Експериментът на Розенхан – когато фалшиви пациенти с психични заболявания успяват да измамят психиатрите
Какво значи да сме „ с всичкия си “? Колко несъмнено могат медицинските експерти да разграничат „ естествените “ от „ лудите “?
Психологът доктор Дейвид Розенхан от Станфордския университет дълго се интересува от този остарял въпрос и през 1969 година организира неповторим опит, с който да тества това.
Как протича опитът
Общо 8-те субекта от Експеримента на Розенхан биват признати в 12 разнообразни държавни клиники в 5 американски щата. Тази група подправени пациенти се състои от 3 дами и 5 мъже, в това число самият Розенхан.
Участниците в опита били инструктирани персонално да се свържат с клиниките по телефона и да споделят на лекарите, че чуват гласове, които им шушукат думи като „ празнина “ и „ пустош “. След това всеки от тях бил признат в съответната психиатрична клиника. В отчета от 1973 година, наименуван „ On Being Sane in Insane Places ” Розенхан написа, че „ никой от псевдопациентите не е считал, че ще бъде признат в клиниката толкоз бързо и елементарно “.
Не единствено че всеки един от участниците бил приет в болница, само че и всички, с изключение на един, били диагностицирани с шизофрения (последният получава диагноза маниакално-депресивна психоза). Всичко, което трябвало да вършат, е да се преструват, че имат „ слухови халюцинации “. Те не проявявали никакви други признаци и не са си измисляли никакви подправени детайлности за животите си, с изключение на имената и специалностите си. Въпреки всичко това, участниците били диагностицирани със съществени душевен разстройства.
Веднъж признати в клиниките, подправените пациенти остават сами. Никой не знаел тъкмо по кое време ще бъдат пуснати поради това, че има прогрес в лекуването им или поради това, че някой от лекарите е схванал, че се преструват.
Отчайващите резултати
В началото на опита единственото терзание на участниците било, че ще бъдат „ незабавно хванати, упрекнати в машинация и извънредно посрамени “, само че в следствие се оказало, че това би трябвало да бъде най-малката им паника.
Нито един от участниците не бил оголен. Макар че псевдопациентите не показвали никакви нови признаци и даже споделяли, че към този момент не чуват гласове и се усещат доста по-добре, лекарите продължавали да имат вяра, че диагнозите им са верни.
Болничният личен състав даже следил изцяло обикновено държание от страна на участниците, само че го характеризирал като извънредно. Например Розенхан инструктирал някои от сътрудниците си да водят бележки по отношение на ежедневните тествания, през които минават. Една от медицинските сестри, която забелязала това, написала в картона си, че „ пациентът се разсейва с писане “.
Според Розенхан лекарите вярвали, че диагнозата им е вярна и изхождайки от тази точка преценявали, че всяко държание, което следят, е в естетика с тази диагноза:
„ Диагнозите по никакъв метод не били афектирани от здравословното положение на пациента. Напротив, настъпвало противоположното – държанието и положението му се оформяли напълно по отношение на поставената към този момент диагноза “ – написа Розенхан.
И до момента в който лекарите не различавали естествените хора от хората с душевен проблеми, самите заболели разбирали, че псевдопациентите се преструват, казвайки: „ Ти не си вманиачен. Ти си публицист или професор “.
В последна сметка участниците в опита били изписвани от клиниките – след 7 до 52 дни. Лекарите по този начин и не разбрали, че се преструват и пускали пациентите, тъй като считали, че са „ в ремисия “.
„ Ясно е, че не можем да разграничим естествените хора от тези с душевен проблеми в клиниките “ – написа Розенхан в умозаключение на отчета си. Според него този метод на мислене е понятен – неспособността да се диагностицира болен човек нормално има доста по-сериозни последствия за лекарите, в сравнение с неверното диагностициране на здрави хора.
Така или другояче резултатите от Експеримента на Розенхан провокират сензация. Обществото е в потрес от ненадеждността на психиатрите и лекотата, с която са били излъгани. Други учени обаче подлагат на критика опита, потвърждавайки, че посочването на нереални признаци го прави недействителен, защото самооценката на пациента е един от крайъгълните камъни, към които са построени самите диагнози.
