8 корейски разказа ни объркват по 8 различни начина
" Какво се случи с мъжа, заклещен в асансьора ", Ким Йонха
превод Ирина Сотирова, издателство " Розета "
Как можем да сме сигурни, че един явно неуместен текст не разказва безусловно случила се обстановка? По какво да преценим дали това е плод на разюздана фикция, или някъде, на далечно непознато място хората живеят точно по този начин? А може би откъслечните фрагменти информация, с които разполагаме, ни карат да си доизмисляме облик на странни страни, до момента в който създателят се забавлява да гради мислени светове.
Още през цялото време се сблъскваме с мистификация: създателят на книгата споделя за героя си, който е създател на художествени творби, който пък е получил писмо от непозната, в което е споделена историята на нейния трагичен брак с върколак, който е публицист. Върви му търси края, в случай че си нямаш работа. От друга страна, въпросният брачен партньор е в действителност доста прогнил върколак: не пие кръв и се отегчава от секса. Такъв карък като нищо може и напълно действително да съществува.
Точно както ни е дадено в резюмето на задната корица, разказите на Ким Йонха ни оставят озадачени, само че удовлетворени. Те припомнят за албум със остарели фотоси на непозната фамилия. Виждаме разнообразни подиуми, само че не знаем дали това е началото или краят на историята; дали облиците са на хора, които са се обичали или са били безразлични един към друг; дали към момента са живи. Внезапните финали трансформират перспективата; това, което сме възприели за тъжно, внезапно придобива комично звучене. Например разказът, от който е взето заглавието на целия алманах – " Какво се случи с мъжа, заклещен в асансьора " – напряко си плаче да бъде изпълнен като комедиен монолог. В една безкрайна, безпричинна, необяснима поредност от злополучия и недоразумения, като в призрачен сън, сънуван персонално от Кафка, героят тича, само че не напредва; вика, само че никой не го чува; необут и замърсен би трябвало да приказва пред публика; приказва по телефон, който не работи; непрестанно е упрекван, заплашван и съден… и всичко това в някакъв миг от ужасяващо става смешно.
Други сюжети се приближават до престъпния род, само че в действителност са любовни. Героите на последваща история са удряни от гръмотевица и копнеят да преживеят същото още веднъж и още веднъж. Авторът основава схеми и тактики на описване, а по-късно ги унищожава повърхностно и се заема със идващия материал, който някак повърхностно, все едно пътьом, взема решение по какъв начин ще оформи. Оголено еротични пасажи се редуват с отвлечени метафизичен разсъждения, които се материализират в поредици от събития, които или са инцидентни, или не са (избухва свръхнова звезда, тракват измити чинии в сушилника, дърво разцепва скулптура на Буда, жена прави скандал на касата на супермаркет…)
Усещането е необичайно, хем неуютно, хем може би занимателно, и корицата е доста подобаваща – не се старае да наподобява красиво, не се старае за нищо, просто смъква картите на масата и те не са карти. И няма маса.
превод Ирина Сотирова, издателство " Розета "
Как можем да сме сигурни, че един явно неуместен текст не разказва безусловно случила се обстановка? По какво да преценим дали това е плод на разюздана фикция, или някъде, на далечно непознато място хората живеят точно по този начин? А може би откъслечните фрагменти информация, с които разполагаме, ни карат да си доизмисляме облик на странни страни, до момента в който създателят се забавлява да гради мислени светове.
Още през цялото време се сблъскваме с мистификация: създателят на книгата споделя за героя си, който е създател на художествени творби, който пък е получил писмо от непозната, в което е споделена историята на нейния трагичен брак с върколак, който е публицист. Върви му търси края, в случай че си нямаш работа. От друга страна, въпросният брачен партньор е в действителност доста прогнил върколак: не пие кръв и се отегчава от секса. Такъв карък като нищо може и напълно действително да съществува.
Точно както ни е дадено в резюмето на задната корица, разказите на Ким Йонха ни оставят озадачени, само че удовлетворени. Те припомнят за албум със остарели фотоси на непозната фамилия. Виждаме разнообразни подиуми, само че не знаем дали това е началото или краят на историята; дали облиците са на хора, които са се обичали или са били безразлични един към друг; дали към момента са живи. Внезапните финали трансформират перспективата; това, което сме възприели за тъжно, внезапно придобива комично звучене. Например разказът, от който е взето заглавието на целия алманах – " Какво се случи с мъжа, заклещен в асансьора " – напряко си плаче да бъде изпълнен като комедиен монолог. В една безкрайна, безпричинна, необяснима поредност от злополучия и недоразумения, като в призрачен сън, сънуван персонално от Кафка, героят тича, само че не напредва; вика, само че никой не го чува; необут и замърсен би трябвало да приказва пред публика; приказва по телефон, който не работи; непрестанно е упрекван, заплашван и съден… и всичко това в някакъв миг от ужасяващо става смешно.
Други сюжети се приближават до престъпния род, само че в действителност са любовни. Героите на последваща история са удряни от гръмотевица и копнеят да преживеят същото още веднъж и още веднъж. Авторът основава схеми и тактики на описване, а по-късно ги унищожава повърхностно и се заема със идващия материал, който някак повърхностно, все едно пътьом, взема решение по какъв начин ще оформи. Оголено еротични пасажи се редуват с отвлечени метафизичен разсъждения, които се материализират в поредици от събития, които или са инцидентни, или не са (избухва свръхнова звезда, тракват измити чинии в сушилника, дърво разцепва скулптура на Буда, жена прави скандал на касата на супермаркет…)
Усещането е необичайно, хем неуютно, хем може би занимателно, и корицата е доста подобаваща – не се старае да наподобява красиво, не се старае за нищо, просто смъква картите на масата и те не са карти. И няма маса.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ