
Нашият посетител
Дамян Обрешков е роден на 1 септември 1929 година в село Добревци, Тревненско. Завършил е публицистика в СУ, дипломната му работа е за сутришното и следобедното издание на “Отечествен фронт”, където по това време работи. 40 години се труди в разнообразни издания на пресата, малкия екран и радиото. Главен редактор на в. “Труд”, с малко спиране, при което е уволнен и след това възобновен на длъжността (1982-1988-1991). Сега е публицист на свободна процедура.
Бившият основен редактор на „ Труд “ Дамян Обрешков е живото доказателство за това.
Ще честваме 90-годишния му празник през септември, само че той няма никакво желание да завършва професионалната си активност.
„ Професията на журналиста – споделя Бай Дамян – се състои в писане или говорене на истината. Изглежда елементарно, само че е мъчно. И затуй в медиите не всеки майстор е експерт. “
– Когато те назовават „ доайен на публицистиката “, Бай Дамяне, по какъв начин ти звучи? Веднъж ми беше споделил, че ненапълно продължаваш да бъдеш селянчето, което прави първи стъпки в специалността във вестник „ Народна юноша? “
– Донякъде…съм това момче, селянчето Дамян. И аз, като него съм непретенциозен, одобрявам множеството хора и виждам да им върша положително – да им оказвам помощ, в случай че мога, постоянно, както майка ми ме е учила.
– Мнозина се занимават с публицистика на млади години, само че малко на брой остават публицисти на зрелост и до остарели години, забелязал ли си?
– Да. Но не е правилно, че публицистиката е поминък за младежи. Тоя поминък изисква доста познания, доста опит и кураж. На младини хората не имат и трите неща. Амбицията не е задоволителна.
Писането и говоренето не е елементарна работа. Някои истини би трябвало да се показват по този начин ловко, че да не провокират остри реакции, само че да станат известни, от което да настъпят позитивни последици.
Животът не е безпрепятствено шосе, има и глъбини, в които журналистът би трябвало да влезе, тъй като доста истини са скрити там, които са значими и би трябвало да бъдат открити и извадени на ярко. Истината е висшата идея на журналиста. Единствената, на която той би трябвало да служи.
– Това е девиз, в живота е друго, ще ви каже някой млад публицист. Ще ви каже и някой различен, работил по времето, наречено социалистическо.
– Вярно е, че в живота всеки публицист, който упорства в писането на истината, се сблъсква, рано или късно, с цензурата, или с нечие негативно отношение.
Случва се и да пострада – да бъде уволнен, да изтърпи принуждение в директен или метафоричен смисъл. Да се служи на истината е мъчно и публицистите най-добре знаят за какво. И в днешното демократично общество е целесъобразно от време на време новините да се изопачават. Много сътрудници пригласят на институции или на персони с власт, на които истината не им изнася.
Аз персонално съм работил във всички типове средства за всеобща информация – във вестници, телевизия, радио – и не постоянно съм имал опцията да кажа всичко, каквото искам. За такива случаи съм си изработил едно предписание: в случай че не можеш да кажеш цялата истина, кажи част от нея, само че не казвай неистина, не подвеждай читателите и не се предавай.
– Спомняш ли си първата обява, първия път, когато видя името си във вестника, като създател?
– Беше информация за един воин на социалистическия труд в цех „ Васил Коларов “….великолепен човек! После написах за ДМЗ „ Ленин “ – голям градеж! Коминът – в небето! Качих се по едни скоби догоре! За да приказвам с коминджията, до момента в който работи.
Той ме гледа и пита: „ Абе, момче, по какъв начин ще слезеш? Слизането е по-трудно! “ Слязох някак си, не гледах надолу…Едни руснаци взеха да ръкопляскат: „ Маладец! Маладец! “ (от съветски – юнак). А аз лежа изтръпнал на земята и си крещя: милион да ми дават, към този момент няма да се кача… Ужас!
Аз влязох без никакъв опит в публицистиката. Бях едно селянче от тревненския Балкан. Дойдох в София, с цел да изучавам право. Цяла година гладувах. Глад немислим!
Един сътрудник от факултета, Стоян Петров работеше във в. „ Народна юноша “ и ми вика: „ Дамяне, я ела в редакцията! “ Беше 1952 година Почнах с писане на информации и стигнах до проблематични кореспонденции, доста напреднах за 2-3 година Но Стоян го изгубих, огромният ми другар. Едно лято отидохме на море, удави се пред очите ми. Не можах да го спася. Пътувах с ковчега му в едно самолетче до София – тъжна история…
Малко по-рано в „ Народна юноша “ пристигна Йордан Радичков, като новак публицист. Светкавично се сприятелихме. Дойде да живеем в квартирата ми на „ Иван Асен “. Такъв шанс за мен! Цяло знамение! Той не знаеше, че ще стане публицист тогава, само че непрестанно ръкомахаше и разказваше за своето село. Сладкодумец! Първият му роман се появи в „ Литературен фронт “ – „ Слънце в чинийка “… Ходихме с него в Родопския край да отразяваме индустриализацията, направихме пътепис: „ С необятна крачка “.
Първият му роман се появи в „ Литературен фронт “ – „ Слънце в чинийка “… След това Йордан се ожени за Сузи Маркова, колежка от редакцията. Отидохме до райсъвета, подписаха се и се върнахме на работа… После той отиде във „ Вечерни вести “, с цел да получи жилище от общината, при нас, в „ Народна юноша “, квартири не осигуряваха.
– Като млади публицисти усещахте ли цензурата тогава? Партийната. На Държавна сигурност? В редакцията имаше ли ченгета?
– Ченгета нямаше, само че се знаеше от по-старите: не можеш да критикуваш държавното управление и политбюро, можеш да критикуваш началник на дружество, да провериш сигнал за него от писмо на четец. Много писма получавахме за нередности по върховете, проверявахме ги и публикувахме. Като основен редактор на „ Труд “ постоянно ми се случваше да се изяснявам „ горе “ за какво това или това сме писали… Големи разправии имах.
– Емблематична за твоя креативен живот ще остане обявата „ Корупция, облечена с власт “. Като основен редактор на „ Труд “ през 80-те ти я пускаш, макар възбраната „ от горната страна “ и те уволняват. Какво толкоз се разказваше в нея? Какво беше сторил основният й воин – един етрополски прокурор?
– Той е бил осиновен от деен герой срещу фашизма, с цел да употребява привилегии – пряк банкет в университета и други. Читател ни писа. Това ме вбеси. С сътрудника Георги Тамбуев проверявахме случая във висшата прокуратура, в окръжния комитет на партията… доказахме нещата. Но не знаехме, че той има другарство с Владко, сина на Тодор Живков.
Тамбуев написа кореспонденцията и аз я пуснах, с огромни букви: „ Корупция, облечена с власт “. Впрочем, би трябвало да призная, че тая корупция ми наподобява много безобидна, като я съпоставям със сегашната. Тия корупционни феномени – толкоз огромни – които ни заобикалят прикрито или очевидно, тогава бяха непознати.
– И какво стана тогава с сериозната ви обява?
– Малко след 14 часа един ден ми се обадиха от кабинета на Йордан Йотов, членът на Политбюро: Спрете тази преписка! Беше висша заповед, прокурорът се беше оплакал от нас… Реших, че няма да я извърша, каквото и да ми коства това. Същата вечер пуснах кореспонденцията за щемпел. Беше нещо нечувано в българската публицистика до тогава!
Стефан Продев беше 2 пъти уволняван, само че от идеологическия отдел на Централен комитет на Българска комунистическа партия. А мен и Тамбуев ни изправиха, като на съд пред Централната ревизионна комисия! Не си направих нито грам самооценка. Казах, че с цялата си съвест поемам отговорност за всичко. Уволниха ни с решение на Политбюро – изрично! Останах на улицата. На Тамбуев му дадоха опция да постъпи в „ Поглед “, на мен – нищо. Добре, че след време Стефан Петров, мой редактор от вестник „ Народна юноша “, ме взе на работа в организация „ София прес “, където беше станал шеф…
След година ме повикаха в Голямата къща, при Живков. Беше му докладвано несъмнено, че малко по-рано имаше конгрес на Съюза на българските публицисти (СБЖ), там избухнаха несъгласия, мен ме извикаха, аз поех председателството и за половин час ги сдобрих. Срещата ми с Живков продължи 10 минути.
Той извика секретарката си и й сподели: „ Пусни на мой автограф, че Дамян Обрешков се връща за основен редактор на „ Труд “. След това ме попита: „ Какво е ситуацията? “ И знаете ли аз какво му отговорих? „ Другарю Живков, ситуацията не е положително. “ Имах поради настроенията на хората. В социалистическия живот имахме огромни придобивки – гратис обучение, опазване на здравето, строителство, дребни пари за ток, за парно, за почивка… само че те научаваха какво има в останалия свят, демокрацията им липсваше, нямаше приемливост мислещите различно… Живков се ядоса доста:
„ Аз – вика – ще ви натоваря вас, публицистите на един аероплан, с цел да видите България от горната страна! „ Отвърнах: „ Аз, другарю Живков, познавам България чудесно “. Остана неудовлетворен, само че не промени решението си, към този момент го беше подписал… Отидох в „ Труд “, там ме посрещнаха като на празник. Отидохме в Клуба на публицистите, там честваха Деня на руския щемпел, в случай че не бъркам. Като влязох, се развикаха: „ Дамян воскресе! Дамян воскресе! “ Обичаха ме.
Аз обикалях райсъветите, борех се да им дадат жилища, коли, тогава не можеше по този начин просто да се купуват. Министър Караманев раздаваше колите. Аз му нося 5-6 молби, той ги разписва, добър човек беше, само че вика: „ Дамяне, стига, бе! “ В подмяна на положителното съм бил обичан на всички места, където съм работил.
Преди да дойда в София, бях комсомолски активист, секретар на околийския комитет на Съюза на националната юноша в Дряново. Хвърчах по селата, които бяха многолюдни тогава – пешком, коли нямаше…После обикалях границите, пишех за в. „ Граничар “. След това създадохме с двама-трима сътрудници „ Студентска естрада “. После – „ Народна юноша “, „ Поглед “… там където бяхме всички вкупом в редакцията (аз делях с Тамара Джеджева едно бюро)…
– А след това?
– После правихме в. „ Отечествен фронт “, направихме го по-добър от „ Работническо дело “ по едно време. И в малкия екран работих, и в радиото – в „ Хоризонт “. Бях по едно време непосредствен другар с Александър Фол – той доста беше пътувал, доста знаеше… Като стана министър на образованието, аз се отдалечих от него някак си – отдалечавам се постоянно от приятелите си, като се повдигнат – само че, така или другояче, той ми се обади и ме прати за основен редактор на вестник „ Учителско дело “.
Там работехме и пеехме. Беше прелестно! Със сълзи се разделихме, като си потеглих след 2 години, с цел да стана основен редактор в „ Труд “. Там ме пратиха от профсъюзите – от 1983 до 1988 година, когато ме уволниха. После ме върна Живков, само че аз напуснах през 1990 година, когато Тошо Тошев и други сътрудници взеха решение да купят вестника. Аз бях срещу, смятах, че би трябвало да си остане профсъюзен. Накрая, през 1995-1996 година отидох да избавям вестник „ Поглед “, само че не съумях. Загробихме го. Та така… Два пъти са ме уволнявали.
Първият път поради татко ми. Той беше кмет на с. Черновръх. Арестуваха го през 1949 година, тъй като отхвърли да дава дежурства от жито на декар…Казал: „ Няма да дам и грам! “ и го прибрали в околийското, 2-3 дни без самун и вода. Като уволниха него, уволниха от комсомола и мен, та отидох в София да последвам. По вестниците, като станах фактор, съкращавах грубо формалните материали. Десетия конгрес на Българска комунистическа партия пуснах в 50 реда, в другите вестници беше на цели страници. Без да запитвам, с запитване нищо не ставаше. Такова беше ситуацията.
– А в този момент какво е ситуацията, бай Дамяне?
– И в този момент не е положително. При демокрацията доста е направено, само че огромна част от хората са обезверени. Повечето от половината на българския народ от бедност изнемогва. И се стопява… Впрочем, аз написах публикация, одеве пратих на Петьо Блъсков, основния редактор на „ Труд “ за обява.
– Какво си написал?
– За демографския срив. Не проблем, а срив! По време на турското иго българската нация оживява, а в днешно време може и да не оживее. Голяма част от популацията живее в огромна беднотия.
Това е повода да понижава доста бързо раждаемостта. Много фамилии отглеждат по едно дете единствено. След 30-40 години българите ще са малцинство спрямо другите етноси. Това е проваляне на българската нация! То може да се спре единствено с решителни дейности. Аз съм склонен с премиера, че много неща вървят нагоре – в стопанската система и в заплащането на труда на хората.
Но, като цяло, огромна част от българите са в мъчно състояние, най-хубавите и младите напущат страната и застарява популацията. В публикацията аз предлагам 10 ограничения за метаморфоза на страната. Първо – понижаване на големия чиновнически уред. Бойко го даде обещание, само че не виждам да става. В държавната администрация фрагментите са некачествени, объркват всяка работа, с която се захванат. Корупция има в целия свят, само че тук е безобразна… Но не тя е тематиката на публикацията.
– А по какъв начин се написа публикация? Какво отговаряш, когато те питат по този начин публицистите, които имат шансът да бъдат твои възпитаници?
– Пише се по този начин, че хората, които четат, да научат някоя истина. Сега е съвременно да се споделя, че публицистиката е коректив на властта. Според мен е заблуда това. Достатъчно е публицистите да пишат и да споделят истини и тогава, когато те са неприятни за ръководещите. Ако те не си вършат оглушки и не мижат, а наблюдават за грешките си и ги поправят – толкоз по-добре и за тях. Ако избират да слушат химни – рано или късно си заплащат.
– Каква е рецептата за бодрия ти дух, за силата, която не те напуща?
– Освен с жизнен дух, на моите години аз съм и с положително здраве. По лечебни заведения вървя, само че не за мен, за близки хора. Моята здравна брошура е празна. Дължи се на това, че като дребен съм се хранил в обилие с пресни зеленчуци и плодове от нашата градина. На младини много си пийвах – след работа с другари, във „ Феята “, в Клуба на публицистите.
Бай ти Дамян обичаше да пее… имам прекрасен глас. След 70-ата си година, си постанових да си пийвам по-малко – 50 грама ракийка, домашно вино през зимата – на обед и вечер, по половин литър. В такова количество е потребно за здравето. Оттам нататък е Божа работа… Аз се веселя на живота и това е.
Нашият посетител
Дамян Обрешков е роден на 1 септември 1929 година в село Добревци, Тревненско. Завършил е публицистика в СУ, дипломната му работа е за сутришното и следобедното издание на “Отечествен фронт”, където по това време работи. 40 години се труди в разнообразни издания на пресата, малкия екран и радиото. Главен редактор на в. “Труд”, с малко спиране, при което е уволнен и след това възобновен на длъжността (1982-1988-1991). Сега е публицист на свободна процедура.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ