Какво преживяват хората с психични проблеми? Какви са мечтите, надеждите

Какво претърпяват хората с психологични проблеми? Какви са фантазиите, очакванията и страховете им?

За това ще опише необиконовената галерия " Заповядай в моя свят ". Състои се от 26 табла с образни разкази, основани от хора с психологични усложнения и разстройства. Всеки вижън ръб е персонален роман – за претърпени премеждия, за борби с невидими компликации, само че и за очаквания и блян към по-добър живот.

Изложбата „ Заповядай в моя свят “ ще бъде открита на 19 август и ще остане до 2 септември в Градина „ Кристал “ в София. Чрез средствата на изкуството 26 души с психологични усложнения споделят своята вътрешна истина – постоянно заглушавана от стигмата и неразбирането.

Събитието е проведено от Института за проучване на смяната. Ръководителят му Албена Дробачка и психолозите доктор Юри Кацаров и Веселина Паскалева са единствено част от хората, които се стремят да дадат видимост на хората с психологични проблеми. Пред " Булевард България " те описаха за какво и през днешния ден психологичното здраве продължава да е тематика табу, с какви трудности се сблъскват хората с психологични разстройства и за какво е значимо да приказваме за това.

Да приказваме за заболяванията на психологичното здраве като че ли e по-лесно в сравнение с преди. Вие споделяте ли същото мнение?

Албена Дробачка: В София - да, само че в провинцията нещата са по-различни. А колкото по-малко е обитаемото място, толкоз повече се трансформират настройките в отрицателна посока. Така че този оптимизъм за жалост визира главно София и по-големите градове.

Когато приказваме за стигма при психологичните болести, къде и по кое време се появява тя? За кои тематики, свързани с психологичното здраве, хората не са подготвени да приказват?

Юри Кацаров: Има разнообразни равнища на разбиране на психологичните проблеми. По-леките и умерени форми на психологични разстройства, без значение дали е меланхолия, или нещо друго, не се възприемат като проблем и по тази причина доста постоянно се неглижират или подценяват. Хората не търсят помощ или отсрочват, тъй като считат, че може да мине от единствено себе си. Такива настройки има и към психологичните болести, които се появяват в детска възраст. Най-голяма е стигмата що се отнася до хората с разнообразни зависимости. Техните положения не се възприемат като психологичен проблем, а като липса на воля. Това е неправилно.

Албена Дробачка: Стигмата във връзка с психологичното здраве продължава да съществува, без значение за кои болести приказваме. Аз заобикалям да използвам изрази като “ще борим стигма или ще я преборим ”, тъй като никой не може да пребори неща, които са многопластови, само че най-малко би трябвало да приказваме сигурно във връзка с психологичното здраве, с цел да нямаме такива нелепи случаи, с каквито се сблъскваме ние в практиката си.

Ето образец: 30-годишен юноша с шизофрения. Майка му умря неотдавна, а вуйна му (сестрата на майка му) не знаеше, че той е с шизофрения. Това е типично проявяване на стигмата - човек крие казуса, тъй като се тормози, че ще се изложи, че ще го упрекнат, че ще го гледат със страдание. Отношението на близките в доста случаи води и до автостигма - самият болен стартира да се тормози, че има някакво психологично страдалчество, разстройство, проблем, усложнение и възпира себе си от търсене на помощ.

Юри Кацаров: Хората би трябвало да схванат, че психологичните разстройства са заболявания, равноправни на всички останали заболявания. Няма разлика. Просто може би обществото ни и множеството хора не са склонни да мислят, че едно психологично заболяване или разстройство може да ги засегне, както да вземем за пример диагнози като диабет, рак, високо кръвно налягане и така нататък Общото разбиране на психологичните разстройства е, че те са нещо друго, че те не са като другите болести и доста постоянно се приравняват на липса на воля. Просто на човек му е доста по-лесно да си каже, че има дископатия, в сравнение с, че има душевен проблем. По-лесно е да се отиде на доктор за простуда, високо кръвно и всяка една друга физическа проблематика, в сравнение с да се посети психиатър.

Според мен най-големият боязън при доста хора е, че в случай че се решат да отидат на психиатър, ще бъдат арестувани и лекувани в клиника или лудница, както ги назоваваме, без значение дали желаят или не. И като ги затворят, ще бъдат оповестени за луди, по тази причина не желаят никога да отиват там.

Може би от време на време този боязън е състоятелен - като се има поради какви са изискванията в заведенията за психиатрична помощ. Държавните психиатрии в България от години са обект на интернационалните рецензии, тъй като личният състав в тях позволява пациенти да бъдат наказвани посредством уединяване и връзване.

Албена Дробачка: Да, тези условия не оказват помощ изключително доста, само че като цяло казусът е сложен. Истината е, че в случай че отидат в психиатричното поделение на Александровска болница или на Медицинска академия, ще видят, че там изискванията са като във всяко едно от другите отделения. Хората просто не са осведомени.

За тези отрицателни настройки обаче спомага и отразяването в медиите. Начинът, по който се сервират вести, свързани с хора с психологични разстройства, от време на време пречат на индивида да потърси помощ, с цел да не бъде присъединен към тази категория. В новините участват единствено истории за това по какъв начин психологично болен наръгал хора, излязъл гол или е направил друго противообществено действие. Това обаче са по-скоро хора, които не се лекуват.

А тези истории не са ли в действителност показателни за отношението на страната към хората с психологични проблеми - липсват места в психиатричните клиники, експерти, механизми за поддържане на лекуване след излизане от психиатрия?

Юри Кацаров: Така е, да, изключително откакто бъдат изписани с усъвършенстване и към този момент са в ремисия, те към този момент не са във фокуса на грижата. Извънболничната помощ и следболничната помощ са доста значими, с цел да не влезе пациентът още веднъж по неотложност в болница и да не отключи още веднъж болестта.

Албена Дробачка: Въобще всички стадии в здравната грижа са значими - превантивната, профилактичната, пропускана у нас в огромна степен, лекуването и по-късно рехабилитацията. Ако един от стадиите бъде отсрочен, неглижиран, не му се обърне внимание, това води до повсеместен нагативен резултат в положението на пациента.

Хората, които страдат от съществени психологични болести, доста постоянно биват наричани “луди ”, “ ненормални ”, в това число и от медицински експерти. Ако при тях е такава настройката, по какъв начин може да бъде изменена тя при останалата част от обществото? Какви тактики могат да оказват помощ за превъзмогване на предразсъдъците и дискриминирането по отношение на тези хора?

Юри Кацаров: Единственото фрапиращо отношение, за което се сещам по отношение на въпроса Ви, е към наркоманите и алкохолно подвластните. Когато отиде Бърза помощ да ги вземе, да се погрижи за тях, да ги избави, в случай че е заплашен животът им или им се наложи да отидат в болница, има едно по-особено отношение към тях. Това е по този начин, тъй като имат проблематично държание, могат да бъдат нападателни, а от време на време и рискови. В този смисъл не са лесни пациенти и съгласно мен това е повода за сходно съществуващо отношение към тях.

Веселина Паскалева: По мотив етикетите бих желала да прибавя и мои наблюдения. Забелязала съм, изключително измежду младите, че доста имена на психологични болести се употребяват неверно - като засегнатост към хора, които са здрави. Това способства за неналичието на осведоменост и за неверните настройки към самите болести. Чувала съм да вземем за пример младежи да назовават хора с по-антисоциално държание аутисти или такива, които единият ден се държат по един метод, а другия ден по различен метод - шизофреници. Тоест доста постоянно имената на психологичните болести се употребяват като засегнатост, което в допълнение способства за стигматизацията.

Албена Дробачка: Използването на имената на диагнози като обидни квалификации е част от нашата просвета, споделям го със страдание. Знаете, че България е на едно от първите места по назадничавост и по неприемане на другите, по липса на толерантност към човек, който има потребност от поддръжка и в учебна, и във всяка една друга среда. Отношението към психологично болните е част от диагнозата на нашето общество.

В България липсват статистически данни за заболеваемостта и разпространяването на психологични разстройства. Затова постоянно ориентацията минава през персоналните усещания на медицинските експерти. В тази връзка с какви случаи на психологично разстройство се сблъсквате най-често в практиката си?

Юри Кацаров: Световната статистика сочи, че всеки пет човек е имал психологични проблеми в някакъв миг от своя живот. Около 1% от популацията страда или е страдало в някакъв миг от шизофрения. Иначе най-разпространено е тревожно-депресивното разстройство. Вероятно всеки четвърти в България, каквато е европейската статистика, е минавал или минава през сходно положение. Но сте права, че фактически не разполагаме с добра статистика по тематиката.

Албена Дробачка: Често се сблъскваме с този проблем. Една от организациите ни работи като координатор на Европейския алианс против депресията. Случвало ми се е да диря за България данни и всякога се сблъсквам с неналичието на такива. Причините са няколко: първо, може би незадоволително изследваме в България тези процеси, само че пък и при този вид психологични проблеми като тревога и депресивни разстройства, хранителни разстройства, самият човек би трябвало да съобщи, че има подобен проблем. Ако пациентът не търси задоволително помощ и поддръжка, няма по какъв начин да влезе в дадена статистика.

Освен това има и една трета страна, която пречи на лечението на психологичните проблеми и на поддържането на настояща статистика и това са работодателите.

Хората се тормозят, че в случай че имат ТЕЛК, няма да ги вземат на работа, тъй като по закон работодателите доста мъчно могат да се освободят от такива чиновници. Законът е изработен по този начин, че да пази хората с психологични или други болести. Но постоянно сме получавали запитвания от огромни компании в България, които знаят, че работим с хора с психологични проблеми, дали индивидът, който са избрали, има ТЕЛК.

Имали сме обстановки с уволнени чиновници от огромни междунаордни корпорации с доста добра политика за отбрана на човешките права единствено тъй като са отключили меланхолия в малко по-усложнена форма. С това желая да кажа, че хората от време на време не търсят лекуване, тъй като се тормозят, че ще ги уволнят.

Има ли съгласно вас и връзка сред социално-икономическото състояние и склонността хората да търсят психологична помощ? Известно е, че страната заплаща само психиатричното лекуване.

Албена Дробачка: Има връзка, да. Това е доста остаряла наша борба, за жалост несполучлива - както във връзка с клиничните пътеки, по този начин и във връзка с някакъв брой психични лечебни услуги, които е редно да се поставят гратис. Безспорен факт е, че икономическият фактор служи за отвод от лекуване. Ако на човек му се постанова да се вижда с терапевт един или два пъти седмично, при цените на услугите си давате сметка, че не всеки може да си го разреши.

Юри Кацаров: Миналата година направихме едно изследване и се оказа, че даже здравната система на Гърция разрешава избран брой съвещания или психотерапевтични сесии да бъдат финансово поети от страната, която от своя страна заплаща услугата на психотерапевтите и психолозите, които я оферират. След приключването на платения брой сесии, в случай че има потребност, този пациент може да посещава психотерапевт и това да се поеме като разход от здравната система.

Да се върнем още веднъж към тематиката за авто стигмата. Кое е най-трудното в работата с хора, които не желаят да си признаят, че имат проблем или се опасяват да потърсят помощ и са отишли при психолог или психиатър принудително?

Юри Кацаров: От моя опит мога да кажа, че тези неща нормално не стават принудително. Ако един човек е каран да направи нещо принудително, той толкоз повече ще му се съпротивлява. Затова аз виждам нещата по различен метод. Близките на хора, които имат психологичен проблем или разстройство, е хубаво самите те да се научат по какъв начин да подходят към своите родственици, тъй че да получат тяхното единодушие и да бъдат разсеяни страховете им за следващо лекуване.

Албена Дробачка: Друга неточност, която се позволява в обществото ни, е опитът да бъде измамен пациентът по някакъв метод, с цел да бъде заведен в психиатрия. Или скрито да му се дават медикаменти. Не са положителни разновидности, не са работещи, не са устойчиви и не ги предлагаме. Затова постоянно молим, когато става дума за близки на хора с психологичен проблем, в случай че не намират подобаващи механизми или способи, по които да реагират, дано да се срещнат авансово с съветник, с психолог, с хора като нас, с цел да обсъдят метода, по който да работят. И по-късно можем дружно да вървим към прям диалог и с индивида с психологичен проблем.



Какви нови подходи или лечения намирате за най-ефективни при работа с хора, претърпели мощна тревога или меланхолия - тези положения, за които разбрахме, че са най-разпространени?

Юри Кацаров: Каквото и да ви кажем като отговор, ще бъде интерпретирано по този начин, че може би доста хора ще се обидят. Над 450 са другите психотерапевтични подходи - безкрайна палитра от варианти и благоприятни условия за психотерапия, тъй че пациентите имат избор. За всеки друг метод има подобаващи пациенти.

Албена Дробачка: Истината е, че в страна, в която специалността терапевт, психолог, коуч и прочие не е доста добре контролирана, всеки може да си постави етикет в Инстаграм или във Facebook и да стартира да преглежда, да лекува и да терапевтира. Оттук могат да зародят някои проблеми, не толкоз дали даденият терапевт е психоаналитик или е избрал за себе си да се образува в едно от приетите лечебни посоки. Опасността е по-скоро от това да попаднеш на човек, който не е задоволително добре квалифициран, просветен, практикуващ, натрупал опит, натрупал умения.

Инициативи като вашата, които се пробват да дават публичност на проблемите с психологичното здраве, не ускоряват ли още повече чувството в самите страдащи от психологични болести, че са жертви, че от тях нищо не зависи, че общото им е длъжно? В живота на един психологично болен пациент по кое време завършва ролята на жертва и по кое време стартира овластяването?

Веселина Паскалева: Покрай работата ми за основаването на изложбата “Заповядай в моя свят ” и построяването на образните табла с нашите пациенти, мога да кажа, че тъкмо по този начин те не се усещат жертви. Те споделят своите стремежи, фантазии, визии за бъдещето и в действителност самите те желаеха да опишат историите си. Те имат действителни прекарвания, които може да преживее всеки човек, без значение дали страда от несъмнено заболяване.

Искам да допълня във връзка изложбата, че ние оптимално се постарахме да запазим тяхната анонимност, защото имат терзания не толкоз за това да бъдат забелязани като жертви и да се почувстват такива, ами тъкмо поради въпросното етикетиране.

Не желаят да бъдат разпознати, тъй като считат, че това може да им попречи на намирането на работа, а самите те желаят да работят и не желаят нещо да им се дава безплатно или някой да ги подкрепя. Те просто желаят да работят и да водят естествен живот. И в действителност образните табла описват тъкмо това - за специалностите, които желаят да имат, за фантазиите им.

Юри Кацаров: Аз бих добавил единствено, че нашите пациенти получават лекуване, в това число медикаментозно и психическа поддръжка. Когато липсва такава поддръжка, психотерапия или някакъв различен тип консултиране, е ясно, че човек ще бъде жертва и ще се претърпява като жертва.

Албена Дробачка: В България съгласно мен има едно погрешно схващане, че когато се приказва по някакви проблеми, то може да докара до повече от същото. Пример за това е сексулното обучение измежду подрастващите, което беше неразрешено поради измислени страхове, че децата ще станат " джендъри ". Нищо сходно.

Говоренето по един проблем първо взема решение казуса със стигмата, взема решение казуса с авто стигмата, дава една просвета и начетеност на индивида във връзка с психологичното здраве, тъй че в случай че забележи у себе си или прочут някакви признаци, да му спомага, или той самият да потърси помощ. Аз съм на мнение, че множеството говорене по тематиката за психологичното здраве може да докара до повече здрави хора, а не до някакви рецидиви или процеси, които са свързани със задълбочаване на проблемите на хората. Плаши страхът от незнайното, а не самият проблем. Когато имаш информация, си по-спокоен да решаваш казуса. Когато нямаш информация, се плашиш от дяволи, духове и от всичко останало.