Изкуството – храна за душата или бягство от действителността?
Какво е изкуството – храна за душата или бягство от действителността? Всичко зависи от метода на приложимост. След като се е зародило в дълбока античност, явно е съществена човешка нужда. Вярно, че без него никой няма да почине физически, само че ще бъде непълноценна, осакатена персона. Душата си желае своето.
Бихме могли да сме от двете страни на барикадата, поотделно или по едно и също време – като негови основатели или потребяващи го. Да бъдеш създател, е позиция от висшата лига. Вярно е, че съзиданието удовлетворява главната човешка нужда – от творчество. То е метод на себеизразяване, на търсене и намиране на себе си в най-дълбинните кътчета на човешката същина. Ала да си първокласен консуматор на изкуство също не е за подценяване. Изисква се възприятие, нюх, само че е и въпрос на образование, на създаване. Своеобразен гений е да проникнеш в посланието, вложено от една непозната персона в творбата, което е сътворила. Умението същински да разбираш обещано изкуство, значи дълбаене в духовното, то е опция за себепознание и осмисляне на нещата от живота. То прави съществуването на такава персона по-стойностно и доста по-богато от бездуховния, заседнал в напълно материалната страна на битието субект. А нали точно задълбаването в невидимия нравствен свят прави индивида човек, друг от останалите живи същества.
Знам, че на мнозина сходни разсъждения звучат необичайно в една реалност, в която материалното по този начин ни е сграбчило, че не можем да му надмогнем. Стигнахме до там да наподобява съвсем налудничаво или превзет, в случай че кажеш, че четеш книга от литературната класика или вървиш постоянно на спектакъл. Ала знайно е, има всевъзможни интервали, рано или късно мътната вода се оцежда, остава, което си коства да остане.
Това е едната страна – когато изкуството е вътрешна нужда и дава силата, поддържаща жива нашата същина. Ала, не може да се отхвърли, то би могло да заема и друго място. Когато посредством него човек бяга от действителността в един друг, измамлив свят без проблеми, свят на безметежност и покой или противоположното - цялостен с непознати проблеми, които са толкоз големи, че твоите са едно нищо. Но не са. Защото чакат единствено и само теб.
Домакинята, която преди десетилетия четеше до премала сладникави романи или ходеше на кино да гледа блудкави филмчета, в този момент бърше очи пред двеста и някоя си серия на следващия ефирен сериал. Нейният еднообразен, монотонен живот внезапно става част от драматизма на героите, тя заживява цветно и вълнуващо непознатите измислени ориси. Там намира изчезналите вкъщи обич, разтърсващи прекарвания и щастливи развръзки. Именно пречистващата мощ на хепи енда й дават кураж на последваща заран да стане още веднъж и да продължи безцветното си битие.
Или тийнеджърът, забил в ушите си двете слушалки, по през целия ден живее облян в звуци, с цел да избяга от самотата на сложната си възраст, от неналичието на другари, от неидването на първата обич, а може би от неналичието на цел. Всъщност не е належащо непременно да си трагичен, с цел да бягаш в този свят. Стига животът ти е да задоволително монотонен и лишен от особени събития, с цел да си ги доставяш извън. Това с цялостна мощ важи за пенсионерите, да вземем за пример, още повече че с придвижване на възрастта опциите за различни занимания понижават. Изкуството в последна сметка е едно от най-безобидните бягства, въпреки че това отново си е знак за някакъв нравствен дисбаланс на личността.
Храна за душата или бягство от действителността, изкуството е част цивилизацията и съответно от живота ни. Някога налично за избраници, през днешния ден то е на ръка разстояние, безусловно е влезнало в дома ни. По-големият проблем, най-малко съгласно мен, е не коя от двете функции извършва, а дали действително става тирада за изкуство или за негови фалшификати, неведнъж даже долнопробни. Защото в случай че храниш душата си с нискокачествена храна, няма по какъв начин тя да е в цветущо здраве. А пък в случай че бягството ти е в света на стойностното изкуство, неизбежно ще добавиш доста към вътрешния си свят. Така че с изключение на защо служи, с още по-голяма тежест е въпросът с какво си имаме работа – с изкуство или с негови псевдоподобия.
Бихме могли да сме от двете страни на барикадата, поотделно или по едно и също време – като негови основатели или потребяващи го. Да бъдеш създател, е позиция от висшата лига. Вярно е, че съзиданието удовлетворява главната човешка нужда – от творчество. То е метод на себеизразяване, на търсене и намиране на себе си в най-дълбинните кътчета на човешката същина. Ала да си първокласен консуматор на изкуство също не е за подценяване. Изисква се възприятие, нюх, само че е и въпрос на образование, на създаване. Своеобразен гений е да проникнеш в посланието, вложено от една непозната персона в творбата, което е сътворила. Умението същински да разбираш обещано изкуство, значи дълбаене в духовното, то е опция за себепознание и осмисляне на нещата от живота. То прави съществуването на такава персона по-стойностно и доста по-богато от бездуховния, заседнал в напълно материалната страна на битието субект. А нали точно задълбаването в невидимия нравствен свят прави индивида човек, друг от останалите живи същества.
Знам, че на мнозина сходни разсъждения звучат необичайно в една реалност, в която материалното по този начин ни е сграбчило, че не можем да му надмогнем. Стигнахме до там да наподобява съвсем налудничаво или превзет, в случай че кажеш, че четеш книга от литературната класика или вървиш постоянно на спектакъл. Ала знайно е, има всевъзможни интервали, рано или късно мътната вода се оцежда, остава, което си коства да остане.
Това е едната страна – когато изкуството е вътрешна нужда и дава силата, поддържаща жива нашата същина. Ала, не може да се отхвърли, то би могло да заема и друго място. Когато посредством него човек бяга от действителността в един друг, измамлив свят без проблеми, свят на безметежност и покой или противоположното - цялостен с непознати проблеми, които са толкоз големи, че твоите са едно нищо. Но не са. Защото чакат единствено и само теб.
Домакинята, която преди десетилетия четеше до премала сладникави романи или ходеше на кино да гледа блудкави филмчета, в този момент бърше очи пред двеста и някоя си серия на следващия ефирен сериал. Нейният еднообразен, монотонен живот внезапно става част от драматизма на героите, тя заживява цветно и вълнуващо непознатите измислени ориси. Там намира изчезналите вкъщи обич, разтърсващи прекарвания и щастливи развръзки. Именно пречистващата мощ на хепи енда й дават кураж на последваща заран да стане още веднъж и да продължи безцветното си битие.
Или тийнеджърът, забил в ушите си двете слушалки, по през целия ден живее облян в звуци, с цел да избяга от самотата на сложната си възраст, от неналичието на другари, от неидването на първата обич, а може би от неналичието на цел. Всъщност не е належащо непременно да си трагичен, с цел да бягаш в този свят. Стига животът ти е да задоволително монотонен и лишен от особени събития, с цел да си ги доставяш извън. Това с цялостна мощ важи за пенсионерите, да вземем за пример, още повече че с придвижване на възрастта опциите за различни занимания понижават. Изкуството в последна сметка е едно от най-безобидните бягства, въпреки че това отново си е знак за някакъв нравствен дисбаланс на личността.
Храна за душата или бягство от действителността, изкуството е част цивилизацията и съответно от живота ни. Някога налично за избраници, през днешния ден то е на ръка разстояние, безусловно е влезнало в дома ни. По-големият проблем, най-малко съгласно мен, е не коя от двете функции извършва, а дали действително става тирада за изкуство или за негови фалшификати, неведнъж даже долнопробни. Защото в случай че храниш душата си с нискокачествена храна, няма по какъв начин тя да е в цветущо здраве. А пък в случай че бягството ти е в света на стойностното изкуство, неизбежно ще добавиш доста към вътрешния си свят. Така че с изключение на защо служи, с още по-голяма тежест е въпросът с какво си имаме работа – с изкуство или с негови псевдоподобия.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ