Като дете не обичах края на август...
Като дете не обичах края на август. Прибирах се от село, трябваше да ми купуват учебници и тетрадки. Не ми харесваше мисълта, че свършват късните селски вечери. Колкото и да мразех да ме викат за вечеря, толкоз и ми липсваше през септември тази пуста закъсняла вечеря. И скъсаните гуменки, и тогавашната бяла блуза, обелените колена, скъсаната топка от последното международно. Липсваше ми даже и дядо ми, който ненавиждах, когато ме караше да дремя от 2 до 4. Било доста мощно слънцето, дрън та пляс. Определено не обичах есента. „ Прочетохте ли си книгите ", беше въпросът с най-голяма тежест, само че по какъв начин да обясниш на учителката, че лепенката на Зидан просто трябваше да я имаш...
Сега към този момент няма село, няма и учебно заведение. Няма и подготвена изстинала вечеря. Има здрави маратонки и чиста бяла блуза, само че уви… Има от 2 до 4, само че дядо го нямаше.
Белезите по колената са си там, както и спомените.
Този път книгата е прочетена. Казваше се „ Не пораствай! Капан е. "
Алис Русева
Редакция: обекти.бг
