Какво са каноните
Калин Янакиев,
Откакто след рухването на комунизма през 1989 година за Българската православна черква стартира да се приказва в общественото пространство, понятията „ канон “ и „ каноничност ” станаха едни от най-често споменаваните и обсъжданите в него. На понятието „ канон ” обаче бе придадено извънредно формално-юридическо значение, което пък сътвори мотив за секуларни офанзиви към него. Защото – заявяваха някои – в случай че в съвременността Църквата по определение е отделена от страната и нормите ѝ не могат да имат задължителност, то би трябвало ли да бъдат длъжни даже църковните членове да се преценяват с „ каноните ”, откакто са в същото време жители на републиката? Така, от една страна, в публичното схващане на непосветените „ канонът ” се наложи като разбиране за чисто юридическа норма с много съмнителна и пререкаема мощ в едно секуларно общество – като разбиране за някакъв „ закон ” на свещениците, от който те претендират да се употребяват, без да е ясно в какъв смисъл им е обещано правото да го правят.
От друга страна, даже за тези, на които валидността на канона вътре в Църквата не създаваше проблеми, този последният бе свързван най-много с визиите за детайл от система на някакви прастари (и заради това съвсем неразбираеми) наставления, към които Църквата се придържа най-много заради свойствената ѝ неподвижна, фундаменталистка „ консервативност ”. Придържането към „ каноните ” – по този начин смятаха – това лично и е „ името ” на типичното на първо място за Православната черква принципиално чуждеене от „ настоящия живот ”. В публичното схващане затова е общоразпространено убеждението, че точно „ каноните ” вършат от Църквата архаична институция, държат я в присъща за нея
студенина от „ живия живот ”
и задушават зараждащото у „ актуалния човек ” предпочитание да удовлетвори своите „ духовни потребности ”. А и изобщо „ каноните ” – такова е най-масовото мнение – това са наставления, които първо и на първо място (нещо) не разрешават: не разрешават, да речем, да се изписват по актуален метод храмовете; не разрешават на младите пребрачни полови връзки; не разрешават венчание по време на пости и така нататък, и така нататък „ Каноните ” затова даже за тези, които имат визия, че не могат да откажат на Църквата да се управлява от тях във „ вътрешните си работи ”, са въпреки всичко правила, поголовно отличаващи се с безусловно архаично наличие, посредством които „ поповете ” държат (най-вече Православната) Църквата в ситуацията на средновековна и, напряко казано, нападателно антимодерна институция в нашето „ най-ново време ”. Метафорично казано, всеобща е визията, че „ каноните ”, това са “църковните ” закони на една res publica Christiana, чието законодателно тяло се е разпуснало някъде през XIV-XV в. и от този момент до през днешния ден една „ отдадена ” корпорация злонамерено не разрешава то да се събере още веднъж, с цел да ги преразгледа от „ днешна позиция ”.
В текста си тази седмица ще направя опит описаната социална визия да бъде оспорена и, преди всичко, да се разкритикува схващането за чисто формално-юридическия темперамент на – да, в действителност – обичайните и свещено съхранявани правила на Църквата.
Защото каноните — ще се осмеля да кажа — би трябвало да бъдат сравнявани доста по-скоро не със законите и наредбите на една страна или изобщо на едно формално издигнато общество,
а с наредбите и обичаите на един дом
И това е по този начин, тъй като последните — тъкмо както и каноните на Църквата — по своята същина са надълбоко неофициални, въпреки от това да не губят присъщата тям дълбока и дори свещена мощ и да са записани в избрани книги.
Най-важното обаче за разпоредбите (за „ каноните “) на един същински дом – било поведенчески, било йерархични – е, че в случай че действително са такива, т.е. догми на един дом — те са артикул, плод, словоизлияние в пространството и времето на създалата и съхраняваща този дом обич.
Нека си дадем сметка, че даже най-основната конструкция на дома, на фамилията — съставеността му от разнообразни домашни „ чинове “ и тяхната йерархическа класификация (баща, майка, синове, дъщери, братя), съставлява такава обективизация на коренната обич и с изключение на вътре в тази обич, с изключение на из от тази обич, тя въобще не може да бъде познавана. Така „ чинът “ на „ сина “, чинът на „ брата “, на „ бащата “, на „ майката “ въобще не са юридическите етикети, формалните или биологическите „ позиции “ в „ главната клетка на обществото “, които познава в тях външната на дома, „ справедлива “ гледна точка. Аз бих споделил освен това: „ наследник “ ти въобще можеш да си, да се усещаш и преживяваш единствено с помощта на и вътре в един базисен общ дух, в който си изнапред потънал и чиято „ субстанция “ несъмнено е любовта, на която е обективация „ синовството “ (срв. „ и никой не познава Сина с изключение на Отец; и нито Отца познава някой с изключение на Сина “, Мат. 11:27). Този „ дух “, тази „ обич “-субстанция има безусловно неповторима „ тоналност “, „ усет “, „ темп “ за всеки обособен „ дом “, само че в същото време и единствено от тази неповторима „ тоналност “, „ усет “, „ темп “ имат „ темп “ и „ усет “ синовството, съпружеството, братството.
Та ето, споделям, че при цялата уникалност на всеки домакински, фамилен „ дух “, подобен „ дух “ безусловно има, и неговата същина, неговата природа е любовта. Любовта обаче, не просто като субективно възприятие, а като именно неповторима „ субстанция “, осъществяваща се и осъществила се в „ съпружеството “ на тия хора, в „ бащинството “ и „ майчинството “ им, в „ синовството “ на техните деца. Както и противоположното — „ съпружеството “, „ бащинството “, „ майчинството “, „ синовството “ на тия хора не е нищо друго с изключение на съответната осъщественост, съответната у-„ член “-еност в позиции, „ чинове “ на тяхната неповторима обич. И не просто синът се отнася с обич към татко си и майка си; не просто татко му и майка му, като съпрузи се отнасят с обич един към различен: синът изобщо е „ наследник “ в любовта, която е домът, както и съпрузите са „ съпрузи “ — „ татко “ и „ майка “ в тази същата обич.
Духът на домашната обич основава „ синовството “, „ съпружеството “, „ бащинството “ и „ майчинството “. Без нея обвързваните мъж и жена към момента не са „ съпрузи “, а единствено „ сътрудници “ и дори „ двойка “, а децата не са „ синове “ или „ дъщери “, а само биологическо „ потомство “ или юридически „ наследници “.
Но обективация, реализация на коренната, създаваща и поддържаща дома обич, е освен структурата на неговите „ чинове “. Обективация на тази обич са и такива по-деликатни и по-мъчно уловими „ извън “ неща като неповторимо, само че властно присъщия на всеки дом поведенчески и даже — веществен „ порядък “. Защото в този „ порядък “ елементарната функционална рационалност изобщо не е най-важният, определящ претекст и, във всеки случай, въобще не може да изясни до дъно „ порядъка “. С „ порядъка “ (на движимостите, на дейностите в дома) коренната обич, създаваща и държаща този дом като „ дом “, реализира, атрибутира и празнува самата себе си. Ако другите шкафове, бюфети, вази и портрети могат да стоят на едни или други места, по един или различен метод в пространството на дома, то тяхното стоене по един, тъкмо избран начин; тяхното одобрено и дори осветено местоположение („ порядък “) не може да се трансформира в дома не тъй като е най-„ прагматичното “ или най-добре изчисленото предвид на домашните „ каузи “, а тъй като то съставлява едно съкровено честване на любовта, която основава този дом. Въобще „ правилните “ места на нещата в този точно дом — не може да не се забележи това — са
„ верни “ от любовта
Любовта е „ правилото “, задаващо осветения ред в дома. Нещата не могат да стоят другаде, по различен метод, заради това, че „ редът “ им в действителност е изразеността на това едино-душие. Ето за какво обаче и той също единствено в него (в този „ дух “) и от него е понятен. Всяко съображение за по-оптимална функционална метаморфоза на нещата среща опозиция в дома не тъй като „ чиновете “ му безусловно не могат да схванат мотива за рационализацията, а тъй като се опълчват на всяко разрушаване на вътрешната любовна дефинираност на местата и общия ред; тъй като реорганизиращият не схваща любовната формулировка на този ред.
По същия метод в един „ дом “ е и с всичко друго, което съставлява неговата „ домовост “. Например с избраната и доста присъща двигателна сила към ритуализацията на редица (имащи другояче практическа функционалност и предназначение) действия като вечерянето в избран час или сядането на трапезата на тъкмо избрани за всекиго места — характерните, тоест, традиции, които нямат ясна цел и съображение, само че все пак се съблюдават, тъй като „ по този начин е предадено “.
Всички тия ритуализирания и самото ритуализиране въобще е също феномен, изразна форма на любовта — реализирането ѝ като изграждане на „ наше “-ст, единствено в и като която ритуалът има смисъл. Ето за какво ритуалът е понятен единствено от вътрешната страна, откъм любовта, откъм общия дух, който тук се реализира.
Та ето — всичко това, което казахме за „ дома “, по подобен метод се отнася и до Църквата.
По същия метод, по който без и без значение от фамилната любов-субстанция, на която са категории, от „ синовството “ остава единствено биологичната „ потомственост “, а от „ съпружеството “ — единствено „ двойката “, и от църковно-каноничните „ чинове “ („ отец “, „ братя и сестри в Господа “) не остава нищо същностно църковно без вътрешноцърковната обич, на която те са функционални и действени „ центрове “. Защото и те — църковните „ чинове “: епископите, презвитерите, дяконите, миряните, са избрания единствено на Христовата обич и те имат същността си само вътре в тази обич, която е Църквата и се познават в своята еднаквост точно в и из от тази обич. Впрочем още св. Киприян Картагенски в III в. споделя това в афоризма си, че „ епископът е свещеник не над, а в Църквата “. Което значи, че каноничният „ чин “ не е вълшебен „ щемпел “, действителен върху носителя му, където и както и той да живее (каквато е легитимистичната, правно-недуховната наклонност в осмислянето на църковния сан), а органична „ позиция “ вътре в една характерна духовна атмосфера; артикулация и у-члененост в една живееща себе си в своите членове обич – любов, съхранявана и предавана от един „ отец “ на дома (Христос) към „ чедата “ в този дом, „ породили “ се „ от вода и Дух “ заради преизобилието на тази Любов.
Още по-ясно се вижда решаващото значение на любовната (в Христа) „ субстанция “ за каноничния строй на Църквата, когато се вглеждаме в каноните на моралния порядък и на ритуаликата, които в Църквата са в дълбочина от същия вид, както и домашните.
Не бива да се смущаваме от привидната проза на аналогията, защото по същия метод
както сядането в тъкмо избран час
на тъкмо определени места към трапезата се трансформира в гол, неможещ да бъде осмислен педантизъм, вън и без значение от „ жестикулиращата “, осъществяващата се и честваща се посредством това съблюдаване задушевна „ нашест “, по този начин и в Църквата канонизираната ритуалика е „ категория “ на „ дома “, който Църквата е в самата себе си.
Трябва да си член на тази витална „ симфония “, която е домът на Църквата, домът на Христос с хората, с цел да схванеш по какъв начин тя показва себе си посредством това освещаване на избрани — богослужебни „ часове “, в които се събира с Христа; на характерни „ места “ в храма; посредством „ обикване “, освещаване на избрани жестове и поклони и така нататък
И така, дано да видим, затова, че тъкмо както без базисната, „ чиновна “ взаимопринадлежност на членовете, без упорядъченост на пространството и „ осветеността “ (ритуализираността) на огромни сегменти от държанието една фамилна обич не може да се назова осъществила се, породила своя реалност, случила се в битието като „ дом “, по този начин и без вътрешноприсъщата ѝ „ чиновна “ конструкция, без избраната и изразяваща я упорядъченост на държанието в пространството на храма и времето на живота, и църковната обич (между Бога и хората, на Божиите хора посред им) не може да съществува, тъй като точно няма да се е осъществила в свое лично съществуване. А любовта, всяка обич – и църковната, както и фамилната – се осъществя, реализира, придобива съществуване като „ дом “, тоест — като канонично (по „ правила “ от описания характер) устроено съществуване.
Но дано да забележим също, че, въпреки това, без любовта никаква „ чиновност “, никаква упорядъченост, никаква ритуалност – нито фамилна, нито църковна – въобще не съществуват. Както няма осъществила се (като битие) обич, която да не сформира „ дом “ — със своя канонична упорядъченост, по този начин няма и „ дом “, т.е. канонично упорядъчено съществуване, което да не обективира обич.
Или иначе казано: без каноничните избрания любовта (както на едно семейство, по този начин и на Църквата) няма осъщественост, липсва ѝ съществуване, обективност, субстанциалност — тя не се е постигнала като онтологичен дом. Без любовта обаче каноничните избрания и определеното от тях (както в фамилията, по този начин и в Църквата) нямат смисъл – те са празни и не могат да бъдат витално разбираеми.
Илюзия е Църква без догми, тъй като тя би била без-битийна, чисто субективна буря, обща прочувствена „ атмосфера “ единствено. Но празни и безсмислени са и каноните на Църква, в която е угаснала любовта.
Тук можем да продължим нашата прилика със фамилния дом и да кажем така: не може да не е било видяно по какъв начин в един дом, от който е изчезнала любовта, неговите „ правила “ (канонични определения) губят смисъл и даже – в мярата на пресъхването на любовта – се трансформират в предмет на маниакална грижа (като към „ патерица “ на отлетялата душа).
С каква мъчителна пристрастеност изтерзаната от общата фамилна нелюбов съпруга се вкопчва в „ порядъка “, по какъв начин строго охранява „ каноничните “ времена и местата на предметите. Тя до безсилие пази, поддържа трансформиралите се в непрозрачно-самоцелни за личното ѝ схващане техни топоси. Някога тяхната точно избрана, неповторимо определена класификация, тяхната „ канонична “ класификация е била определение на любовта — одушевена от любовта решеност да се изрази и из-образи единодушието, нашето „ наше “, да се обективира нашата „ заедност “. Затова подредбата им е била значително осмислена — „ канонична “. Тя е била осмислена и разбираема из от любовта, вътре в която тя е наличествала. Сега обаче цялата тази „ разпоредба “, целият този „ каноничен “ порядък към този момент не показва субстанция. И по тази причина по този начин изтерзано, по този начин мъчително се пази. Пази се по този начин, та самата пламенност, самоценност и всепоглъщащост на пазенето му свидетелстват за изгубеността на това, на което са „ догми “ каноните.
Нещо повече — тъкмо както поддържаната без обич яснота да се сяда дружно на избраните за всекиго места, да се сипва от тъкмо определен фамилен член, да се обитава на масата известно време след приключването на вечерята и така нататък — от демонстрация на фамилната обич, от акт на нейната топлота се е трансформирала не просто във педантизъм, само че — със самото си официално осъществяване — в парадоксално удостоверение за едно значително неявяване, по този начин и в Църквата, останала без любовта в Христа, изуверското сграбчване в каноните ѝ по-скоро
свидетелства за мъртвостта
в сравнение с за живота в нея. Има една присъща аналогия сред сухия канонист на църковния трон и изтерзания от пазенето на бездушния домакински порядък родител. И двата персонажа провокират пориви за бягство, за разрушение, за разкъсване у „ синовете “ си, наследяващи безлюбовността. Ето от кое място идва този модус на обживяване на каноническите избрания, на който сме очевидци през днешния ден у някои духовници и миряни — обживяването им (трябва да го кажем направо) по вълшебен метод — като нещо магическо. Той идва точно от оскудяването на любовта, чиито избрания, чиито актове и действия са каноните. Впрочем незабавно би трябвало да уточня, че отменянето на „ мъртвите “ догми и сприхавото реформаторство тук не трансформират нищо. Защото, несъмнено, казусът въобще не е в „ разпоредбите “ сами по себе си, а в изгубената обич, която нито ще се „ появи “ с премахването на „ остарелия ред “, нито ще се реализира посредством „ нововъведения “, които не са израз на нищо, идващо от вътрешната страна.
След като избраното от каноните престане да се живее и реализира из от любовта, да показва любовта в Христа, то губи дух. „ Чиновете “ в Църквата, които също като „ чиновете “ в фамилията са „ чинове “-в-любовта и единствено в нея са осмислени, стават „ титули “, в които е налице единствено нереалното очертание, единствено юридичната граница. Каноничната разпоредба на храма и на живота в Църквата — която също както наредбата на дома на любовта в фамилията е наредба-на-любовта, само благодарение на нея и в нея осмислена — става „ педантизъм “, в който се усеща само силата на дълговременността, на инертната „ традиционалност “. Накрай — каноничната осветеност на избран етос на живеене на църковния човек, която също както ритуалния етос на дома е осветеност-на-любовта, единствено от тази обич и в тази обич разбираема, става ограничаваща конвенционалност, конвенционален етикет, „ изразност “, в която не могат да се видят никакви екзистенциални учредения. И по този начин цялата канонична яснота придобива – в чисто съхранителния етос на „ отците “ — виновни за любовта (и за изгубването Я) в Църквата — статуса на магическо средство вместо живота на духа.
В очите пък на „ ползващите “, на „ синовете “ (чедата) — виновни за продължаването на живота на (канонически) устроеното, това устроение придобива типа на магическо наставление, смисълът на който може да се търси само вън от него, в други, подменящи го дела (например съхраняването на културното, националното, антизападното, както постоянно е у православните, и т.н.).
След всичко казано мисля, че е станало ясно, че аз напълно не мога да бъда съперник на каноните заради тяхната „ античност “ и тяхната – свещена – мощност. Напротив, намирам и едното, и другото за напълно естествена линия на (съвсем естествената) същина на устройството на Църквата. Неестествени са не каноните и не тяхната свещеност, а неразбирането „ категории “ на какво, на каква действителност са тези догми, както и неналичието на опитно знание на тази последната.
Откакто след рухването на комунизма през 1989 година за Българската православна черква стартира да се приказва в общественото пространство, понятията „ канон “ и „ каноничност ” станаха едни от най-често споменаваните и обсъжданите в него. На понятието „ канон ” обаче бе придадено извънредно формално-юридическо значение, което пък сътвори мотив за секуларни офанзиви към него. Защото – заявяваха някои – в случай че в съвременността Църквата по определение е отделена от страната и нормите ѝ не могат да имат задължителност, то би трябвало ли да бъдат длъжни даже църковните членове да се преценяват с „ каноните ”, откакто са в същото време жители на републиката? Така, от една страна, в публичното схващане на непосветените „ канонът ” се наложи като разбиране за чисто юридическа норма с много съмнителна и пререкаема мощ в едно секуларно общество – като разбиране за някакъв „ закон ” на свещениците, от който те претендират да се употребяват, без да е ясно в какъв смисъл им е обещано правото да го правят.
От друга страна, даже за тези, на които валидността на канона вътре в Църквата не създаваше проблеми, този последният бе свързван най-много с визиите за детайл от система на някакви прастари (и заради това съвсем неразбираеми) наставления, към които Църквата се придържа най-много заради свойствената ѝ неподвижна, фундаменталистка „ консервативност ”. Придържането към „ каноните ” – по този начин смятаха – това лично и е „ името ” на типичното на първо място за Православната черква принципиално чуждеене от „ настоящия живот ”. В публичното схващане затова е общоразпространено убеждението, че точно „ каноните ” вършат от Църквата архаична институция, държат я в присъща за нея
студенина от „ живия живот ”
и задушават зараждащото у „ актуалния човек ” предпочитание да удовлетвори своите „ духовни потребности ”. А и изобщо „ каноните ” – такова е най-масовото мнение – това са наставления, които първо и на първо място (нещо) не разрешават: не разрешават, да речем, да се изписват по актуален метод храмовете; не разрешават на младите пребрачни полови връзки; не разрешават венчание по време на пости и така нататък, и така нататък „ Каноните ” затова даже за тези, които имат визия, че не могат да откажат на Църквата да се управлява от тях във „ вътрешните си работи ”, са въпреки всичко правила, поголовно отличаващи се с безусловно архаично наличие, посредством които „ поповете ” държат (най-вече Православната) Църквата в ситуацията на средновековна и, напряко казано, нападателно антимодерна институция в нашето „ най-ново време ”. Метафорично казано, всеобща е визията, че „ каноните ”, това са “църковните ” закони на една res publica Christiana, чието законодателно тяло се е разпуснало някъде през XIV-XV в. и от този момент до през днешния ден една „ отдадена ” корпорация злонамерено не разрешава то да се събере още веднъж, с цел да ги преразгледа от „ днешна позиция ”.
В текста си тази седмица ще направя опит описаната социална визия да бъде оспорена и, преди всичко, да се разкритикува схващането за чисто формално-юридическия темперамент на – да, в действителност – обичайните и свещено съхранявани правила на Църквата.
Защото каноните — ще се осмеля да кажа — би трябвало да бъдат сравнявани доста по-скоро не със законите и наредбите на една страна или изобщо на едно формално издигнато общество,
а с наредбите и обичаите на един дом
И това е по този начин, тъй като последните — тъкмо както и каноните на Църквата — по своята същина са надълбоко неофициални, въпреки от това да не губят присъщата тям дълбока и дори свещена мощ и да са записани в избрани книги.
Най-важното обаче за разпоредбите (за „ каноните “) на един същински дом – било поведенчески, било йерархични – е, че в случай че действително са такива, т.е. догми на един дом — те са артикул, плод, словоизлияние в пространството и времето на създалата и съхраняваща този дом обич.
Нека си дадем сметка, че даже най-основната конструкция на дома, на фамилията — съставеността му от разнообразни домашни „ чинове “ и тяхната йерархическа класификация (баща, майка, синове, дъщери, братя), съставлява такава обективизация на коренната обич и с изключение на вътре в тази обич, с изключение на из от тази обич, тя въобще не може да бъде познавана. Така „ чинът “ на „ сина “, чинът на „ брата “, на „ бащата “, на „ майката “ въобще не са юридическите етикети, формалните или биологическите „ позиции “ в „ главната клетка на обществото “, които познава в тях външната на дома, „ справедлива “ гледна точка. Аз бих споделил освен това: „ наследник “ ти въобще можеш да си, да се усещаш и преживяваш единствено с помощта на и вътре в един базисен общ дух, в който си изнапред потънал и чиято „ субстанция “ несъмнено е любовта, на която е обективация „ синовството “ (срв. „ и никой не познава Сина с изключение на Отец; и нито Отца познава някой с изключение на Сина “, Мат. 11:27). Този „ дух “, тази „ обич “-субстанция има безусловно неповторима „ тоналност “, „ усет “, „ темп “ за всеки обособен „ дом “, само че в същото време и единствено от тази неповторима „ тоналност “, „ усет “, „ темп “ имат „ темп “ и „ усет “ синовството, съпружеството, братството.
Та ето, споделям, че при цялата уникалност на всеки домакински, фамилен „ дух “, подобен „ дух “ безусловно има, и неговата същина, неговата природа е любовта. Любовта обаче, не просто като субективно възприятие, а като именно неповторима „ субстанция “, осъществяваща се и осъществила се в „ съпружеството “ на тия хора, в „ бащинството “ и „ майчинството “ им, в „ синовството “ на техните деца. Както и противоположното — „ съпружеството “, „ бащинството “, „ майчинството “, „ синовството “ на тия хора не е нищо друго с изключение на съответната осъщественост, съответната у-„ член “-еност в позиции, „ чинове “ на тяхната неповторима обич. И не просто синът се отнася с обич към татко си и майка си; не просто татко му и майка му, като съпрузи се отнасят с обич един към различен: синът изобщо е „ наследник “ в любовта, която е домът, както и съпрузите са „ съпрузи “ — „ татко “ и „ майка “ в тази същата обич.
Духът на домашната обич основава „ синовството “, „ съпружеството “, „ бащинството “ и „ майчинството “. Без нея обвързваните мъж и жена към момента не са „ съпрузи “, а единствено „ сътрудници “ и дори „ двойка “, а децата не са „ синове “ или „ дъщери “, а само биологическо „ потомство “ или юридически „ наследници “.
Но обективация, реализация на коренната, създаваща и поддържаща дома обич, е освен структурата на неговите „ чинове “. Обективация на тази обич са и такива по-деликатни и по-мъчно уловими „ извън “ неща като неповторимо, само че властно присъщия на всеки дом поведенчески и даже — веществен „ порядък “. Защото в този „ порядък “ елементарната функционална рационалност изобщо не е най-важният, определящ претекст и, във всеки случай, въобще не може да изясни до дъно „ порядъка “. С „ порядъка “ (на движимостите, на дейностите в дома) коренната обич, създаваща и държаща този дом като „ дом “, реализира, атрибутира и празнува самата себе си. Ако другите шкафове, бюфети, вази и портрети могат да стоят на едни или други места, по един или различен метод в пространството на дома, то тяхното стоене по един, тъкмо избран начин; тяхното одобрено и дори осветено местоположение („ порядък “) не може да се трансформира в дома не тъй като е най-„ прагматичното “ или най-добре изчисленото предвид на домашните „ каузи “, а тъй като то съставлява едно съкровено честване на любовта, която основава този дом. Въобще „ правилните “ места на нещата в този точно дом — не може да не се забележи това — са
„ верни “ от любовта
Любовта е „ правилото “, задаващо осветения ред в дома. Нещата не могат да стоят другаде, по различен метод, заради това, че „ редът “ им в действителност е изразеността на това едино-душие. Ето за какво обаче и той също единствено в него (в този „ дух “) и от него е понятен. Всяко съображение за по-оптимална функционална метаморфоза на нещата среща опозиция в дома не тъй като „ чиновете “ му безусловно не могат да схванат мотива за рационализацията, а тъй като се опълчват на всяко разрушаване на вътрешната любовна дефинираност на местата и общия ред; тъй като реорганизиращият не схваща любовната формулировка на този ред.
По същия метод в един „ дом “ е и с всичко друго, което съставлява неговата „ домовост “. Например с избраната и доста присъща двигателна сила към ритуализацията на редица (имащи другояче практическа функционалност и предназначение) действия като вечерянето в избран час или сядането на трапезата на тъкмо избрани за всекиго места — характерните, тоест, традиции, които нямат ясна цел и съображение, само че все пак се съблюдават, тъй като „ по този начин е предадено “.
Всички тия ритуализирания и самото ритуализиране въобще е също феномен, изразна форма на любовта — реализирането ѝ като изграждане на „ наше “-ст, единствено в и като която ритуалът има смисъл. Ето за какво ритуалът е понятен единствено от вътрешната страна, откъм любовта, откъм общия дух, който тук се реализира.
Та ето — всичко това, което казахме за „ дома “, по подобен метод се отнася и до Църквата.
По същия метод, по който без и без значение от фамилната любов-субстанция, на която са категории, от „ синовството “ остава единствено биологичната „ потомственост “, а от „ съпружеството “ — единствено „ двойката “, и от църковно-каноничните „ чинове “ („ отец “, „ братя и сестри в Господа “) не остава нищо същностно църковно без вътрешноцърковната обич, на която те са функционални и действени „ центрове “. Защото и те — църковните „ чинове “: епископите, презвитерите, дяконите, миряните, са избрания единствено на Христовата обич и те имат същността си само вътре в тази обич, която е Църквата и се познават в своята еднаквост точно в и из от тази обич. Впрочем още св. Киприян Картагенски в III в. споделя това в афоризма си, че „ епископът е свещеник не над, а в Църквата “. Което значи, че каноничният „ чин “ не е вълшебен „ щемпел “, действителен върху носителя му, където и както и той да живее (каквато е легитимистичната, правно-недуховната наклонност в осмислянето на църковния сан), а органична „ позиция “ вътре в една характерна духовна атмосфера; артикулация и у-члененост в една живееща себе си в своите членове обич – любов, съхранявана и предавана от един „ отец “ на дома (Христос) към „ чедата “ в този дом, „ породили “ се „ от вода и Дух “ заради преизобилието на тази Любов.
Още по-ясно се вижда решаващото значение на любовната (в Христа) „ субстанция “ за каноничния строй на Църквата, когато се вглеждаме в каноните на моралния порядък и на ритуаликата, които в Църквата са в дълбочина от същия вид, както и домашните.
Не бива да се смущаваме от привидната проза на аналогията, защото по същия метод
както сядането в тъкмо избран час
на тъкмо определени места към трапезата се трансформира в гол, неможещ да бъде осмислен педантизъм, вън и без значение от „ жестикулиращата “, осъществяващата се и честваща се посредством това съблюдаване задушевна „ нашест “, по този начин и в Църквата канонизираната ритуалика е „ категория “ на „ дома “, който Църквата е в самата себе си.
Трябва да си член на тази витална „ симфония “, която е домът на Църквата, домът на Христос с хората, с цел да схванеш по какъв начин тя показва себе си посредством това освещаване на избрани — богослужебни „ часове “, в които се събира с Христа; на характерни „ места “ в храма; посредством „ обикване “, освещаване на избрани жестове и поклони и така нататък
И така, дано да видим, затова, че тъкмо както без базисната, „ чиновна “ взаимопринадлежност на членовете, без упорядъченост на пространството и „ осветеността “ (ритуализираността) на огромни сегменти от държанието една фамилна обич не може да се назова осъществила се, породила своя реалност, случила се в битието като „ дом “, по този начин и без вътрешноприсъщата ѝ „ чиновна “ конструкция, без избраната и изразяваща я упорядъченост на държанието в пространството на храма и времето на живота, и църковната обич (между Бога и хората, на Божиите хора посред им) не може да съществува, тъй като точно няма да се е осъществила в свое лично съществуване. А любовта, всяка обич – и църковната, както и фамилната – се осъществя, реализира, придобива съществуване като „ дом “, тоест — като канонично (по „ правила “ от описания характер) устроено съществуване.
Но дано да забележим също, че, въпреки това, без любовта никаква „ чиновност “, никаква упорядъченост, никаква ритуалност – нито фамилна, нито църковна – въобще не съществуват. Както няма осъществила се (като битие) обич, която да не сформира „ дом “ — със своя канонична упорядъченост, по този начин няма и „ дом “, т.е. канонично упорядъчено съществуване, което да не обективира обич.
Или иначе казано: без каноничните избрания любовта (както на едно семейство, по този начин и на Църквата) няма осъщественост, липсва ѝ съществуване, обективност, субстанциалност — тя не се е постигнала като онтологичен дом. Без любовта обаче каноничните избрания и определеното от тях (както в фамилията, по този начин и в Църквата) нямат смисъл – те са празни и не могат да бъдат витално разбираеми.
Илюзия е Църква без догми, тъй като тя би била без-битийна, чисто субективна буря, обща прочувствена „ атмосфера “ единствено. Но празни и безсмислени са и каноните на Църква, в която е угаснала любовта.
Тук можем да продължим нашата прилика със фамилния дом и да кажем така: не може да не е било видяно по какъв начин в един дом, от който е изчезнала любовта, неговите „ правила “ (канонични определения) губят смисъл и даже – в мярата на пресъхването на любовта – се трансформират в предмет на маниакална грижа (като към „ патерица “ на отлетялата душа).
С каква мъчителна пристрастеност изтерзаната от общата фамилна нелюбов съпруга се вкопчва в „ порядъка “, по какъв начин строго охранява „ каноничните “ времена и местата на предметите. Тя до безсилие пази, поддържа трансформиралите се в непрозрачно-самоцелни за личното ѝ схващане техни топоси. Някога тяхната точно избрана, неповторимо определена класификация, тяхната „ канонична “ класификация е била определение на любовта — одушевена от любовта решеност да се изрази и из-образи единодушието, нашето „ наше “, да се обективира нашата „ заедност “. Затова подредбата им е била значително осмислена — „ канонична “. Тя е била осмислена и разбираема из от любовта, вътре в която тя е наличествала. Сега обаче цялата тази „ разпоредба “, целият този „ каноничен “ порядък към този момент не показва субстанция. И по тази причина по този начин изтерзано, по този начин мъчително се пази. Пази се по този начин, та самата пламенност, самоценност и всепоглъщащост на пазенето му свидетелстват за изгубеността на това, на което са „ догми “ каноните.
Нещо повече — тъкмо както поддържаната без обич яснота да се сяда дружно на избраните за всекиго места, да се сипва от тъкмо определен фамилен член, да се обитава на масата известно време след приключването на вечерята и така нататък — от демонстрация на фамилната обич, от акт на нейната топлота се е трансформирала не просто във педантизъм, само че — със самото си официално осъществяване — в парадоксално удостоверение за едно значително неявяване, по този начин и в Църквата, останала без любовта в Христа, изуверското сграбчване в каноните ѝ по-скоро
свидетелства за мъртвостта
в сравнение с за живота в нея. Има една присъща аналогия сред сухия канонист на църковния трон и изтерзания от пазенето на бездушния домакински порядък родител. И двата персонажа провокират пориви за бягство, за разрушение, за разкъсване у „ синовете “ си, наследяващи безлюбовността. Ето от кое място идва този модус на обживяване на каноническите избрания, на който сме очевидци през днешния ден у някои духовници и миряни — обживяването им (трябва да го кажем направо) по вълшебен метод — като нещо магическо. Той идва точно от оскудяването на любовта, чиито избрания, чиито актове и действия са каноните. Впрочем незабавно би трябвало да уточня, че отменянето на „ мъртвите “ догми и сприхавото реформаторство тук не трансформират нищо. Защото, несъмнено, казусът въобще не е в „ разпоредбите “ сами по себе си, а в изгубената обич, която нито ще се „ появи “ с премахването на „ остарелия ред “, нито ще се реализира посредством „ нововъведения “, които не са израз на нищо, идващо от вътрешната страна.
След като избраното от каноните престане да се живее и реализира из от любовта, да показва любовта в Христа, то губи дух. „ Чиновете “ в Църквата, които също като „ чиновете “ в фамилията са „ чинове “-в-любовта и единствено в нея са осмислени, стават „ титули “, в които е налице единствено нереалното очертание, единствено юридичната граница. Каноничната разпоредба на храма и на живота в Църквата — която също както наредбата на дома на любовта в фамилията е наредба-на-любовта, само благодарение на нея и в нея осмислена — става „ педантизъм “, в който се усеща само силата на дълговременността, на инертната „ традиционалност “. Накрай — каноничната осветеност на избран етос на живеене на църковния човек, която също както ритуалния етос на дома е осветеност-на-любовта, единствено от тази обич и в тази обич разбираема, става ограничаваща конвенционалност, конвенционален етикет, „ изразност “, в която не могат да се видят никакви екзистенциални учредения. И по този начин цялата канонична яснота придобива – в чисто съхранителния етос на „ отците “ — виновни за любовта (и за изгубването Я) в Църквата — статуса на магическо средство вместо живота на духа.
В очите пък на „ ползващите “, на „ синовете “ (чедата) — виновни за продължаването на живота на (канонически) устроеното, това устроение придобива типа на магическо наставление, смисълът на който може да се търси само вън от него, в други, подменящи го дела (например съхраняването на културното, националното, антизападното, както постоянно е у православните, и т.н.).
След всичко казано мисля, че е станало ясно, че аз напълно не мога да бъда съперник на каноните заради тяхната „ античност “ и тяхната – свещена – мощност. Напротив, намирам и едното, и другото за напълно естествена линия на (съвсем естествената) същина на устройството на Църквата. Неестествени са не каноните и не тяхната свещеност, а неразбирането „ категории “ на какво, на каква действителност са тези догми, както и неналичието на опитно знание на тази последната.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ