Експерт: Жертвата на домашно насилие има право на защита
Катя Кръстанова е приключила логика на психиката в СУ „ Св. Климент Охридски”. От дълги години работи като психолог в неправителствената организация Фондация „ Асоциация Анимус”. В психотерапевтичната си процедура работи с потърпевши от принуждение и хора, които търсят личностно развиване. Ето какво описа тя пред Дир.бг по въпроса за домашното принуждение и Истанбулската спогодба.
- Г-жо Кръстанова, тематиката за домашното принуждение в последните дни се наложи в обществото. Какво ни дава Истанбулската спогодба повече, откакто имаме и Закон за домашното принуждение?
- Домашното принуждение има в своята същина доста аспекти. А Истанбулската спогодба би предиздвикала страната да е по-отговорна към казуса. Има непрестанно образци за неналичието на поддръжка при случаи на домашно принуждение. Например, скоро бях в Пазарджик на семинар по тематиката. Там за 2017 г има към 60 издадени незабавни ограничаващи заповеди, като единствено 7 са станали непрекъснати. Незабавна значи, че незабавно се не разрешава на насилника да приближава жертвата. След това казусът влиза в съд, образува се дело и съдията след това постановява непрекъсната ограничаваща заповед, която може да е най-вече 18 месеца.
- И за какво има толкоз огромно разминаване сред незабавната и непрекъснатата ограничаваща заповед?
- Съдиите настояват, че жертвите отдръпват жалбите си. Не се стига до дело и по този начин няма решение за непрекъсната ограничаваща заповед. Но... Тук има едно огромно само че... В огромните градове, където има подкрепящи профилирани услуги на локални организации, нещата не са по този начин. Когато една жертва на домашно принуждение получи съответна поддръжка в съвещателен център, получи психическа поддръжка от хабилитирано лице, когато бъде обгрижена и подкрепена да продължи напред, нещата са разнообразни. Тя знае, че не е сама и има право да бъде предпазена. Когато жена пострада в град, в който няма към кого да се обърне, какво прави? Най-често се помирява и не пази себе си. Ето тук идва точното място на Истанбулската спогодба. Тя регламентира нещата по този начин, че страната да обърне внимание на казуса и да направи по този начин, че в градовете да има услуги, които да оказват помощ.
- И по какъв начин наподобява това на картата на България? В какъв брой града има такива центрове...
- Специализирани центрове за помощ има общо 13 в цялата страна. А в България има 28 области. Става въпрос за неправителствени организации, които се финансират от планове, все още, а не от обезпечени от страната услуги. Ако такива организации и услуги се появят във всеки регионален град, нещата ще придобият друга картина. Сега в Сливен няма, в Ямбол, в Кърджали, Ловеч, Враца и така нататък И жертвите в тези градове са изоставени. А да има съвещателен център е едно, само че да има спешен център, в който жертвата може да остане, е друго. А като ги няма и двете, жертвата няма никакъв късмет. Друго проблем е пасивността на Дирекциите „ Социално подпомагане” по места. Директорите на тази дирекция имат много права по Закона за отбрана от домашно принуждение и могат да предизвикват искане за ограничаващи заповеди за някои лица и деца. Когато бъдат питани какъв брой ограничаващи заповеди са инициирали, тъй като те по закон имат право, да сторят това за деца, хора под забраняване и хора с решение на ТЕЛК, отговорът неведнъж е - нито едно дело за година за цяла област от страната. Това какво значи, няма домашно принуждение?! Ето по този начин се минимализира домашното принуждение. Нима никой не е срещал този типичен случай: Син бие парализираната си майка, която е на напреднала възраст, с цел да й вземе пенсията. Къде и по какъв начин да отиде тази жена до Районния съд, с цел да се оплаче и да й се издаде ограничаваща заповед. За нея се чака да помогне локалният шеф на дирекция обществено подкрепяме. Преди дни жена се възпламени, това е краен акт на беззащитност, през днешния ден стана ясно, че друга е убита в Троян. Четири смъртни случая имаме от началото на годината и два с тежки пострадвания. И това са случаи, които са станали публично известни. А какъв брой има, които не са станали известни.
- Истанбулската спогодба провокира спор в обществото. Няма по какъв начин да отречете това, само че...
- Прекъсвам ви, тъй като има и друго безумство, което не мога да го осмисля. Да се организира референдум за Конвенцията. Един референдум коства 20 млн. лв.. Ако тези пари се влагат в центрове по градове, ще обхванем цялата страна, за години напред. За към милион се построи нов спешен център в Русе за 15 индивида. Нали разбирате какъв брой центъра са това, в случай че тези пари се насочат за жертвите на принуждение. Колко безсрамен би трябвало да си на фона на смъртните случаи на дами, жертви на домашно принуждение, с цел да искаш референдум по Конвенция, която може да им донесе избавление. Значи ние ще вземем пари от данъкоплатците, от жертвите, с цел да питаме хората дали са за Конвенция, която да ни отбрани от домашното принуждение. Какво е това? И в случай че за домашното принуждение се поде спор около конвенцията, то дано не забравяме, че Конвенцията е и за половото принуждение. Темата за половото принуждение някак се подминава. А тя има доста пластове, които я вършат извънредно неприятна. Тук ролята на центровете по места е доста огромна. Какво имам предвид. Когато имаме жертва на обезчестяване, дамата е извънредно засегната. И от самият акт, и от психическа позиция. Когато в даден град има спешен център за полово принуждение, там може да се смъкват показания, да се работи с психолог, да се освидетелства всичко. Така жертвата, с помощна на поддръжка от опитни хора, може да завърши с всичко, което би помогнало при дело. И в случай че това се направи, за жертвите е по-лесно. Всичко завършва на първа фаза и се основават документи. А не един път да приказва след насилието, след това при диалог със следовател отново да повтаря, след това на дело отново и отново. Така контузията става доста огромна. Така жертвата всякога е унижена. И това се случва, в случай че няма отбрана. Точно това е повода в не малко случаи жертвите да не подхващат нищо. Примиряват се, че им се е случило и толкоз. Не се жалват. Ако се решат, болката им става по-голяма. Пак ще се върна на Истанбулската спогодба, тъй като тя дава точно на такива дами поддръжка.
- Проблемът с ранните бракове при ромите...
- Огромен проблем. Тук идва и просветителната част на конвенцията. Темата е извънредно необятна и многопластова. Но дано забележим по какъв начин ще вървят нещата с конвенцията, тъй като и този проблем си има трактовка в нея. Темата остава отворена.
- Г-жо Кръстанова, тематиката за домашното принуждение в последните дни се наложи в обществото. Какво ни дава Истанбулската спогодба повече, откакто имаме и Закон за домашното принуждение?
- Домашното принуждение има в своята същина доста аспекти. А Истанбулската спогодба би предиздвикала страната да е по-отговорна към казуса. Има непрестанно образци за неналичието на поддръжка при случаи на домашно принуждение. Например, скоро бях в Пазарджик на семинар по тематиката. Там за 2017 г има към 60 издадени незабавни ограничаващи заповеди, като единствено 7 са станали непрекъснати. Незабавна значи, че незабавно се не разрешава на насилника да приближава жертвата. След това казусът влиза в съд, образува се дело и съдията след това постановява непрекъсната ограничаваща заповед, която може да е най-вече 18 месеца.
- И за какво има толкоз огромно разминаване сред незабавната и непрекъснатата ограничаваща заповед?
- Съдиите настояват, че жертвите отдръпват жалбите си. Не се стига до дело и по този начин няма решение за непрекъсната ограничаваща заповед. Но... Тук има едно огромно само че... В огромните градове, където има подкрепящи профилирани услуги на локални организации, нещата не са по този начин. Когато една жертва на домашно принуждение получи съответна поддръжка в съвещателен център, получи психическа поддръжка от хабилитирано лице, когато бъде обгрижена и подкрепена да продължи напред, нещата са разнообразни. Тя знае, че не е сама и има право да бъде предпазена. Когато жена пострада в град, в който няма към кого да се обърне, какво прави? Най-често се помирява и не пази себе си. Ето тук идва точното място на Истанбулската спогодба. Тя регламентира нещата по този начин, че страната да обърне внимание на казуса и да направи по този начин, че в градовете да има услуги, които да оказват помощ.
- И по какъв начин наподобява това на картата на България? В какъв брой града има такива центрове...
- Специализирани центрове за помощ има общо 13 в цялата страна. А в България има 28 области. Става въпрос за неправителствени организации, които се финансират от планове, все още, а не от обезпечени от страната услуги. Ако такива организации и услуги се появят във всеки регионален град, нещата ще придобият друга картина. Сега в Сливен няма, в Ямбол, в Кърджали, Ловеч, Враца и така нататък И жертвите в тези градове са изоставени. А да има съвещателен център е едно, само че да има спешен център, в който жертвата може да остане, е друго. А като ги няма и двете, жертвата няма никакъв късмет. Друго проблем е пасивността на Дирекциите „ Социално подпомагане” по места. Директорите на тази дирекция имат много права по Закона за отбрана от домашно принуждение и могат да предизвикват искане за ограничаващи заповеди за някои лица и деца. Когато бъдат питани какъв брой ограничаващи заповеди са инициирали, тъй като те по закон имат право, да сторят това за деца, хора под забраняване и хора с решение на ТЕЛК, отговорът неведнъж е - нито едно дело за година за цяла област от страната. Това какво значи, няма домашно принуждение?! Ето по този начин се минимализира домашното принуждение. Нима никой не е срещал този типичен случай: Син бие парализираната си майка, която е на напреднала възраст, с цел да й вземе пенсията. Къде и по какъв начин да отиде тази жена до Районния съд, с цел да се оплаче и да й се издаде ограничаваща заповед. За нея се чака да помогне локалният шеф на дирекция обществено подкрепяме. Преди дни жена се възпламени, това е краен акт на беззащитност, през днешния ден стана ясно, че друга е убита в Троян. Четири смъртни случая имаме от началото на годината и два с тежки пострадвания. И това са случаи, които са станали публично известни. А какъв брой има, които не са станали известни.
- Истанбулската спогодба провокира спор в обществото. Няма по какъв начин да отречете това, само че...
- Прекъсвам ви, тъй като има и друго безумство, което не мога да го осмисля. Да се организира референдум за Конвенцията. Един референдум коства 20 млн. лв.. Ако тези пари се влагат в центрове по градове, ще обхванем цялата страна, за години напред. За към милион се построи нов спешен център в Русе за 15 индивида. Нали разбирате какъв брой центъра са това, в случай че тези пари се насочат за жертвите на принуждение. Колко безсрамен би трябвало да си на фона на смъртните случаи на дами, жертви на домашно принуждение, с цел да искаш референдум по Конвенция, която може да им донесе избавление. Значи ние ще вземем пари от данъкоплатците, от жертвите, с цел да питаме хората дали са за Конвенция, която да ни отбрани от домашното принуждение. Какво е това? И в случай че за домашното принуждение се поде спор около конвенцията, то дано не забравяме, че Конвенцията е и за половото принуждение. Темата за половото принуждение някак се подминава. А тя има доста пластове, които я вършат извънредно неприятна. Тук ролята на центровете по места е доста огромна. Какво имам предвид. Когато имаме жертва на обезчестяване, дамата е извънредно засегната. И от самият акт, и от психическа позиция. Когато в даден град има спешен център за полово принуждение, там може да се смъкват показания, да се работи с психолог, да се освидетелства всичко. Така жертвата, с помощна на поддръжка от опитни хора, може да завърши с всичко, което би помогнало при дело. И в случай че това се направи, за жертвите е по-лесно. Всичко завършва на първа фаза и се основават документи. А не един път да приказва след насилието, след това при диалог със следовател отново да повтаря, след това на дело отново и отново. Така контузията става доста огромна. Така жертвата всякога е унижена. И това се случва, в случай че няма отбрана. Точно това е повода в не малко случаи жертвите да не подхващат нищо. Примиряват се, че им се е случило и толкоз. Не се жалват. Ако се решат, болката им става по-голяма. Пак ще се върна на Истанбулската спогодба, тъй като тя дава точно на такива дами поддръжка.
- Проблемът с ранните бракове при ромите...
- Огромен проблем. Тук идва и просветителната част на конвенцията. Темата е извънредно необятна и многопластова. Но дано забележим по какъв начин ще вървят нещата с конвенцията, тъй като и този проблем си има трактовка в нея. Темата остава отворена.
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ