Старша сестра Катя Велчева: На нас пенсионерите са ни подкрепата
Катя Велчева е старша здравна сестра в Клиниката по здравна онкология в отделението по лъчелечение в УМБАЛ „ Царица Йоана “-ИСУЛ. През тази година тя беше отличена за повторно като Ръководител „ Здравни грижи “ на годината. По този мотив от Zdrave.net беседваме с нея за компликациите, само че и за любовта към специалността „ здравна сестра “.
Г-жо Велчева, вие сте сестра в отделението по лъчелечение, само че през последните две години сте била сестра и в COVID-отделението. Как издържахте?
В началото започнахме с доста огромен боязън, тъй като беше нещо ново. Колкото и да ни беше боязън за себе си и фамилиите ни, някой трябваше да влезе в отделението и да работи. Нямахме избор. В нашето поделение множеството работещи са пенсионери, а шефът беше издал заповед над 60-годишни да не влизат в COVID-отделението. Първоначално бяхме по 7 дни в COVID-отделението – денонощно, след това имахме 7 дни карантина и се връщахме в отделението по лъчелечение. Първата седмица след връщането се оказа, че имаме двама пациенти, инфектирани с Коронавирус, и двама души от личния състав. Слава Богу, и двамата пациенти се усещаха добре и по-късно се върнаха да си продължат лъчелечението, само че колежките трябваше да са си у дома, а едната от тях изкара доста тежко вируса, беше в болница, а след това шест месеца беше нетрудоспособна – с перикардит и всички останали затруднения на Коронавирус. Бяхме доста малко личен състав, а и се тревожехме за онкологичните си пациенти, които от една страна са рискови, а от друга – цялото си лекуване организираха в цялостна изолираност по 40-50 дни. В този интервал не бяха позволени свижданията, а и не можеха в събота и неделя да се приберат по домовете си. На втората година към този момент някак свикнахме, всичко беше доста по-регламентирано и по-спокойно. Постоянно имахме Коронавирус, само че не сме имали тежки случаи.
Впечатляващо е, че измежду онкологичните пациенти не е имало тежки случаи.
Само един от тях пролежа в COVID-отделението. Той се повлия доста добре от лекуването и след това се върна да си довърши и онкотерапията.
Вие сте и първата сестра във имунизационния Коронавирус кабинет на ИСУЛ.
Това се случи на 27 декември. Бях дежурна по болница и основната сестра се обади и ми сподели да отида в РЗИ, да взема имунизациите и да започваме имунизацията за Коронавирус. В РЗИ ми направиха инструктаж по какъв начин се разреждат имунизациите, имунизираха ме и започнахме. Пред кабинета беше тълпа от медици, тъй като първо ваксинирахме хората в болничното заведение, а ние супер прецизно мерихме да са шест дозите и внимавахме да темперираме деликатно флакона, тъй като сме го извадили от -70 градуса. Тогава всички идваха с огромно предпочитание. След един месец обаче стана ужасно. Имаше доста искащи, а нямаше ваксини. По това време пред кабинета стоеше човек, с цел да ни пази, тъй като желаеха да ни линчуват. Ако тогава имаше ваксини, несъмнено щеше да има доста по-голяма успеваемост имунизацията. А след това, след половин година имунизиране, стана тъкмо противоположното – ние разтваряхме имунизацията и нямаше искащи. Обаждахме се на близки да дойдат да се имунизират, с цел да не изхвърляме флакона. Дори се е случвало безусловно на улицата да стопираме хора и да ги молим да се имунизират. Убеждавахме ги с лекаря, обяснявахме им за изгодата и риска, само че не се получаваше доста.
Какво съгласно Вас се случи?
Хората се изплашиха. Объркаха се и от спорните отзиви. Това беше нещото, което ги накара да се откажат от имунизацията. Аз съм доста разочарована от всичко, което се случи около Коронавирус.
Защо?
В началото на пандемията хората ни ръкопляскаха. Ние бяхме в отделението и виждахме по малкия екран. Толкова беше прелестно и с още по-голямо предпочитание си вършехме работата. Правеха ни дарения, а ние ги давахме на пациентите, тъй като те бяха изплашени и без никаква връзка с външния свят. Имали сме фамилии, на които нямаше кой нищо да им донесе. Това отношение беше толкоз прелестно и ни даваше доста мощ да продължим. За нас беше доста мъчно, тъй като не знаехме какво се случва и дали лекуването е вярно. Тогава нямаше единно лекуване, след това към този момент стана ненапълно по-лесно.
По-лесно?
Знаехме какво вършим. Но пъкълът пристигна с делта вълната. Тогава имахме по 60 души в отделението. Имаше доста огромни човешки нещастия. Възрастни съпрузи бяха настанени при нас по едно и също време. Бабата в едната стая, дядото – в другата. Той ми споделя: „ Иди и занеси на бабата от моето млекце да си хапне “. На другия ден той беше умрял. Тя пита по какъв начин е. Не можем да й кажем, тъй като той е умрял преди два часа, а тя също е болна, опитваме се да я щадим. Трябва да го изнесем и се постанова да измислим нещо, с цел да можем да затворим вратата и да не види. Ужасно нещо. Да не приказваме, че поради облеклото ни, пациентите въобще не ни виждаха. Познаваха ни по гласовете. Имаше доста удовлетворени, имаше и доста недоволни пациенти. Нормално.
Сега по какъв начин се справяте физически с работата, защото на всички места сестрите са на половина по-малко от нужното и вашата клиника не прави изключение от това?
Не мога да кажа, че е елементарно. От повече от пет години колежките работят най-малко на още едно място, което още повече затруднява работата ни. Ние би трябвало да се съобразим да има по 12 часа отмора сред всички наряди, които те дават. Много е мъчно, само че се оправяме към този момент и се надяваме да има по-добри времена. На нас пенсионерите са ни поддръжката. Ние сме общо 7 души личен състав сега като от тях четирима са пенсионери.
Продължението на диалога можете да прочетете утре
Г-жо Велчева, вие сте сестра в отделението по лъчелечение, само че през последните две години сте била сестра и в COVID-отделението. Как издържахте?
В началото започнахме с доста огромен боязън, тъй като беше нещо ново. Колкото и да ни беше боязън за себе си и фамилиите ни, някой трябваше да влезе в отделението и да работи. Нямахме избор. В нашето поделение множеството работещи са пенсионери, а шефът беше издал заповед над 60-годишни да не влизат в COVID-отделението. Първоначално бяхме по 7 дни в COVID-отделението – денонощно, след това имахме 7 дни карантина и се връщахме в отделението по лъчелечение. Първата седмица след връщането се оказа, че имаме двама пациенти, инфектирани с Коронавирус, и двама души от личния състав. Слава Богу, и двамата пациенти се усещаха добре и по-късно се върнаха да си продължат лъчелечението, само че колежките трябваше да са си у дома, а едната от тях изкара доста тежко вируса, беше в болница, а след това шест месеца беше нетрудоспособна – с перикардит и всички останали затруднения на Коронавирус. Бяхме доста малко личен състав, а и се тревожехме за онкологичните си пациенти, които от една страна са рискови, а от друга – цялото си лекуване организираха в цялостна изолираност по 40-50 дни. В този интервал не бяха позволени свижданията, а и не можеха в събота и неделя да се приберат по домовете си. На втората година към този момент някак свикнахме, всичко беше доста по-регламентирано и по-спокойно. Постоянно имахме Коронавирус, само че не сме имали тежки случаи.
Впечатляващо е, че измежду онкологичните пациенти не е имало тежки случаи.
Само един от тях пролежа в COVID-отделението. Той се повлия доста добре от лекуването и след това се върна да си довърши и онкотерапията.
Вие сте и първата сестра във имунизационния Коронавирус кабинет на ИСУЛ.
Това се случи на 27 декември. Бях дежурна по болница и основната сестра се обади и ми сподели да отида в РЗИ, да взема имунизациите и да започваме имунизацията за Коронавирус. В РЗИ ми направиха инструктаж по какъв начин се разреждат имунизациите, имунизираха ме и започнахме. Пред кабинета беше тълпа от медици, тъй като първо ваксинирахме хората в болничното заведение, а ние супер прецизно мерихме да са шест дозите и внимавахме да темперираме деликатно флакона, тъй като сме го извадили от -70 градуса. Тогава всички идваха с огромно предпочитание. След един месец обаче стана ужасно. Имаше доста искащи, а нямаше ваксини. По това време пред кабинета стоеше човек, с цел да ни пази, тъй като желаеха да ни линчуват. Ако тогава имаше ваксини, несъмнено щеше да има доста по-голяма успеваемост имунизацията. А след това, след половин година имунизиране, стана тъкмо противоположното – ние разтваряхме имунизацията и нямаше искащи. Обаждахме се на близки да дойдат да се имунизират, с цел да не изхвърляме флакона. Дори се е случвало безусловно на улицата да стопираме хора и да ги молим да се имунизират. Убеждавахме ги с лекаря, обяснявахме им за изгодата и риска, само че не се получаваше доста.
Какво съгласно Вас се случи?
Хората се изплашиха. Объркаха се и от спорните отзиви. Това беше нещото, което ги накара да се откажат от имунизацията. Аз съм доста разочарована от всичко, което се случи около Коронавирус.
Защо?
В началото на пандемията хората ни ръкопляскаха. Ние бяхме в отделението и виждахме по малкия екран. Толкова беше прелестно и с още по-голямо предпочитание си вършехме работата. Правеха ни дарения, а ние ги давахме на пациентите, тъй като те бяха изплашени и без никаква връзка с външния свят. Имали сме фамилии, на които нямаше кой нищо да им донесе. Това отношение беше толкоз прелестно и ни даваше доста мощ да продължим. За нас беше доста мъчно, тъй като не знаехме какво се случва и дали лекуването е вярно. Тогава нямаше единно лекуване, след това към този момент стана ненапълно по-лесно.
По-лесно?
Знаехме какво вършим. Но пъкълът пристигна с делта вълната. Тогава имахме по 60 души в отделението. Имаше доста огромни човешки нещастия. Възрастни съпрузи бяха настанени при нас по едно и също време. Бабата в едната стая, дядото – в другата. Той ми споделя: „ Иди и занеси на бабата от моето млекце да си хапне “. На другия ден той беше умрял. Тя пита по какъв начин е. Не можем да й кажем, тъй като той е умрял преди два часа, а тя също е болна, опитваме се да я щадим. Трябва да го изнесем и се постанова да измислим нещо, с цел да можем да затворим вратата и да не види. Ужасно нещо. Да не приказваме, че поради облеклото ни, пациентите въобще не ни виждаха. Познаваха ни по гласовете. Имаше доста удовлетворени, имаше и доста недоволни пациенти. Нормално.
Сега по какъв начин се справяте физически с работата, защото на всички места сестрите са на половина по-малко от нужното и вашата клиника не прави изключение от това?
Не мога да кажа, че е елементарно. От повече от пет години колежките работят най-малко на още едно място, което още повече затруднява работата ни. Ние би трябвало да се съобразим да има по 12 часа отмора сред всички наряди, които те дават. Много е мъчно, само че се оправяме към този момент и се надяваме да има по-добри времена. На нас пенсионерите са ни поддръжката. Ние сме общо 7 души личен състав сега като от тях четирима са пенсионери.
Продължението на диалога можете да прочетете утре
Източник: zdrave.net
КОМЕНТАРИ