Началното училище в императорския Рим
Към началото на I в. прочие Хр. учителската специалност в Рим била много дискредитирана. Най-ранният преподавател, упоменат в римската история – магистър от град Фалерия (на 50 км от Рим), бил представян в театрални представления като пачавра, изверг и изменник.
В епохата на империята, т.е., при Октавиан Август (63 година прочие Хр. – 14 година сл. Хр) и след него, началните учители имали неприятна известност и почтените жители ги считали съвсем за отпадъците на обществото. Това се дължало, на първо място, на безразличието на страната, която не направлявала въобще тяхната активност и нямала желание да заплаща труда им. Плащали родителите.
Учениците учели в тесни и неуместни стаи, където ги събирали без разлика на пол и възраст – девойките от 7 до 13 години, а момчетата от 7 до 15.
Такава разнообразна група се нуждаела, несъмнено, от строга дисциплинираност. Това пораждало корист с телесни санкции, които непрекъснато подтиквали учениците към двуличие и измама, а в учителите събуждали садистични пристрастености. Учителят по реторика Квинтилиан (35-96) тъжно отбелязва:
„ Болката и страхът принуждават децата да правят подлости, което ги кара самите те да изгарят от позор. Ще се изненадате, в случай че разберете до какви гнусотии изпадат надзорниците и учителите, употребявайки правото си да бият учениците, както и постъпките, които нещастните възпитаници са принудени да правят от боязън “.
Така Indus litterarius – началното римско учебно заведение, по-скоро опорочавало децата, вместо да ги учи и поучава. Твърде рядко то им давало възприятие за хубостта на знанието.
Учебните часове започвали призори и продължавали до обяд без спиране. Това нормално ставало под елементарен заслон в павилион-палатка. Вътре прониквал уличният звук, от който ги делели единствено няколко пласта платно. Обзавеждането се състояло от маса за учителя и пейки или табуретки за учениците, черна дъска, навосъчени плочки за писане и абак (сметало). Децата ходели на учебно заведение всеки ден, като се изключи някои празници. Имало и лятна почивка.
Задачата на учителя (ментора) била лимитирана до формалното образование в четене, писане и броене. Разполагайки за задачата с няколко години, той не се стремял да усъвършенства примитивните си способи. Съобщавал на учениците названията и реда на буквите, преди да им ги покаже. Когато те се научавали да ги разграничават образно, им предстояло да ги подреждат в срички и думи. Учениците вижлади пред себе си пример и, тъй като никой не ги бил подготвял, трябвало учителят да държи пръстите им със своята ръка, с цел да възпроизведат очертанията на буквите – по този начин трябвало да минат безчет уроци, преди да придобият привички за нормално прекопирване.
По математика се учели да считат на пръсти: 1 плюс 2 на дясната ръка, 3 плюс 4 на лявата, след което прекосявали към изчисление с десетици, стотици и хиляди, като премествали дребни камъчета, или „ калкули “-те по съответните линии на абака.
Императорите през ІІ век, изключително Адриан (76-138), поощрявали разпространяването на началните учебни заведения и в най-отдалечените имперски провинции. С данъчни облекчения те насърчавали учители-доброволци да се заселват чак в Лузитания (дн. Португалия).
Но, като цяло, даже и в най-блестящата ера на империята многочислените учебни заведения не изпълнявали ролята, която ние, да вземем за пример, сме привикнали да играят днешните. Учениците излизали от тях с малко на практика знания, които освен това бързо забравяли.
Ето за какво през ІV век римският боен историк и теоретик Публий Вегеций се отчайва от огромния брой необразовани мъже, които попълвали легионите, без да умеят да преброят даже пръстите на ръцете си.
