Кан – един различен, но истински фестивал |
Кан е първият кинофестивал в света, който отваря порти в пост-ковид обстановката. Това стана на 6 юли 2021, по всички правила на традицията и блясъка, само че и при съблюдаване на прецизен здравен протокол.
Целта на уредниците, а и на цялата международна кинообщност, е да се отпразнува завръщането на киното, забравената наслада да гледаш филми в тъмна зала и на огромен екран. При прожекциите няма разстояние, само че всички би трябвало да са с маски – към това приканва преди всеки сеанс самият президент Пиер Лескюр с преднамерено гласово известие. На влизане прецизно ти ревизират QR-кода на документа за имунизация или здравния тест.
Избягват се скупчванията - няма я към този момент препълнената пресзала. Няма го остарялото и шумно фестивално другарство, само че пък ги има филмите и звездите. Всичко е някак с напрежение и необичайно - хем е същият фестивал, хем не е. „ Новата действителност “ е грубата действителност на невидимата опасност. Баджът към този момент не е задоволителен с цел да влезеш на прожекция – би трябвало ти резервация на билети, която е напълно цифрова и изисква супер компютърна просветеност и подвижност на пръстите, с цел да успееш да се класираш. Но това не е всичко – заради големия натиск на искащи да се снабдят със заветните е-билети, уеб сайтът непрекъснато блокира. Цяло знамение е да успееш да се „ букнеш “ от първия път, през целия ден упорстваш и след това все някак се оправяш. От положителното американско кино знаем, че в никакъв случай не би трябвало да се отказваш. Но е много паническо занятие...
На аления килим нещата са по-лесни и флуидни, въпреки че наподобява сюрреалистично носенето на маски с луксозните вечерни рокли. И звездите не ги сложиха, за покажат усмивките си – Джоуди Фостър, Хелън Мирън и Джесика Частейн, Изабел Юпер... „ В Кан – маски долу “ споделиха и в телевизонен репортаж. Но на мъжете, като Педро Алмодовар или режисьора на „ Паразит “ Бонг Жоон Хо (специален посетител, притежател на „ Златната палма “ за 2019 жив знак на приемственост) сигурно им е било по-трудно в юлската горещина. Нямаше ги и обичайните обятия на домакините Тиери Фремо и Пиер Лескюр най-горе на стълбата с аления килим...
Откриването беше с мюзикъла „ Анет “ на Леос Каракс. Зажаднелите за кино и фестивален живот го посрещнаха с аплодисменти на крайници даже преди прожекцията. Това беше реверанс не толкоз към кино лентата, колкото към фестивала и към киното изобщо, че го има. Иначе, това е един артикул, добре умислен и опакован, блестящо изработен като за церемония в Кан, само че лишен от същински усеща, макар, че вътре се пее за изпепеляваща обич.
Каракс е рядка птица във френското кино, „ атипичен “ и ексцентричен режисьор, наследник на американска кинокритичка, наложил се през 80-те. Това е първият му филм на британски и незнайно за какво го дефинират като „ музикална комедия “ - въпреки че има музика и песни, сюжетът е много тъмен, героинята умира, има и още гибел... Музиката и песните, както и сюжетът са дело на американска рок-група от началото на 70-те " Спаркс ", незнайна в България. Не е хард-рок, нито благозвучен, а „ глам “, т.е. обвързван с искра, ненапълно и със самоирония.
В основните функции са поканени две емблематични звезди – нежната Марион Котийар, фаворитка на французите, носителка на „ Оскар “ и чаровният колос Адам Драйвър, с две номинации за „ Оскар “, прочут ни последно от „ Патерсън “ на Джармуш.
„ Този вид, това тяло са направени за мен, за моята камера “ – изяснява избора си Каракс.
Героите: тя е фамозно оперно сопрано, което „ пее и умира “ на сцената, той много жесток стенд-ъп комедиант с артистично име „ Маймуната на Господ “. Те са светската двойка на върха на славата си. В тази съвременна версия на „ Красавицата и звярът “, наречена някъде „ Красавицата и Копелето “, има велика обич, само че сред актьорите по този начин и няма химия и това не може да се скрие от камерата. Любопитно е решението с тяхното бебе Анет, което е...кукла, като в нежното му телце се е въплътил гласът на майка му след гибелта й. И бащата стартира да експлоатира свръхестествената му заложба до момента в който... Но няма да описваме всичко. Който обича зрелищното, тържествено, лъскаво кино на Леос Каракс дано го гледа. Накрая го чака приятна изненада, с изключение на гневните разходки с мощен мотор, стилизираната еротика, даже закачката с придвижването #MeToo (героят на Драйвър е упрекнат комично от 6 дами в полово посегателство)... „ Анет “ взе участие в надпреварата, само че надали ще вземе премия.
Като заговорихме за награди, да кажем кое е журито на 74-то издание. В Кан изданията се помнят с името на президента и това в този момент е американецът Спайк Лий, първият тъмнокож президент в историята на фестивала, бунтовник и с емфатичен нюх към шоуто. Около него блестят 5 дами и 3 мъже от 5 континента и 7 националности. Те ще правят оценка 24-те кино лентата и ще присъдят най-желаните в света награди (заедно с „ Оскарите “, схваща се). Кои са определените?
На първо място - Мати Диоп, френско-сенегалска режисьорка, работеща сред Париж и Дакар. Още с първия си филм „ Атлантик “ (2019) тя влезе в състезанието на Кан и получи Голямата премия. Милен Фармър, друга дама, „ свободна жена и създател отвън нормите “, е певица, композиторка и режисьорка от Канада с сан на икона. Има продадени 35 милиона диска и милиони са били на обилните й шоу-програми из Европа и Русия. Клиповете й, осъществени от майстори в жанра, влияят като филми. Маги Гиленхол е американска актриса, сценаристка и режисьорка с номинация за „ Златен глобус “. Стига до международната популярност с „ Тъмният рицар “ (2008) на Кристофър Нолън. През 2009 е номинирана за „ Оскар “ за „ Лудо сърце “. Играе и на Бродуей. Джесика Хауснер е режисьорка и сценаристка от Австрия, приключила Филмовата академия във Виена. Три пъти е взела участие в „ Особен взор “. Филмът й „ Малкият Джо “ (2019) беше в състезанието на Кан, а основната изпълнителка Емили Бийчам завоюва Наградата за женска роля. И още - Мелани Лоран, френска актриса, режисьорка и сценаристка с два „ Сезара “. Тя е и активистка на придвижването за запазване на околната среда. Играла е в над 40 кино лентата, като дебютът й е в „ Гадни копилета “ на Тарантино. Нейният филм „ Утре “ е най-гледаният френски документален филм за 2015.
Накрая въпреки всичко идва ред и на мъжете – Клебер Мендонса Фильо е бразилски режисьор и сценарист, почнал като програматор, критик и режисьор на късометражни филми. Вторият му филм „ Аквариус “, с огромната звезда Соня Брага, е в надпреварата в Кан през 2016. Следващият „ Бакурау “ (със сърежисьор Жулиано Дорнелес) му донесе Наградата на журито. И още двама почтени господа – френският артист Тахар Рахим, изгрял с „ Пророкът “ на Одиар, отличен с Голямата премия в Кан и Европейската премия за най-хубав артист. Помним го от „ Миналото “ на Асгар Фархади. И най-после едно екзотично наличие – южнокорейският артист Сонг Канг-Хо, играл допълнително от 40 кино лентата, само че получил международна популярност с ролята си в „ Паразит “. „ Ню Йорк Таймс “ го поставя в листата на „ 25-те най-хубави артисти на 21 век “.
Фестивалът потегли мощно и още от първите дни се вижда, че надпреварата ще е оспорвано. Темите се простират от правото на евтаназия до правото на аборт, от жестоката държавна цензура до интимното съществуване на младите през днешния ден, които не желаят да поемат отговорност да бъдат родители. Разбира се, че се преплитат обществено и екзистенциално-интимно, религиозни предубеждения и съвременно мислене. Но на огромния екран в Кан са изключително забележими социално-битовите, икономическите, религиозни, етнически и расови разлики в днешния обезпокоителен и разграничен свят. И това е задачата на фестивала – да ги демонстрира намерено и да ни внушава, че всички общности по света са еднообразно скъпи и значими и всички човешки същества страдат и обичат еднообразно. И другата задача – да ни демонстрира развиването на киноезика, майсторството да разказваш освободено и нетрадиционно, да изненадваш, да очароваш, да повдигаш духа.
Докато във френския „ Всичко мина добре “ (реж. Франсоа Озон) героят търси метод да получи евтаназия и съумява против скромната сума от 10 000 евро, във кино лентата от Чад „ Линги, свещените връзки “ (реж. Махамат-Салех Харун) самотна майка-мюсюлманка и щерка й, живеещи в потресаваща бедност, търсят метод момичето да помята заради обезчестяване от комшия. Това е неприемлив акт от религиозна и правна позиция, само че борбената жена въпреки всичко съумява да провежда скришен аборт и дава нова посока на живота на 15-годишната си щерка, изгонена, само че след това върната в учебно заведение. Новото потомство носи позитивните промени, без значение от тежките и към този момент нерешими обстановки, е внушението на кино лентата.
В норвежкия филм „ Юли (в 12 глави) “ на Йоахим Триер казусът е радикално друг. Юли е младо, освободено и чаровно момиче, което търси себе си и любовта си, само че не е готово да има деца и не знае дали изобщо и желае да бъде майка. Неговите двама сътрудници, които мощно обича, също по никакъв начин не са сигурни дали желаят да стават татковци. Великолепен портрет на едно потомство от младежи в положение на обърност и неенергично търсене на еднаквост, превъзходни образни решения и свръхчувствителна камера, тотална достоверност на възприятията, прелестна актьорска игра... Актрисата Ренате Реинсве, с изключителна непринуденост на наличието, е достойнна кандидатка за премията за най-хубава женска роля. Като заговорихме за артисти и награди Софи Марсо във „ Всичко мина добре “ също е евентуална носителка. Тя играе щерка, помолена от болния си 85-годишен татко (Андре Дюсолие) да му помогне да завърши с живота си. Филмът е по същинската история на писателката Еманюел Бернейм, помощник на Озон в няколко кино лентата и е внимателно и нежно нахлуване в една мъчителна тематика на застаряващите богати общества. Стилът е типичен роман, без кинематографични изхвърляния. Този проблем-табу, поставян неведнъж в киното ( “Морето в мен “, „ Нашествието на варварите “) е решен с човешко схващане и без морализаторство. В кастинга, в дребни, само че запаметяващи се функции, ще забележим още Шарлот Рамплинг и Ана Шигула.
И още един значим филм от надпреварата – радикалният в кинематографично отношение „ Коляното на Ахед “ на израелския режисьор Надав Лапид, който идва в Кан след успех със „ Златна мечка “ от Берлин за кино лентата си „ Синоними “ 2019. Това е историята на режисьор (Авшалом Полак), който отива да показва собствен филм в южна израелска провинция и там осъзнава, че в страната му има жестока цензура и несвобода. Срещата му с една функционерка от Министерството на културата е много невероятна и трагична. Интимно и обществено се съчетават по пробен метод, на равнището на киноезика, коренно и красиво. Камерата на Шаи Голдман е безусловно освободена и прави от пустинните древен пейзажи неизмеримо място. Ако не беше по този начин безкомпромисно сериозен, този филм би могъл да вземе „ Златната палма “, тъй като е реформаторски и търси неотъпкани пътища за киноезика. Но пък кой знае?
Целта на уредниците, а и на цялата международна кинообщност, е да се отпразнува завръщането на киното, забравената наслада да гледаш филми в тъмна зала и на огромен екран. При прожекциите няма разстояние, само че всички би трябвало да са с маски – към това приканва преди всеки сеанс самият президент Пиер Лескюр с преднамерено гласово известие. На влизане прецизно ти ревизират QR-кода на документа за имунизация или здравния тест.
Избягват се скупчванията - няма я към този момент препълнената пресзала. Няма го остарялото и шумно фестивално другарство, само че пък ги има филмите и звездите. Всичко е някак с напрежение и необичайно - хем е същият фестивал, хем не е. „ Новата действителност “ е грубата действителност на невидимата опасност. Баджът към този момент не е задоволителен с цел да влезеш на прожекция – би трябвало ти резервация на билети, която е напълно цифрова и изисква супер компютърна просветеност и подвижност на пръстите, с цел да успееш да се класираш. Но това не е всичко – заради големия натиск на искащи да се снабдят със заветните е-билети, уеб сайтът непрекъснато блокира. Цяло знамение е да успееш да се „ букнеш “ от първия път, през целия ден упорстваш и след това все някак се оправяш. От положителното американско кино знаем, че в никакъв случай не би трябвало да се отказваш. Но е много паническо занятие...
На аления килим нещата са по-лесни и флуидни, въпреки че наподобява сюрреалистично носенето на маски с луксозните вечерни рокли. И звездите не ги сложиха, за покажат усмивките си – Джоуди Фостър, Хелън Мирън и Джесика Частейн, Изабел Юпер... „ В Кан – маски долу “ споделиха и в телевизонен репортаж. Но на мъжете, като Педро Алмодовар или режисьора на „ Паразит “ Бонг Жоон Хо (специален посетител, притежател на „ Златната палма “ за 2019 жив знак на приемственост) сигурно им е било по-трудно в юлската горещина. Нямаше ги и обичайните обятия на домакините Тиери Фремо и Пиер Лескюр най-горе на стълбата с аления килим...
Откриването беше с мюзикъла „ Анет “ на Леос Каракс. Зажаднелите за кино и фестивален живот го посрещнаха с аплодисменти на крайници даже преди прожекцията. Това беше реверанс не толкоз към кино лентата, колкото към фестивала и към киното изобщо, че го има. Иначе, това е един артикул, добре умислен и опакован, блестящо изработен като за церемония в Кан, само че лишен от същински усеща, макар, че вътре се пее за изпепеляваща обич.
Каракс е рядка птица във френското кино, „ атипичен “ и ексцентричен режисьор, наследник на американска кинокритичка, наложил се през 80-те. Това е първият му филм на британски и незнайно за какво го дефинират като „ музикална комедия “ - въпреки че има музика и песни, сюжетът е много тъмен, героинята умира, има и още гибел... Музиката и песните, както и сюжетът са дело на американска рок-група от началото на 70-те " Спаркс ", незнайна в България. Не е хард-рок, нито благозвучен, а „ глам “, т.е. обвързван с искра, ненапълно и със самоирония.
В основните функции са поканени две емблематични звезди – нежната Марион Котийар, фаворитка на французите, носителка на „ Оскар “ и чаровният колос Адам Драйвър, с две номинации за „ Оскар “, прочут ни последно от „ Патерсън “ на Джармуш.
„ Този вид, това тяло са направени за мен, за моята камера “ – изяснява избора си Каракс.
Героите: тя е фамозно оперно сопрано, което „ пее и умира “ на сцената, той много жесток стенд-ъп комедиант с артистично име „ Маймуната на Господ “. Те са светската двойка на върха на славата си. В тази съвременна версия на „ Красавицата и звярът “, наречена някъде „ Красавицата и Копелето “, има велика обич, само че сред актьорите по този начин и няма химия и това не може да се скрие от камерата. Любопитно е решението с тяхното бебе Анет, което е...кукла, като в нежното му телце се е въплътил гласът на майка му след гибелта й. И бащата стартира да експлоатира свръхестествената му заложба до момента в който... Но няма да описваме всичко. Който обича зрелищното, тържествено, лъскаво кино на Леос Каракс дано го гледа. Накрая го чака приятна изненада, с изключение на гневните разходки с мощен мотор, стилизираната еротика, даже закачката с придвижването #MeToo (героят на Драйвър е упрекнат комично от 6 дами в полово посегателство)... „ Анет “ взе участие в надпреварата, само че надали ще вземе премия.
Като заговорихме за награди, да кажем кое е журито на 74-то издание. В Кан изданията се помнят с името на президента и това в този момент е американецът Спайк Лий, първият тъмнокож президент в историята на фестивала, бунтовник и с емфатичен нюх към шоуто. Около него блестят 5 дами и 3 мъже от 5 континента и 7 националности. Те ще правят оценка 24-те кино лентата и ще присъдят най-желаните в света награди (заедно с „ Оскарите “, схваща се). Кои са определените?
На първо място - Мати Диоп, френско-сенегалска режисьорка, работеща сред Париж и Дакар. Още с първия си филм „ Атлантик “ (2019) тя влезе в състезанието на Кан и получи Голямата премия. Милен Фармър, друга дама, „ свободна жена и създател отвън нормите “, е певица, композиторка и режисьорка от Канада с сан на икона. Има продадени 35 милиона диска и милиони са били на обилните й шоу-програми из Европа и Русия. Клиповете й, осъществени от майстори в жанра, влияят като филми. Маги Гиленхол е американска актриса, сценаристка и режисьорка с номинация за „ Златен глобус “. Стига до международната популярност с „ Тъмният рицар “ (2008) на Кристофър Нолън. През 2009 е номинирана за „ Оскар “ за „ Лудо сърце “. Играе и на Бродуей. Джесика Хауснер е режисьорка и сценаристка от Австрия, приключила Филмовата академия във Виена. Три пъти е взела участие в „ Особен взор “. Филмът й „ Малкият Джо “ (2019) беше в състезанието на Кан, а основната изпълнителка Емили Бийчам завоюва Наградата за женска роля. И още - Мелани Лоран, френска актриса, режисьорка и сценаристка с два „ Сезара “. Тя е и активистка на придвижването за запазване на околната среда. Играла е в над 40 кино лентата, като дебютът й е в „ Гадни копилета “ на Тарантино. Нейният филм „ Утре “ е най-гледаният френски документален филм за 2015.
Накрая въпреки всичко идва ред и на мъжете – Клебер Мендонса Фильо е бразилски режисьор и сценарист, почнал като програматор, критик и режисьор на късометражни филми. Вторият му филм „ Аквариус “, с огромната звезда Соня Брага, е в надпреварата в Кан през 2016. Следващият „ Бакурау “ (със сърежисьор Жулиано Дорнелес) му донесе Наградата на журито. И още двама почтени господа – френският артист Тахар Рахим, изгрял с „ Пророкът “ на Одиар, отличен с Голямата премия в Кан и Европейската премия за най-хубав артист. Помним го от „ Миналото “ на Асгар Фархади. И най-после едно екзотично наличие – южнокорейският артист Сонг Канг-Хо, играл допълнително от 40 кино лентата, само че получил международна популярност с ролята си в „ Паразит “. „ Ню Йорк Таймс “ го поставя в листата на „ 25-те най-хубави артисти на 21 век “.
Фестивалът потегли мощно и още от първите дни се вижда, че надпреварата ще е оспорвано. Темите се простират от правото на евтаназия до правото на аборт, от жестоката държавна цензура до интимното съществуване на младите през днешния ден, които не желаят да поемат отговорност да бъдат родители. Разбира се, че се преплитат обществено и екзистенциално-интимно, религиозни предубеждения и съвременно мислене. Но на огромния екран в Кан са изключително забележими социално-битовите, икономическите, религиозни, етнически и расови разлики в днешния обезпокоителен и разграничен свят. И това е задачата на фестивала – да ги демонстрира намерено и да ни внушава, че всички общности по света са еднообразно скъпи и значими и всички човешки същества страдат и обичат еднообразно. И другата задача – да ни демонстрира развиването на киноезика, майсторството да разказваш освободено и нетрадиционно, да изненадваш, да очароваш, да повдигаш духа.
Докато във френския „ Всичко мина добре “ (реж. Франсоа Озон) героят търси метод да получи евтаназия и съумява против скромната сума от 10 000 евро, във кино лентата от Чад „ Линги, свещените връзки “ (реж. Махамат-Салех Харун) самотна майка-мюсюлманка и щерка й, живеещи в потресаваща бедност, търсят метод момичето да помята заради обезчестяване от комшия. Това е неприемлив акт от религиозна и правна позиция, само че борбената жена въпреки всичко съумява да провежда скришен аборт и дава нова посока на живота на 15-годишната си щерка, изгонена, само че след това върната в учебно заведение. Новото потомство носи позитивните промени, без значение от тежките и към този момент нерешими обстановки, е внушението на кино лентата.
В норвежкия филм „ Юли (в 12 глави) “ на Йоахим Триер казусът е радикално друг. Юли е младо, освободено и чаровно момиче, което търси себе си и любовта си, само че не е готово да има деца и не знае дали изобщо и желае да бъде майка. Неговите двама сътрудници, които мощно обича, също по никакъв начин не са сигурни дали желаят да стават татковци. Великолепен портрет на едно потомство от младежи в положение на обърност и неенергично търсене на еднаквост, превъзходни образни решения и свръхчувствителна камера, тотална достоверност на възприятията, прелестна актьорска игра... Актрисата Ренате Реинсве, с изключителна непринуденост на наличието, е достойнна кандидатка за премията за най-хубава женска роля. Като заговорихме за артисти и награди Софи Марсо във „ Всичко мина добре “ също е евентуална носителка. Тя играе щерка, помолена от болния си 85-годишен татко (Андре Дюсолие) да му помогне да завърши с живота си. Филмът е по същинската история на писателката Еманюел Бернейм, помощник на Озон в няколко кино лентата и е внимателно и нежно нахлуване в една мъчителна тематика на застаряващите богати общества. Стилът е типичен роман, без кинематографични изхвърляния. Този проблем-табу, поставян неведнъж в киното ( “Морето в мен “, „ Нашествието на варварите “) е решен с човешко схващане и без морализаторство. В кастинга, в дребни, само че запаметяващи се функции, ще забележим още Шарлот Рамплинг и Ана Шигула.
И още един значим филм от надпреварата – радикалният в кинематографично отношение „ Коляното на Ахед “ на израелския режисьор Надав Лапид, който идва в Кан след успех със „ Златна мечка “ от Берлин за кино лентата си „ Синоними “ 2019. Това е историята на режисьор (Авшалом Полак), който отива да показва собствен филм в южна израелска провинция и там осъзнава, че в страната му има жестока цензура и несвобода. Срещата му с една функционерка от Министерството на културата е много невероятна и трагична. Интимно и обществено се съчетават по пробен метод, на равнището на киноезика, коренно и красиво. Камерата на Шаи Голдман е безусловно освободена и прави от пустинните древен пейзажи неизмеримо място. Ако не беше по този начин безкомпромисно сериозен, този филм би могъл да вземе „ Златната палма “, тъй като е реформаторски и търси неотъпкани пътища за киноезика. Но пък кой знае?
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ