Позорно мълчат институциите за писмото на украинските българи
Калин Янакиев,
Преди дни открих и прочетох отвореното писмо, което беше импортирано в Народното събрание на страната ни на 24 октомври т. година, подписано от 792 души, определящи себе си като „ българи от Украйна “. Става дума за представители на българското малцинство в тази страна – така наречен бесарабски, таврически и одески българи, наброяващи към момента около 200 хиляди души, тоест близо четвърт милион. За разлика от митическите ни „ национални малцинства “ в Беломорска и Одринска Тракия (които на практика не съществуват от 70-80 години насам), от неразбираемото количество жители на Р. Северна Македония „ с българско съзнание “, за които непрекъснато – и печално, и воинствено – въздишат нашите „ патриоти “, за които всякакви „ Слави-Трифоновци “, крещящи „ Ма-ке-до-ни-яяя! “, скапват ръководещи обединения – за това, дублирам, близо четвъртмилионно българско малцинство в Украйна у нас доста малко се знае и – усърдно – нищо не се приказва. В началото на незаконната експанзия на Путин избрани нашенски среди се досетиха за него единствено с цел да стартират да популяризират слуха, че то било проруски настроено, че възприемало нашествениците от Московията като „ освободители “, тъй като, видите ли било „ дискриминирано и унизено от украинските националисти “. На основанието на тези измислици някои наши политици и партии се пробваха даже да оправдаят отхвърли на страната ни да осъди коренно съветската експанзия, отхвърли ни за оръжейна помощ за Украйна и шикалкавенето във връзка с икономическите наказания против Русия. Ако не се държим по този начин, споделяха ни, щели сме да навредим на „ нашите сънародници “ там, а ние не можем да не се грижим и за „ българите, живеещи отвън рамките на Отечеството “.
И ето на 24 октомври точно тези българи, живеещи отвън рамките на отечеството, в Украйна, сами се обърнаха към това последното в лицето на „ Г-н Румен Радев, президент на Република България, господин Гълъб Донев, длъжностен министър-председател, до Народното събрание на Република България “, като адресираха отвореното си писмо и към съществени български медии (БТВ-Новините, БТВ, Bulgaria ON AIR, Българска национална телевизия, БНР, към редица вестници и т. н.), завършвайки го с апела: „ Молим, направете нашия глас мощен “.
Такива послания от наши сънародници, живеещи отвън България, не сме получавали, дръзвам да настоявам, от съвсем един век и затова
писмото на украинските българи изключително през днешния ден е истинско събитие –
коренно предизвикателство към прокламираното ни „ родолюбие “ и инак гръмогласния ни „ национализъм “.
Първо, ето някои основни пасажи от откритото писмо на бесарабските, таврическите и одеските българи в Украйна към нас, българите от България:
„ От 24 февруари – пишат ни те – ние не живеем. Някои – в дословния смисъл. Нашата стопанска система и естественият ни темп на живот стопираха. Ние всеки ден губим работата си, домовете си, и, което е най-лошото, околните си. Хиляди българи станаха бежанци или насилствени изселници, а мнозина остават в окупация и не могат да подпишат това писмо, защото се боят да бъдат репресирани от окупаторите. Нямаме проекти за бъдеще и даже не знаем, дали имаме бъдеще. “
Малко по-нататък сънародниците ни уверено
развенчават лъжите на съветската агитация за „ потисничеството на украинския шовинизъм “
„ Руската агитация твърди, че Украйна не разрешава на българите да приказват и учат български. Истината е, че до разпадането на Съветския съюз българският език се е употребявал единствено като битов и точно в самостоятелна Украйна стартира да се учи в учебните заведения, откриват се български групи в университетите. Именно тогава се основават първите български сдружения и организации, стартират да се издават вестници, в ефир излизат радио и телевизионни излъчвания на български език. И всичко това ни го даде на нас – българите – Украйна. И всичко това се финансира от украинската страна. Това ли се назовава подтисничество? От това ли желаят да ни освобождават? “ – питат риторично създателите на писмото.
След което се заемат да ни открият неща за себе си, с които ние, тук, в България в никакъв случай не сме били запознавани:
„ Нужно ли е да подсещаме за многочислените репресии от руските управляващи и разкулачването на „ кулаците “ (а в същина работещи земеделци), и депортираните в Сибир? За дванадесетте хиляди българи, депортирани от Крим през 1944 година (чували ли сте за тях, уважаеми патриоти? – б.м.) и разхвърлени из целия Сибир и Средна Азия? Да преразказваме ли спомените на нашите дядовци, изпращани на изгнание за три царевични мамула? Да отваряме ли думата за двата така наречени Гладомора – изкуствено провокиран апетит: през 1932 – 1933, в резултат на който умират и изчезват цели български села в Таврия, и 1946 – 1947, лишил живота на стотици хиляди българи в Бесарабия? “
И стигайки до днешния ден, декларират:
„ За повече от 200 години, макар компликации и ограничения, гнет и издевателства, смени на власт и режими, българите направиха от Буджакската степ и таврийското Диво поле божествен градини, запазихме езика, културата и идентичността, и най-сетне, с помощта на самостоятелна и свободна Украйна започнахме да живеем свободно, и името „ българин “ да носим намерено и с горделивост. Затова представителите на българската общественост в Украйна, един до друг със свои съграждани от други национални общности пазят родната си земя от нашествениците. Защото украинската земя е нашата татковина и роден дом за всеки от нас. В цяла Украйна и надалеч отвън нейните граници са известни имената на героите в тази война – българи по генезис – капитаните Димитър Бурлаков, награден с Указ на президента на Украйна Володимир Зеленски с медал „ Богдан Хмелницки ” ІІІ степен, и Иван Пепеляшко, джентълмен на ордена „ За геройство ” ІІІ степен. Както и на други – Иван Минков и Иван Чумаков от с. Криничне (Чушмелий), Максим Близнак и Евгений Качай от с. Лощинивка (Кайраклия), Михаил Киосе и Радион Вайцман от с. Калчево – все българи, отдали живота си в битката против съветската експанзия, за свободата на своята татковина Украйна. “
Нека попитам: бяхте ли чували до през днешния ден имената на тези героични наши сънародници, уважаеми нашенски „ родолюбци “, петимни да се прехласвате пред някои наш спортист-бабаит, да се прехласвате пред някоя българска „ звезда “, появила се в международното известно кино, постоянно подготвени да се хванете гуша за гуша с македонците за някой цар от ранното ни Средновековие? Споменаха ли се най-малко един път в медиите ни имената на тези хора – наши сънародници, подозирал ли е доскоро изобщо някой у нас, че
в Украйна водят война и явно демонстрират подвиг „ българи по жанр “
Че водят война по съвест – за домовете и околните си, а не за пари и облаги.
А чухме ли най-малко един път по нашите медии, загрижени „ на първо място за българския народен интерес “ това, което ни споделят в писмото си украинските българи:
„ От първия ден на войната и до през днешния ден на жестоки обстрели е подложено българското село Тернивка – квартал на град Миколаив. Населението на 30 български села от Бердянския и Мелитополския региони в Запорижка област, град Херсон и част от Херсонска област сега са в рамките на окупираните територии и техните поданици са подложени на всички „ прелести “ на „ съветския свят “. Повечето от българските неделни учебни заведения не могат да работят, отстранени са осведомителните материали, разказващи за живота на прародината ни. Стотици учители и чиновници на локалните органи на самоуправление, които не желаят да сътрудничат с окупаторите и техните поддръжници, са подложени на заплашване и гонене. Земеделците под дулата на картечници са принудени да продават на безценица плодовете на своя труд на земята, щедро напоена с потта на техните предшественици и самите тях. “
В заключението на писмото сънародниците ни се обръщат към нас:
„ Днес ние питаме всички вас: грижа ли я е България за това?
Грижа ли я е България за над 200 хиляди българи в Украйна?
От 24 февруари ние търпеливо чакаме и се надяваме, че нашата България най-сетне ще се разсъни и ще застане на страната на светлината… “ И приключват: „ И ние, украинските българи, призоваваме българския Президент, българското Народно заседание, българското държавно управление да заемат ясна и безапелационна позиция и да я поддържат с действителни дейности и действия.
Призоваваме ви да спрете продължаващата се в българските медии съветска агитация, която ни наранява, компрометира и оскърбява паметта на починалите герои-българи.
Призоваваме ви да спрете тези политически водачи и сили, които имат наглостта да приказват от нашето име вместо нас.
Призоваваме ви да изпратите на Украйна военна помощ, както това към този момент направиха множеството страни от Европейския Съюз. С това ние не ви въвличаме във война. Напротив, желаеме да я спрем, с цел да не стигне войната до България. “
Казах нагоре, че въпросното отворено писмо съставлява невиждано събитие в актуалната обстановка, а и в най-новата ни история. Следователно извънредно забавна би трябвало да е реакцията на нашето общество (и на първо място на политическите и медийните негови адресати). Каква лично е тя към днешна дата?
За мое най-искрено удивление текстът на писмото открих оповестен в осведомителна организация Фокус-нюз (без коментар), във „ Варна 24 “ (също без какъвто и да било коментар). Нито диря от него до деня в който пиша това, т. е. към този момент 6 дни не открих обаче в „ най-четените български вестници “ 24 часа, Труд и прочие Никакво отразяване също няма в Българска национална телевизия, БТВ – призовани от украинските българи „ да създадат техния глас мощен “. В БНР – където съвсем всекидневно слушаме гласовете на Петър Волгин и брачната половинка му – изявление с Татяна Станева, една от дейните украински българи, направи във връзка писмото само журналистката Ирина Недева (и малко го преразказа Весела Кръстева). Разбира се, че писмото е оповестено и на фейсбук-страниците на политиците от Демократична България Ивайло Мирчев и Антоанета Цонева, в което няма нищо чудно.
Оглушително безмълвие
за него обаче храни „ Президентът на Република България господин Румен Радев “, ангажиран през тези дни да противодейства на партиите-„ ястреби “ в Народно събрание, които със законопроекта за желаната и от сънародниците ни в Украйна оръжейна помощ можели да ни въвлекат в тази война и по този начин да „ повредят на българския народен интерес “. Нито тон (нито даже изгугукване) бе дочуто за писмото и от другия получател – „ господин служебния министър-председател на Републиката “ Гълъб Донев. Не съм чул до през днешния ден да реагира и да пророни дума за него „ огромният евроатлантик “ Бойко Борисов, ангажиран да ръси „ еротични метафори “ (както се показаха във в. „ 24 часа “) към своите доближени. За сметка на това загрижените за „ стабилността в страната “ представители на така наречен „ систематични партии “ в Народно събрание тези дни избраха за ръководител на парламентарната комисия за българите в чужбина не някой различен, а… Костадин Костадинов, което е същински скандал. Прочетете по какъв начин реагира на това една от нечутите украински българи във фейсбук.
Естествено не са чули за писмото и от Светия ни Синод, които постоянно благославят и „ сънародниците ни отвън границите на родината “ и раздават в лицето на избрани свои архиереи почетни плакети на госпожа Митрофанова, Георги Първанов и Румен Петков. Няма реакции и от довчерашните „ патриотични “ политически партии, които инак с възторг ревнуваха за „ историческите ни обичаи “, за „ фамилните полезности “, че и за „ българското хоро “. Не са чули очевидно за него и „ великите консерватори “ от КОД, НОД и прочие Изтънчени български консервативни интелектуалци, откликващи със сърдоболност на стачките на товарните превозвачи в Канада (вчера) или на „ дискриминирането на съветската просвета “ на Запад (днес), също очевидно не са съумели да научат за него, заети с осмиването на „ брюкселската политкоректност “ и „ глупавите наказания против Русия, които щели да оставят на студено горката Германия “.
Та ето: точно поради това малодушно „ смълчаване “ – ще го кажа най-после – не мога да не усещам през днешния ден доста повече като свои сънародници тези украински българи, подписали отвореното писмо, а и самите украинци. Много повече, споделям, усещам като сънародници тях, в сравнение с позорно запушилите ушите си и закрили очите си пред злото от Изток, маскирали страха си от съветския фашизъм с приказки за „ запазване на българския народен интерес “ тукашни българи. Писмото на сънародниците ни от Украйна, на което не са отвърнали и дума, ги разобличава гръмко – прави гръмко самото им позорно безмълвие – на Радев, на Гълъб Донев и на останалите „ гълъби “. Интересно докога ще продължи то.
Преди дни открих и прочетох отвореното писмо, което беше импортирано в Народното събрание на страната ни на 24 октомври т. година, подписано от 792 души, определящи себе си като „ българи от Украйна “. Става дума за представители на българското малцинство в тази страна – така наречен бесарабски, таврически и одески българи, наброяващи към момента около 200 хиляди души, тоест близо четвърт милион. За разлика от митическите ни „ национални малцинства “ в Беломорска и Одринска Тракия (които на практика не съществуват от 70-80 години насам), от неразбираемото количество жители на Р. Северна Македония „ с българско съзнание “, за които непрекъснато – и печално, и воинствено – въздишат нашите „ патриоти “, за които всякакви „ Слави-Трифоновци “, крещящи „ Ма-ке-до-ни-яяя! “, скапват ръководещи обединения – за това, дублирам, близо четвъртмилионно българско малцинство в Украйна у нас доста малко се знае и – усърдно – нищо не се приказва. В началото на незаконната експанзия на Путин избрани нашенски среди се досетиха за него единствено с цел да стартират да популяризират слуха, че то било проруски настроено, че възприемало нашествениците от Московията като „ освободители “, тъй като, видите ли било „ дискриминирано и унизено от украинските националисти “. На основанието на тези измислици някои наши политици и партии се пробваха даже да оправдаят отхвърли на страната ни да осъди коренно съветската експанзия, отхвърли ни за оръжейна помощ за Украйна и шикалкавенето във връзка с икономическите наказания против Русия. Ако не се държим по този начин, споделяха ни, щели сме да навредим на „ нашите сънародници “ там, а ние не можем да не се грижим и за „ българите, живеещи отвън рамките на Отечеството “.
И ето на 24 октомври точно тези българи, живеещи отвън рамките на отечеството, в Украйна, сами се обърнаха към това последното в лицето на „ Г-н Румен Радев, президент на Република България, господин Гълъб Донев, длъжностен министър-председател, до Народното събрание на Република България “, като адресираха отвореното си писмо и към съществени български медии (БТВ-Новините, БТВ, Bulgaria ON AIR, Българска национална телевизия, БНР, към редица вестници и т. н.), завършвайки го с апела: „ Молим, направете нашия глас мощен “.
Такива послания от наши сънародници, живеещи отвън България, не сме получавали, дръзвам да настоявам, от съвсем един век и затова
писмото на украинските българи изключително през днешния ден е истинско събитие –
коренно предизвикателство към прокламираното ни „ родолюбие “ и инак гръмогласния ни „ национализъм “.
Първо, ето някои основни пасажи от откритото писмо на бесарабските, таврическите и одеските българи в Украйна към нас, българите от България:
„ От 24 февруари – пишат ни те – ние не живеем. Някои – в дословния смисъл. Нашата стопанска система и естественият ни темп на живот стопираха. Ние всеки ден губим работата си, домовете си, и, което е най-лошото, околните си. Хиляди българи станаха бежанци или насилствени изселници, а мнозина остават в окупация и не могат да подпишат това писмо, защото се боят да бъдат репресирани от окупаторите. Нямаме проекти за бъдеще и даже не знаем, дали имаме бъдеще. “
Малко по-нататък сънародниците ни уверено
развенчават лъжите на съветската агитация за „ потисничеството на украинския шовинизъм “
„ Руската агитация твърди, че Украйна не разрешава на българите да приказват и учат български. Истината е, че до разпадането на Съветския съюз българският език се е употребявал единствено като битов и точно в самостоятелна Украйна стартира да се учи в учебните заведения, откриват се български групи в университетите. Именно тогава се основават първите български сдружения и организации, стартират да се издават вестници, в ефир излизат радио и телевизионни излъчвания на български език. И всичко това ни го даде на нас – българите – Украйна. И всичко това се финансира от украинската страна. Това ли се назовава подтисничество? От това ли желаят да ни освобождават? “ – питат риторично създателите на писмото.
След което се заемат да ни открият неща за себе си, с които ние, тук, в България в никакъв случай не сме били запознавани:
„ Нужно ли е да подсещаме за многочислените репресии от руските управляващи и разкулачването на „ кулаците “ (а в същина работещи земеделци), и депортираните в Сибир? За дванадесетте хиляди българи, депортирани от Крим през 1944 година (чували ли сте за тях, уважаеми патриоти? – б.м.) и разхвърлени из целия Сибир и Средна Азия? Да преразказваме ли спомените на нашите дядовци, изпращани на изгнание за три царевични мамула? Да отваряме ли думата за двата така наречени Гладомора – изкуствено провокиран апетит: през 1932 – 1933, в резултат на който умират и изчезват цели български села в Таврия, и 1946 – 1947, лишил живота на стотици хиляди българи в Бесарабия? “
И стигайки до днешния ден, декларират:
„ За повече от 200 години, макар компликации и ограничения, гнет и издевателства, смени на власт и режими, българите направиха от Буджакската степ и таврийското Диво поле божествен градини, запазихме езика, културата и идентичността, и най-сетне, с помощта на самостоятелна и свободна Украйна започнахме да живеем свободно, и името „ българин “ да носим намерено и с горделивост. Затова представителите на българската общественост в Украйна, един до друг със свои съграждани от други национални общности пазят родната си земя от нашествениците. Защото украинската земя е нашата татковина и роден дом за всеки от нас. В цяла Украйна и надалеч отвън нейните граници са известни имената на героите в тази война – българи по генезис – капитаните Димитър Бурлаков, награден с Указ на президента на Украйна Володимир Зеленски с медал „ Богдан Хмелницки ” ІІІ степен, и Иван Пепеляшко, джентълмен на ордена „ За геройство ” ІІІ степен. Както и на други – Иван Минков и Иван Чумаков от с. Криничне (Чушмелий), Максим Близнак и Евгений Качай от с. Лощинивка (Кайраклия), Михаил Киосе и Радион Вайцман от с. Калчево – все българи, отдали живота си в битката против съветската експанзия, за свободата на своята татковина Украйна. “
Нека попитам: бяхте ли чували до през днешния ден имената на тези героични наши сънародници, уважаеми нашенски „ родолюбци “, петимни да се прехласвате пред някои наш спортист-бабаит, да се прехласвате пред някоя българска „ звезда “, появила се в международното известно кино, постоянно подготвени да се хванете гуша за гуша с македонците за някой цар от ранното ни Средновековие? Споменаха ли се най-малко един път в медиите ни имената на тези хора – наши сънародници, подозирал ли е доскоро изобщо някой у нас, че
в Украйна водят война и явно демонстрират подвиг „ българи по жанр “
Че водят война по съвест – за домовете и околните си, а не за пари и облаги.
А чухме ли най-малко един път по нашите медии, загрижени „ на първо място за българския народен интерес “ това, което ни споделят в писмото си украинските българи:
„ От първия ден на войната и до през днешния ден на жестоки обстрели е подложено българското село Тернивка – квартал на град Миколаив. Населението на 30 български села от Бердянския и Мелитополския региони в Запорижка област, град Херсон и част от Херсонска област сега са в рамките на окупираните територии и техните поданици са подложени на всички „ прелести “ на „ съветския свят “. Повечето от българските неделни учебни заведения не могат да работят, отстранени са осведомителните материали, разказващи за живота на прародината ни. Стотици учители и чиновници на локалните органи на самоуправление, които не желаят да сътрудничат с окупаторите и техните поддръжници, са подложени на заплашване и гонене. Земеделците под дулата на картечници са принудени да продават на безценица плодовете на своя труд на земята, щедро напоена с потта на техните предшественици и самите тях. “
В заключението на писмото сънародниците ни се обръщат към нас:
„ Днес ние питаме всички вас: грижа ли я е България за това?
Грижа ли я е България за над 200 хиляди българи в Украйна?
От 24 февруари ние търпеливо чакаме и се надяваме, че нашата България най-сетне ще се разсъни и ще застане на страната на светлината… “ И приключват: „ И ние, украинските българи, призоваваме българския Президент, българското Народно заседание, българското държавно управление да заемат ясна и безапелационна позиция и да я поддържат с действителни дейности и действия.
Призоваваме ви да спрете продължаващата се в българските медии съветска агитация, която ни наранява, компрометира и оскърбява паметта на починалите герои-българи.
Призоваваме ви да спрете тези политически водачи и сили, които имат наглостта да приказват от нашето име вместо нас.
Призоваваме ви да изпратите на Украйна военна помощ, както това към този момент направиха множеството страни от Европейския Съюз. С това ние не ви въвличаме във война. Напротив, желаеме да я спрем, с цел да не стигне войната до България. “
Казах нагоре, че въпросното отворено писмо съставлява невиждано събитие в актуалната обстановка, а и в най-новата ни история. Следователно извънредно забавна би трябвало да е реакцията на нашето общество (и на първо място на политическите и медийните негови адресати). Каква лично е тя към днешна дата?
За мое най-искрено удивление текстът на писмото открих оповестен в осведомителна организация Фокус-нюз (без коментар), във „ Варна 24 “ (също без какъвто и да било коментар). Нито диря от него до деня в който пиша това, т. е. към този момент 6 дни не открих обаче в „ най-четените български вестници “ 24 часа, Труд и прочие Никакво отразяване също няма в Българска национална телевизия, БТВ – призовани от украинските българи „ да създадат техния глас мощен “. В БНР – където съвсем всекидневно слушаме гласовете на Петър Волгин и брачната половинка му – изявление с Татяна Станева, една от дейните украински българи, направи във връзка писмото само журналистката Ирина Недева (и малко го преразказа Весела Кръстева). Разбира се, че писмото е оповестено и на фейсбук-страниците на политиците от Демократична България Ивайло Мирчев и Антоанета Цонева, в което няма нищо чудно.
Оглушително безмълвие
за него обаче храни „ Президентът на Република България господин Румен Радев “, ангажиран през тези дни да противодейства на партиите-„ ястреби “ в Народно събрание, които със законопроекта за желаната и от сънародниците ни в Украйна оръжейна помощ можели да ни въвлекат в тази война и по този начин да „ повредят на българския народен интерес “. Нито тон (нито даже изгугукване) бе дочуто за писмото и от другия получател – „ господин служебния министър-председател на Републиката “ Гълъб Донев. Не съм чул до през днешния ден да реагира и да пророни дума за него „ огромният евроатлантик “ Бойко Борисов, ангажиран да ръси „ еротични метафори “ (както се показаха във в. „ 24 часа “) към своите доближени. За сметка на това загрижените за „ стабилността в страната “ представители на така наречен „ систематични партии “ в Народно събрание тези дни избраха за ръководител на парламентарната комисия за българите в чужбина не някой различен, а… Костадин Костадинов, което е същински скандал. Прочетете по какъв начин реагира на това една от нечутите украински българи във фейсбук.
Естествено не са чули за писмото и от Светия ни Синод, които постоянно благославят и „ сънародниците ни отвън границите на родината “ и раздават в лицето на избрани свои архиереи почетни плакети на госпожа Митрофанова, Георги Първанов и Румен Петков. Няма реакции и от довчерашните „ патриотични “ политически партии, които инак с възторг ревнуваха за „ историческите ни обичаи “, за „ фамилните полезности “, че и за „ българското хоро “. Не са чули очевидно за него и „ великите консерватори “ от КОД, НОД и прочие Изтънчени български консервативни интелектуалци, откликващи със сърдоболност на стачките на товарните превозвачи в Канада (вчера) или на „ дискриминирането на съветската просвета “ на Запад (днес), също очевидно не са съумели да научат за него, заети с осмиването на „ брюкселската политкоректност “ и „ глупавите наказания против Русия, които щели да оставят на студено горката Германия “.
Та ето: точно поради това малодушно „ смълчаване “ – ще го кажа най-после – не мога да не усещам през днешния ден доста повече като свои сънародници тези украински българи, подписали отвореното писмо, а и самите украинци. Много повече, споделям, усещам като сънародници тях, в сравнение с позорно запушилите ушите си и закрили очите си пред злото от Изток, маскирали страха си от съветския фашизъм с приказки за „ запазване на българския народен интерес “ тукашни българи. Писмото на сънародниците ни от Украйна, на което не са отвърнали и дума, ги разобличава гръмко – прави гръмко самото им позорно безмълвие – на Радев, на Гълъб Донев и на останалите „ гълъби “. Интересно докога ще продължи то.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ