- Какво пишеш? - попита Пух, като се покатери на

- Какво пишеш? - попита Пух, като се покатери на писалището ми.

- " Дао-то на Пух " - отговорих аз.

- Каквото на Пух? - попита Пух и зацапа една от думите, която таман бях написал.

- " Дао-то на Пух " - отвърнах, като му боцнах лапичката с молива.

- Прилича повече на ау!-то на Пух - Каза Пух, до момента в който си триеше лапата.

- Е, не е - троснах се аз.

- А какво е тогава? - попита Пух, наведе се напред и зацапа друга дума.

- За това по какъв начин да останем щастливи и спокойни при всички условия! - изкрещях аз.

- А ти прочете ли го? - попита Пух.

***
Нека си представим, че вървим по една тясна уличка в един огромен китайски град и откриваме малко магазинче, в което продават свитъци, изрисувани в духа на обичайното китайско изкуство. Влизаме и молим да ни покажат някоя картина, която изобразява нещо алегорично или нещо радостно може би, само че да съдържа най-малко парченце от Вечния Смисъл. Собственикът на магазинчето се усмихва.

- Имам тъкмо това, което ви би трябвало - споделя ни той. – Копие на „ Опитвачите на оцет "!

Той ни завежда до една огромна маса и развива върху нея един свитък, с цел да го разгледаме.

- Извинете ме, би трябвало да свърша нещо за миг - споделя той и се отдръпва в дъното на магазина, оставяйки ни сами с картината.

Въпреки че добре проличава, че това е една относително нова версия на картината, ние знаем, че оригиналът е рисуван доста от дълго време, даже не е известно тъкмо по кое време. Но в наши дни сюжетът на картината е добре прочут.
Така, на картината виждаме трима мъже, които стоят към огромен съд с оцет. Всеки от тях към този момент е топнал пръста си в оцета и го е опитал, а на лицето на всеки от тях е изписано неговото идивидуално усещане. Тъй като картината е алегорична, то ние знаем, че тези тримата не са просто елементарни опитвачи на оцет, те са представители на трите китайски Учения, а оцетът, който те пробват, съставлява Есенцията на Живота. Тримата учители са Кунг Фу Дзъ (Конфуций), Буда и Лао Дзъ, създателят на най-древната книга за Даоизма. Първият има кисело изражение, на лицето на втория се чете мъка, а третият се усмихва.

Според Конфуций животът бил кисел. Той вярвал, че сегашното е изгубило връзката си с предишното и че ръководството на индивида на земята е в какофония с Небесния Път или ръководството на Вселената. Следователно, за него били значими почитанието към предците, а също и почитането и спазването на античните ритуали и церемонии, в които императорът, който бил Син на Небесата, се явявал като медиатор сред безграничното небе и лимитираната земя. При Конфуцианството дворцовата музика в избран размер, предписаните стъпки, дейности и изречения били обединени в извънредно комплицирана система от ритуали, а всеки един от тях бил употребен с несъмнено предопределение и в тъкмо избран миг. С Конфуций се свързва и следната сентенция: „ Ако рогозката не е постлана вярно, то Учителят няма да седне. " Тази сентенция ни разяснява метода на осъществяване на нещата съгласно Конфуцианството.
За Буда, втората фигура от картината, животът на Земята бил горчив и изпълнен с привързвания и стремежи, които водели към страдалчество. Животът бил възприеман като низ от клопки, като генератор на илюзии, като въртящо се колело от болежка за всички живи същества. За да намерят мир, будистите считали, че би трябвало да преминат оттатък „ света основан от прахуляк " и да доближат Нирвана, което безусловно значело положение „ на безветрие ". Въпреки същностното оптимистично звучене на Будизма, който китайците трансформирали доста след донасянето му от родната му Индия, даже най-дълбоко отдадените будисти считали, че пътят към Нирвана е преустановяван от горчивия вятър на всекидневното битие.
Според Лао Дзъ хармонията, която съществувала естествено сред небето и земята още през цялото време, можела да бъде открита от всеки и когато и да е, само че не и от почитателите на разпоредбите на Кофуцианството. Или както самият той споделя в своя труд Дао Дъ Дзин: "... В своята същина земята е отражение на небето и се ръководи от същите закони, само че не и от законите на индивида ". Тези закони се отнасяли освен за въртенето на далечни планети, само че и за държанието на птиците в гората и рибите в морето. И колкото повече индивидът се намесвал в естествената естетика, която била основана и ръководена от вселенските закони, толкоз повече тази естетика изтънявала и се губела в далечината. Kолкото повече мощ била налагана, толкоз повече беди се появявали. Така, незвисимо дали нещо било тежко или леко, мокро или изсъхнало, бързо или постепенно, всичко носело в себе си своята естествена природа, която не можела да бъде насилвана без да се появят компликации. А когато нереални и силови правила били налагани извън, то съпротивата била неизбежна. Само тогава животът в действителност ставал кисел.
За Лао Дзъ светът не бил този, който залага верига от клопки, а преподавател, който преподава скъпи уроци. Неговите уроци трябвало да бъдат научени, също както и неговите закони трябвало да бъдат следвани, тогава всичко вървяло добре. Съветът на Лао Дзъ бил да не се отвръщаме от „ света основан от прахуляк ", а да „ се присъединим към прахта на света ". Това, което виждаме да работи като вътрешноприсъщо зад всичко на небето и земята, той нарекъл Дао или Пътят. Основен принцип в учението на Лао Дзъ бил, че Пътят във Вселената не можел да бъде съответно разказан с думи и че сходен опит би бил афектиран както за неговата безгранична сила, по този начин и за интелигентния човешки разум. И въпреки всичко, природата на Пътя е разбираема, а тези, които демонстрират откровен интерес към нея и към живота, от който тя е неотделима, в действителност я схващат най-добре.
През вековете учението на Лао Дзъ било доразвито и разграничено на философска, монашеска и национална религиозни форми. Всички те могат да бъдат обединени под общото название Даоизъм. Но първичният Даоизъм, от който ние се интересуваме, е просто характерният метод на самопризнание, добиване на поука и работа с всичко, което ни се случва във всекидневието. От позиция на Даоизма щастието е натурален резултат от хармоничния метод на живот. Може да се каже, че щастливото успокоение и ведрина са най-забележимите качества на даоиста и че фино възприятие за комизъм се усеща и в най-дълбоко-сериозните даоистки трудове като две хиляди и петстотин годишната Дао Дъ Дзин. А в трудовете на втория по значителност даоистки преподавател Джуанг Дзъ, лекият смях извира по този начин, както водата блика от фонтана.

- Но какво общо имаше всичко това с оцета? – попита Пух.
- Мисля, че към този момент обясних това – споделих аз.
- Не мисля - сподели Пух.
- Е, тогава ще го обясня в този момент. Защо Лао Дзъ се усмихва на картината? Все отново оцетът, който е въплъщение на живота, има в действителност противен усет, тъй като израженията по лицата на първите двама го удостоверяват. Но работейки в естетика с житейските условия, даоисткото схващане за живота трансформира това, което другите виждат като негативно в нещо позитивно. От даоистка позиция, киселото чувство и горчивината идват от претрупания и неблагодарен разум. Животът самичък по себе си, когато е свестен и живян вярно, е сладостен. Това е посланието на „ Тримата опитвачи на оцет ".