Каръл Пирсън използва средствата на антропологията и психологията разработва интересна

Каръл Пирсън употребява средствата на антропологията и логиката на психиката създава забавна догадка за хода на психологичното ни развиване, чиито стадии се показват от постоянно срещани архетипове, познати на множеството от нас...

Доктор по философия и лекар по богословие, Пирсън е знаменит престиж в региона на дълбинната логика на психиката. Чрез насърчаване на наративната просветеност нейната работа подкрепя хора по целия свят да открият своето предопределение и да живеят по-пълноценен и сполучлив живот, както и организациите – да реализират по-висшето си предопределение.

„ Да властваш “ значи да зависиш от страха и вярата на хората в оскъдицата – че нещо не доближава и всички би трябвало да се състезаваме за него. Този боязън ги кара да бъдат хрисими, подвластни, конформистки настроени, да се надяват, че ще запазят благоволението на властващите и/или сами да се борят за власт. 

В най-богатата страна в света страхът от бедността стимулира хората да работят. В обкръжението на другите хората са стимулирани да купуват това и това произведение, с цел да бъдат обичани. Както Филип Слейтър изяснява в „ Търсене на самотата " комерсиалните реклами ускоряват обусловената от културата религия в оскъдицата, като основават изкуствени потребности. Вместо да се боят от бедността сама по себе си, хората се опасяват, че няма да могат да си купят елегантна лека кола или истински джинси.

Властимащите поддържат изкуствената оскъдност, тъй като тя оказва помощ да се продават стоките и държи работната мощ в послушание. Останалите от нас не отхвърлят или не опровергават убеждението, че средствата и гениите са нищожни, тъй като им е нужно да имат вяра, че е по този начин. 

В края на краищата раят не значи даден човек да задоволява всичките си нарцистични прищявки. Това значи да живееш с чиста съвест, за което са нужни дълбока благодарност и почитание към себе си и другите. Само като взема, колкото и да е доста, човек няма да стигне там, както няма да стигне и в случай че единствено дава.

В западната просвета се демонстрира мощно неодобрение по отношение на дамите за това, че са обособени персони със свои потребности, а освен „ всеотдайни дървета “. Гневът може да застигне еманципираната жена поради упоритостта и самостоятелността й или обичайна жена – заради зависимостта й. И към двете се насочат обвинявания, че желаят и се нуждаят от нещо за себе си.

Яростта, която постоянно се излива върху дамите, стремящи се към самостоятелност, се демонстрира постоянно когато самовлюбени персони са принудени да изслушат изказвания за автономия от хора, за които до неотдавна са считали, че живеят единствено за тяхно улеснение.

Днес съвсем всички, наподобява, схващат по какъв начин майката, която прави жертви, може да манипулира децата си, само че има и различен, не по-малко злотворен вид. Това е мъжът, който ненавижда работата си и споделя, че не я напуща поради жена си и децата си, а по-късно ги кара да му се отплащат, като го почитат, като го пазят от рецензия или яд и му разрешават да се усеща в сигурност и сигурност в своята цитадела. Такъв мъж съвсем постоянно желае жена му да жертва себе си поради драмата на неговото страдалчество. Посланието в тези два случая и в други случаи е: „ Аз върша жертви за теб, по тази причина не ме изоставяй, спри при мен, подхранвай илюзиите ми, помогни ми да се усещам в сигурност и сигурност. "

Въпреки че доста хора са се научили да дават и да се отхвърлят, от жертвите им няма да има никаква изгода, в случай че не открият себе си. Докато хората не развият егото си, няма смисъл да ги съветваме да се повдигнат над него. Няма смисъл да подтикваме хората да се повдигнат над желанието, до момента в който те не си разрешат до дъно да вършат каквото изискат. Поради тази причина концепцията на будизма да се издигнем над пристрастеността ме тревожи, защото може да фиксира някои хора в уроците на отказването таман когато развиването ги подтиква да схванат какво желаят!

Твърдя, че не всеки знае какво желае. Действително, самовлюбените наподобява, живеят напълно водени от желанието: Искам това! Искам това! Всъщност обаче желанията им не са същински, въобще не са просветени стремежи. Това са най-много форми на пристрастяване, маскиращи първична празнина и апетит за действителното. 

Хората Нарциси още нямат същинско възприятие за идентичност и по тази причина усещат пустош. Исканията им са програмирани от културата – те споделят: „ Искам цигара “, „ Искам нова кола с преносим покрив “. Мислят, че като ги получат, ще им стане хубаво. Когато не са развили мощно възприятие за обособена, независима цялостна персона, хората се управляват основно от това, което съгласно тях са мненията на другите.

Без цялостна персона в действителност не можеш нито да дадеш, нито да получиш доста обич. Когато хората играят роля, с цел да получат обич или почитание – и крият същинската си същина (която може да е кълбо от потребности), – никога не могат да се почувстват същински обичани поради самите себе си. Обичана се усеща единствено ролята. Нещо повече, тяхната любов след това може да бъде даже нездравословна за другите хора, тъй като най-често е натрапчива, собственическа, манипулираща и обвързваща. 

Ние идваме на бял свят с цялостна персона, само че тя е по-скоро евентуална, в сравнение с изцяло развита идентичност. Кои сме, научаваме от това, което желаеме, което вършим, което мислим и усещаме. Най-щастливи са тези, които рискуват, с цел да са напълно правилни на себе си. Те са хората, които минимум играят препоръчваните функции, само че те и нямат особена нужда да бъдат бунтари. Те освен най-силно усещат кои са, само че могат да получават и да дават повече обич от другите хора, тъй като са уверени, че любовта край тях е същинска, а не е единствено отговор на функциите, които играят.

За множеството от нас съпротивата е извънредно значима за построяването на самоличността. Натискът на културата въобще и на фамилиите, учебните заведения и така нататък да се придържаме към даден жанр на държание ни принуждава да се надигнем лице в лице с разликите си и по този метод да изострим възприятието си за идентичност. Когато виждаме, че сме разнообразни – а рано или късно ще се намерим в обстановка, в която това пречи, – настъпва решителният миг, в който би трябвало да изберем или да станем хамелеони, или да рискуваме да се откъснем от другите хора.

Да създадем обаче безспорен избор за себе си и за личната си целокупност, даже пред опасността да бъдем самотни и необичани, това отново е причина за подвиг и в края на краищата – за способността ни да обичаме други хора, като оставаме независими. Това е значимо, с цел да създадем подобаващите граници, които ще ни разрешават да виждаме разликата сред себе си и някой различен. Така няма да е нужно да ги обективираме, с цел да познаем себе си и това, което желаеме. Само при тези условия е допустимо по едно и също време да бъдем блестящо изразени персони и да почитаме различен човек, като в това време вършим това, което е належащо за самите нас.

Границите са значими и с цел да открием призванието си. Една от страните на индивида е да бъде създател, да вдъхва живот на неща, които не са съществували преди. Ето какво значи, че сме основани по божие сходство.

Повечето мъже или дами, уверени в стоическото „ Никой не ми е необходим “, са извънредно самотни. Мнозина, които поддържат илюзията, че сами са си задоволителни, изпитват безспорен смут да не бъдат изоставени.

Можем да бъдем сами по доста способи. Като живеем сами, пътуваме сами, прекарваме времето си сами. Сравнително малко хора възприемат този метод на живот за нескончаем интервал. Съществуват и други способи – някои от които имат преимуществото, че маскират самотата ни, от време на време и за нас самите. Единият от методите е да омаловажаваме това, което усещаме и желаеме, и да даваме на другите това, което мислим, че желаят: да бъдем това, което ние мислим, че желаят да бъдем. Другият метод е се отнасяме към хората като към предмети за облекчаване на желанията ни. В този случай е доста значимо да не осъзнаваме действително самостоятелната им човешка идентичност. Всъщност постоянно когато човек постъпва по отношение на различен човек по този начин, като че ли единият е горе, а другият – долу, това е самотно взаимоотношение.

Когато напущат някого – родител, дете, ухажор, аставник, работа, метод на живот, – мнозинството от хората оправдават постъпката си с извода, че това, което напущат, е неприятно. Немислимо е да искаш да си отидеш, тъй като имаш потребност да се развиваш. Осъзнаването, че спасителят ни постоянно се трансформира в подтисник, в случай че не заминем в подобаващия миг, идва по-късно, в случай че въобще пристигна.

Всеки път, когато осъзнаваме, че страдаме, това е сигнал, че сме подготвени да се придвижим напред и да внесем промени в живота си. Задачата ни, затова, е да изследваме страданието, да го осъзнаваме, да заявяваме с цялостен глас, че в действителност ни боли. Можем да го създадем обаче единствено в случай че имаме най-малко лъч вяра, че страданието ни не е нужно, че може да бъде облекчено, че не става дума просто за нормалното човешко положение – или за жребия ни на мъж или жена. Така към този момент страданието се трансформира в подарък. Привлича вниманието ни и афишира, че е време да се придвижим, да усвоим нови типове държание, да изпитаме нови провокации.

Страданието е нивелирът, който ни напомня, че сме елементарни смъртни, че никой от нас не е освободен от компликациите на човешкия живот. Когато страданието и отчаянието дойдат дружно, те ни разрешават да утвърждаваме вярата, да обичаме себе си и на инат на всички спънки да споделяме: „ Пак ще обичам и отново ще се надявам. “ В този миг усещаме трансцендентността, в този миг познаваме хубостта на единството, на това, че сме част от мрежата, която ни свързва с останалите смъртни, че в основата си – въпреки всичките си достижения – сме като другите хора.

Хората, на които се е случвало „ най-лошото “, постоянно имат съвсем трансцендентална независимост, защото са се сблъскали с „ най-лошото “ и са оживели. Знаят, че могат да понесат всичко. За тях не е належащо животът да е прелестен, да е парадайс, с цел да го обичат.

Интересното за мен е, че за огромен брой хора, наподобява, не е належащо да понасят тежки премеждия, стига да се научат да дават на другите по малко всеки ден и да се отхвърлят от сегашното, с цел да посрещнат незнайното. За да научат този урок, някои хора би трябвало да се изправят пред „ най-лошото “, а други – не. Всекидневният темп на предоставяне на другите и на отричане от сегашното основава уменията, които им оказват помощ да се оправят, когато изгубят непосредствен човек или заболеят тежко.

Има хора, които задържат тези дребни умирания. Заминават, без да кажат сбогом. Завършват гимназията или колежа и нито честват, нито скърбят за живота, който в никакъв случай няма да се повтори. Преструват се, че рождените дни са като всеки различен ден. Сякаш няма да има загуба, в случай че не я признаят. Тези хора постоянно би трябвало да провокират свада, с цел да пресечен някоя връзка, или да се престорят, че тя в никакъв случай не е означавала нещо за тях. Хората, които блокират всичките си рецептори, по този начин се задръстват прочувствено, че не им остава място за нищо ново. Постепенно стартират да усещат неразположение и вдървеност.

Други, които са помъдрели, знаят, че от време на време би трябвало да изоставен някого, някое място или някоя работа, тъй като е време за израстване, за напредване. Знаят, че стареенето крие нови благоприятни условия, само че бележи и края на младостта. Тези хора могат да честват бъдещето и своята нова област на израстване, като в същото време признават какво е означавало за тях да бъдат с даден човек, на дадена работа или място. Могат също да отделят време, с цел да благодарят за предишното и да скърбят за загубата си. Като излеят благодарността и скръбта си, отварят място за новото. След като са изпитали тези усеща, към този момент са подготвени да изпитат възбудата от новото израстване.

Модерната литература и философия ни предизвикват повече да не търсим спасители, да пораснем и да поемем отговорността за живота и бъдещето си. Възможно е ние, като хора, да сме основали съществуващата опасност за Земята под формата на нуклеарно изтребване или екологична злополука, с цел да се принудим да навлезем в зрелостта. Повече не можем да отхвърляме нуждата да поемем отговорност за живота си – поединично или групово.

От Каръл Пирсън „ Героят в теб “, изд. Кибеа
Снимка: CarolsPearson.com