В този ден реших, че никога повече няма да бъда онази, която съсипва чужди семейства
Казвам се Лейла, на 23 години, студентка и някогашна държанка на женен мъж. Бях на двадесет години, когато с Роман се срещнахме в един бар. Спомням си дългите му нежни пръсти, на които липсваше брачна халка. Ето по какъв начин направих първата си неточност, мислейки, че е свободен. Той изглеждаше добре, облечен в бутиков костюм и маркови обувки.
Това ми хареса. Приближих се към него и повърхностно му подадох листче с телефонния ми номер. Признавам си, че бях подготвена на нахален флирт. Две седмици по-късно чужд номер ме потъри. Беше Роман. Още същата вечер излязохме на среща. В интерес на истината в началото желаех да си поиграя с него, само че незабелязано се влюбих. Без да допускам, попаднах в личния си капан. И това е втората ми неточност.
Срещите ни ставаха все по-чести и все по-дълбоко хлътвах. Когато в един миг взех решение, че го познавам задоволително, му подарих безусловно всяка част от себе си: живота ми, сърцето и душата. Заклех му се, че ще бъда негова „ вечно “. Третата ми неточност.
Изминаха две години, а любовта ми към него продължаваше да нараства. Отношенията ни бяха съвършени, до деня, в който открих в джоба му пръстен. За миг дъхът ми спря. Не знаех какво да мисля. Казах си, че може би желае да ми подари годежен пръстен. Колко сладко. Но вглеждайки се по-добре в пръстена, осъзнах, че това в действителност е брачна халка. Обърнах я и ръцете ми се вцепениха, когато видях гравираните имена. „ Не! Не може да бъде! Роман не е женен. НЕ! “ Взех телефона и набрах номера на единствения му другар, с който ме беше срещнал. Плачех. Помолих го да ми каже истината.
И той ми я сподели. Най-болезнената истина, която в миналото съм чувала – женен е, и явно не за мен. Същата вечер желаех пояснения и чух скалъпена история. Единственото, което запомних е: „ Не мога да пребивавам без теб “ и „ Обичам те повече от жена си “. Тези думи убиха способността ми да мисля вярно. Щом Роман спря да приказва, го прегърнах мощно и до момента в който сълзите ми продължаваха да капят, му прошепнах: „ Ще те обичам вечно! “ Глупостта ми се беше трансформирала в полуда. За нас не можеше да има „ вечно “. Тази дума беше фикция, неистина. Но аз избрах да допускам в лъжата. Бяхме щастливи. Бяхме съвършената двойка. Не можех да желая повече. Поне това ми споделяше сърцето. Но всякога, когато не бях с него, имах ужасни безсънни нощи. Моите страхове и виновност ми пречеха да се любувам пълноценно на живота. Светът ми се въртеше към него, към тайния свят, който двамата създадохме. И аз бях затворена в този скришен свят. Илюзията ми продължи още година, само че един ден се събудих…
Стоях там и ръцете ми трепереха. Бавно и несигурно почуках. След няколко секунди красива жена отвори вратата и усмихнато ме попита кого диря. Зад гърба й се демонстрираха две дребни деца. Не се сдържах и още веднъж се разплаках. Ако продължавах с фантазията си, горките почтени деца щяха да израснат без татко. Нито те, нито усмихната жена заслужаваха това. Тръгнах си. И не просто се отдалечих от къщата, а напуснах живота им. Не мога да съсипя това семейство. Не мога да съсипя бъдещето на двете красиви деца. Трите години на лъжливото „ вечно “ би трябвало да спре. Неговата брачна половинка не заслужава лицемерен вид като Роман. Самата аз също имам право да бъда с някой по-добър мъж. Може да сгреших, само че ето – в този момент ще поправя нещата. През този ден взех решение, че в никакъв случай повече няма да онази, която унищожава непознат брак.
Инфо: Лична драма
