За разлика от други, той умееше да си признава грешките
Калин Сърменов с искрено изявление за легендата на българския спектакъл
Артистична България се сбогува със Славчо Пеев. За поклонението пред огромния български артист в Сатиричен спектакъл " Алеко Константинов " в София дойдоха десетки представители на киното и театъра като Евгений Михайлов, Хайгашод Агасян, Илиян Любомиров, Екатерина Евро, Люба Пашова, футболният рефер Любен Ангелов, министърът на културата Кръстю Кръстев и други.
Славчо Пеев умря на 84-годишна възраст на 27 февруари 2024 година, а за кончината му заяви шефът на Сатиричния спектакъл Калин Сърменов. Посреща ни и през днешния ден във фоайето на меката на смеха и с уверението, че усмивката не си е отишла.
Г-н Сърменов, съболезнования за загубата. За страдание Сатиричния спектакъл, който би трябвало да е меката на усмивката, на хумора, става все по-тъжно място през годините, само че свои герои-актьори изпратихте. Днес и огромния Славчо Пеев.
Аз считам, че усмивката не си е отишла и това, че през днешния ден ние сме се събрали по този мотив е част от усмивката. В последна сметка животът е това. Може би има единствено един или двама сега в света, които си мислят, че ще бъдат безконечни, само че може би животът ще разочарова и тях, че няма да бъдат безконечни. Ние сме наясно с това, само че усмивката не си отива. Досега с Евгени Михайлов сме си разказвали истории със Славчо Пеев - той неговата, аз своята. И с Евгени, и с всички, които пристигнаха на поклонението. Ние сме били по-близки с него и описваме истории. Т.е. това е част от продължаването на тези процеси с усмивката, тъй че тя не си отива, без значение какво се случва. За мен беше доста значимо, че този образец, който Славчо даваше, е от огромните блокове на създаване на правила в театъра. Което е извънредно значимо. И един от най-основните прочувствени блокове беше логиката да си признаеш.
За разлика от други, да не загатвам имена, Славчо си признаваше. Като направи нещо, идваше и споделяше: " ей, на - сбърках тука ", което е страховит образец за младите. Което ти дава опция за самокритика, което ти дава опция да видиш света не подобен, какъвто ти си го формирал в личните си показа. И за мен тези хора - да, извънредно скърбя, че ги няма, само че то няма и по какъв начин да останат тук. Но цялото тяхното потомство сътвори след себе си една следа на взаимоотношения и правила, които би трябвало да изградят младите. И нашето потомство в този момент е длъжно да носи това знаме и да споделя тази история. Затова и всичко, което съм направил тук зад мен и горе, от скулптурите до имената, с които кръстих столовете.
Наскоро добавихте и още две маски.
Да, в този момент ще има и на Славчо стола, в този момент ще има и на Славчо маска...В днешно време хората доста бързо не помнят, изключително българите. На него му е най-удобно да не помни и да стартира изначало. А пък и той е начело, още по-хубаво - всичко да стартира от мен. Но аз съм съперник на това и считам, че щом сме се събрали тук и живеем през днешния ден, е въпрос на тази ужасяваща случайност, само че и наша отговорност - да продължим делото, да ги пазим, да сме в комфорт с тях. Защото другояче с какво можеш да продължиш? Ти би трябвало да имаш багаж, база, да можеш да стъпиш на нещо. Ако Сатиричния спектакъл не го прави, би било доста неуместно. Но пък нашият спектакъл, за разлика от другите, дава образец за другите. Значи, ние доста ценим паметта, ценим това, което е било.
Тези хора реформираха освен Сатиричния спектакъл, те реформираха целия спектакъл, генерираха доста злоба, ненавист и какви ли не злоби, които и до ден сегашен пълзят с такива подхвърлени фрази. Но те бяха толкоз известни, те трансформираха визиите и за кино, трансформираха визиите и за телевизия. Точно това потомство. Разбира се, и в положителния, и неприятния смисъл на думата, че тъкмо по български, никой не може да ти елементарни, че вършиш нещо. Но те бяха толкоз мощни, че в последна сметка, дирята и това, което направиха - остана. За мен това е значимото. Този образец, който ние се опитваме да развием, тъй като то не става единствено за един ден, ми се желае да бъде последван и от другите, да стане някак си логичност в България. И изобщо някакъв приоритет.
Говорите като цяло за общество, за политика, за просвета - за една последователност и за надграждане.
Разбира се. Ние не успяхме да си подредим целите в обществото - от културата, не можем опазването на здравето, не можем обучение... Иначе всички нелепости имаме - като стартираме от това да се занимаваме с АЕЦ " Козлодуй ", моите почетения, несъмнено е значимо. Но преди да стигнеш до АЕЦ " Козлодуй ", то някой би трябвало да работи в този АЕЦ. Примерно. След което ни се дават обещание мостове на Дунав, че самолети летяха до Скопие, имахме какви ли не нелепости. И коли електрически, които щяха да се вършат в Ловеч, само че никой не застана да каже: " Вижте, културата, образованието и опазването на здравето са преди всичко ".
Представяте ли си в какъв свят живеем? И след това, през вчерашния ден виждам едни политици приказват за едни други политици - но той, вика, е извънредно надарен - другият. Е, кое му е надареното - не разбирам? При състояние, че ние последните 30 години в една локва се въртим наляво и надясно, и не можем да излезем от нея. Това е наша логика на психиката, несъмнено, и външни сили има доста и то е ясно - купуват, продават. Но ние като общество, изключително културните институции, не се ли вземем в ръце, да вземем драговолно нещата и да понесем отговорността - няма по какъв начин да стане. Аз употребявам такива случаи, с цел да го разпространявам това мислене. И желая да покажа, че в действителност логиката да се развиваме е тази, а не друга.
Артистична България се сбогува със Славчо Пеев. За поклонението пред огромния български артист в Сатиричен спектакъл " Алеко Константинов " в София дойдоха десетки представители на киното и театъра като Евгений Михайлов, Хайгашод Агасян, Илиян Любомиров, Екатерина Евро, Люба Пашова, футболният рефер Любен Ангелов, министърът на културата Кръстю Кръстев и други.
Славчо Пеев умря на 84-годишна възраст на 27 февруари 2024 година, а за кончината му заяви шефът на Сатиричния спектакъл Калин Сърменов. Посреща ни и през днешния ден във фоайето на меката на смеха и с уверението, че усмивката не си е отишла.
Г-н Сърменов, съболезнования за загубата. За страдание Сатиричния спектакъл, който би трябвало да е меката на усмивката, на хумора, става все по-тъжно място през годините, само че свои герои-актьори изпратихте. Днес и огромния Славчо Пеев.
Аз считам, че усмивката не си е отишла и това, че през днешния ден ние сме се събрали по този мотив е част от усмивката. В последна сметка животът е това. Може би има единствено един или двама сега в света, които си мислят, че ще бъдат безконечни, само че може би животът ще разочарова и тях, че няма да бъдат безконечни. Ние сме наясно с това, само че усмивката не си отива. Досега с Евгени Михайлов сме си разказвали истории със Славчо Пеев - той неговата, аз своята. И с Евгени, и с всички, които пристигнаха на поклонението. Ние сме били по-близки с него и описваме истории. Т.е. това е част от продължаването на тези процеси с усмивката, тъй че тя не си отива, без значение какво се случва. За мен беше доста значимо, че този образец, който Славчо даваше, е от огромните блокове на създаване на правила в театъра. Което е извънредно значимо. И един от най-основните прочувствени блокове беше логиката да си признаеш.
За разлика от други, да не загатвам имена, Славчо си признаваше. Като направи нещо, идваше и споделяше: " ей, на - сбърках тука ", което е страховит образец за младите. Което ти дава опция за самокритика, което ти дава опция да видиш света не подобен, какъвто ти си го формирал в личните си показа. И за мен тези хора - да, извънредно скърбя, че ги няма, само че то няма и по какъв начин да останат тук. Но цялото тяхното потомство сътвори след себе си една следа на взаимоотношения и правила, които би трябвало да изградят младите. И нашето потомство в този момент е длъжно да носи това знаме и да споделя тази история. Затова и всичко, което съм направил тук зад мен и горе, от скулптурите до имената, с които кръстих столовете.
Наскоро добавихте и още две маски.
Да, в този момент ще има и на Славчо стола, в този момент ще има и на Славчо маска...В днешно време хората доста бързо не помнят, изключително българите. На него му е най-удобно да не помни и да стартира изначало. А пък и той е начело, още по-хубаво - всичко да стартира от мен. Но аз съм съперник на това и считам, че щом сме се събрали тук и живеем през днешния ден, е въпрос на тази ужасяваща случайност, само че и наша отговорност - да продължим делото, да ги пазим, да сме в комфорт с тях. Защото другояче с какво можеш да продължиш? Ти би трябвало да имаш багаж, база, да можеш да стъпиш на нещо. Ако Сатиричния спектакъл не го прави, би било доста неуместно. Но пък нашият спектакъл, за разлика от другите, дава образец за другите. Значи, ние доста ценим паметта, ценим това, което е било.
Тези хора реформираха освен Сатиричния спектакъл, те реформираха целия спектакъл, генерираха доста злоба, ненавист и какви ли не злоби, които и до ден сегашен пълзят с такива подхвърлени фрази. Но те бяха толкоз известни, те трансформираха визиите и за кино, трансформираха визиите и за телевизия. Точно това потомство. Разбира се, и в положителния, и неприятния смисъл на думата, че тъкмо по български, никой не може да ти елементарни, че вършиш нещо. Но те бяха толкоз мощни, че в последна сметка, дирята и това, което направиха - остана. За мен това е значимото. Този образец, който ние се опитваме да развием, тъй като то не става единствено за един ден, ми се желае да бъде последван и от другите, да стане някак си логичност в България. И изобщо някакъв приоритет.
Говорите като цяло за общество, за политика, за просвета - за една последователност и за надграждане.
Разбира се. Ние не успяхме да си подредим целите в обществото - от културата, не можем опазването на здравето, не можем обучение... Иначе всички нелепости имаме - като стартираме от това да се занимаваме с АЕЦ " Козлодуй ", моите почетения, несъмнено е значимо. Но преди да стигнеш до АЕЦ " Козлодуй ", то някой би трябвало да работи в този АЕЦ. Примерно. След което ни се дават обещание мостове на Дунав, че самолети летяха до Скопие, имахме какви ли не нелепости. И коли електрически, които щяха да се вършат в Ловеч, само че никой не застана да каже: " Вижте, културата, образованието и опазването на здравето са преди всичко ".
Представяте ли си в какъв свят живеем? И след това, през вчерашния ден виждам едни политици приказват за едни други политици - но той, вика, е извънредно надарен - другият. Е, кое му е надареното - не разбирам? При състояние, че ние последните 30 години в една локва се въртим наляво и надясно, и не можем да излезем от нея. Това е наша логика на психиката, несъмнено, и външни сили има доста и то е ясно - купуват, продават. Но ние като общество, изключително културните институции, не се ли вземем в ръце, да вземем драговолно нещата и да понесем отговорността - няма по какъв начин да стане. Аз употребявам такива случаи, с цел да го разпространявам това мислене. И желая да покажа, че в действителност логиката да се развиваме е тази, а не друга.
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ